The Bell at Skenfrith (Камбаната на Скенфрит) се намира на незабравимо място на брега на река Моно в провинцията Монмутшир, пише Дейли Мейл в рубриката си за култови заведения на Острова.

През последните пет години той е притежаван от Ричард Иретон и Сара Хъдсън, но човекът, който изглежда управлява, е енергичната българка, наречена Мария, която се оказва приятелката на главния готвач.

Един приятел я е препоръчал, с уговорката: „това беше преди няколко години - нямам представа как е сега“.

Не е зле, до известна степен. Това, от което силно се нуждае някога култовата гостилница е малко внимание към детайла, малко боя и атмосфера.

Ние плащаме £ 210. При пристигането си в 15 ч. питаме дали можем да вземем сандвич или пиле, но Мария ни казва, че кухнята е затворена. Приемливо, ако това е стая с легло и закуска, но място, обявено като хотел и при такива цени, може да очаквате да получите нещо за ядене в 15:00 в събота следобед.



Изглеждаме съкрушени, което подтиква Мария да каже, че ще ни направи сандвичи, които любезно носи в нашата просторна, но мрачна стая (кафяв килим, избледнели отпечатъци, тъжно осветление) с изглед към красив каменен мост.

Слагаме нашите мръсни чинии пред вратата на нашата стая, където те остават за времето на престоя ни. Небрежно.

И е отчайващо да се намерят вестници от преди седмица, разпръснати на масата до огъня, където разпръснатите  възглавници отдавна трябва да бъдат сменени.

Трапезарията е бездушна и претъпкана. Всичко, от което се нуждае, е хубав килим, една свещ и завеси, които се спускат чак до пода, вместо просто да покриват прозорците.

Отивам до три празни маси, преди да намеря мелница за пипер с някакъв пипер в нея. Което е срамно, защото агнешкото ми ястие и пържолата на жена ми са вкусни.

Закуската на шведската маса е смешна. В един момент не се стърпявам да попитам Мария дали мястото е за продан. "Абсолютно не," казва тя.

Но, за съжаление, това е настроението, което излъчва.

Превод: БЛИЦ