Антонио Бандерас вече е готов за фестивал на фолклорната носия, който традиционно се провежда всеки последен уикенд на август в Жеравна. Той има най-важното: желание и национален костюм, без който е невъзможно да се проникне в местността „Добромерица”. Там три дни светът се връща век назад. Потурите, везаната риза, елекът и няколко бутилки специално вино холивудският ас получи в навечерието на Коледа от танцьорите на национален фолклорен ансамбъл „Българе”. Той се хвана на тяхното право хоро и показа майсторство поне колкото елитен роден самодеец. За това, което остана скрито от публиката, разказва собственикът на ансамбъл „Българе” Христо Димитров.

- Г-н Димитров, какво си говорихте с Антонио Бандерас?
- Той каза, че вече снима четвърти филм у нас и се усеща половин българин. Увери ни, че би се чувствал много добре, облечен в потури, с калпак и обграден от родопски гайдари. Споделих с него, че искам да наложа фолкнетиката, която е далеч по-интересна, забавна и полезна от аеробиката. Ако Бандерас стане нейно лице, тя ще стане продукт, който ще продаваме с успех по цял свят. Поканих го, разбира се, в Жеравна и обеща да дойде. Той пък ни покани в родния си град Малага, където организирал фестивал. Ако това стане Испания ще бъде 23-тата страна, в която ще гастролирал ансамбъл „Българе” . Само преди дни се завърнахме от едномесечно турне в Холандия, където изнесохме 26 концерта.

- Наш ансамбъл отдавна не е правил такова дълго турне в чужбина. Как се стигна до този уникален гастрол?
- Поканата бе на голяма холандска промотърска компания , която продава спектакли в Белгия, Франция, Дания, Южна Африка. Те се заинтересуваха от нас. Дойдоха, гледаха, харесаха ни, уговорихме цената и така се стигна до турнето. В Холандия в началото на всяка година излиза програма, в която са включени всички театри на страната. На вид тя е като твърде дебело списание. Вътре са всички концерти с датите, мястото, цените на билетите. Пропуските за нашите спектакли струваха 30 евро. Едни от най-скъпите. Това значи, че нашият продукт се оценя, поставя му се достойна цена. Организацията бе перфектна. Още с пристигането ни дадоха график ден по ден. В него са отбелязани часовете на тръгване на автобуса от хотела, разстоянието до съответния град, продължителността на пътуването, часовете за репетиции. Ние спяхме в едно градче близо до Амстердам и всеки ден пътувахме.

- Кой от спектаклите си представихте?
- Продукцията беше микс между „Това е България” и „Албена”. Холандците го направиха съгласно своите виждания, като премахнаха сцените с турското робство и войните. Искаха повече танци. Страната на лалетата има най-хубавите и модерно оборудвани театри в света. Те нямат трупи, но това не пречи зрителите да гледат невероятни спектакли. Отношението към артистите е затрогващо. Винаги ни чакаха усмивки и дребни почерпки. Впечатляващо е, че хората, които помагат преди всеки спектакъл, са доброволци. Никой не е на щат. Хората си знаят: днес има представление, ще отида да измия чашите на актьорите, ще им направя кафе, чай.

- Работят без пари? Звучи почти фантастично?
- В един град ни посрещна белокос мъж. Помислихме, че е директорът или много голям актьор, защото на стената беше портретът му и интервютата, които е дал по вестниците . Всъщност този човек се оказа доброволец , който в продължение на тридесет години всяка вечер, когато е имало спектакъл, е обслужвал артистите.

- Каква беше публиката, пълни ли бяха залите?
- Различно. Някои от салоните са с по 800 места, други с 1000 и обикновено бяха пълни. В Холандия не видях афиши и не чух реклама по радиото и телевизия . Цялата информация за спектаклите хората имат в каталозите. 87 на сто от зрителите бяха холандци. Повечето възрастни, аристократи. Не ръкопляскат по време на изпълнението. Чакат финал като на класически концерт. Българи обаче трима да са в залата, пляскат непрекъснато и увличат и останалите. Имахме три варианта за финала. Последният е бис. Преди това завесата е спусната. Веднаж обаче всичко вече бе приключило, когато аплаузите ни върнаха на сцената за втори бис. Всички българи знаеха за гостуването ни. Вестниците обаче не пишат, ако не им платиш.

- Как се приема българският фолклор в така студена страна като Холандия?
- Един мъж каза: За мен България е първата родина, а Холандия- втората. Имате най-богатия фолклор, аз съм влюбен в него и затова ви слагам на челно място.

След поредния спектакъл друг ми стиска ръката и на български сподели, че е идвал у нас да учи танците ни. После извади акордеона си и започва да свири музиката, по която минути преди това бяхме танцували. В Холандия хората имат по две лични имена. Дама ни се похвали, че вторите имена на всичките й деца са български. Била у нас два пъти и то й било достатъчно да вземе това решение. Идваха и нашенци, поздравяваха ни, радваха се. Но те бяха малко. Най-много по пет на спектакъл.


Почитат своя меценат със спектакъл

Догодина, през май, е премиерата на „Осмото чудо”. Спектакълът ще бъде посветен изцяло на Ян Чарлз Андерсон. В него ще има огледален образ на един друг британец, направил много за България. Името му се пази в тайна, заради изненадата. В момента, в който започне спектакълът, и се появят на екрана двамата актьори, единият от Холивуд, цялата зала ще настръхне. С този спектакъл очаквам да обиколим целия свят, надява си Христо Димитров.



- Притеснен ли бяхте, като тръгвахте? Все пак това е голямо изпитание?
- Продуцентите предварителна бяха гарантирали всичко. Организацията беше много точна. Притесненията ми бяха дали ще можем да издържим физически и психически. Преди това имахме 30 концерта по изборите. В Холандия пък ни очакваха 26 за 35 дни. Съгласно божия график: шест дни работи, седмия- почивай. Безпокоях се: два месеца не бяхме се прибирали по домовете си. 37 души по 24 часа на ден бяха заедно. Притесненията ми обаче се оказаха напразни. Дори аз изиграх 26 концерта без контузии и травми.

- Казвате, че сте най-големият частен професионален фолклорен ансамбъл в Европа. Не е ли малко пресилено?
- Другата формация, с която се конкурираме, е трупа от Амстердам. В Холандия разбрах обаче, че тя е получавала държавна субсидия. Спрели парите и трупата западнала. Ние не получаваме нищо от бюджета, за разлика от петнадесетте държавни ансамбъла, които има в България.

- Спечелихте ли от турнето в Холандия?
- Да. Финансово сме на плюс. Вярно, че тук от един спектакъл печелим повече, но тук имахме 26 поредни.

- Ансамбъл „Българе” навърши 13 години. Вие сте го създали. Как стана всичко. Очаквали ли сте, че ще дойде време да имате зад гърба си 22 страни, между които Съединените щати, Япония, Русия?
- Тогава, по принцип, не бях тръгнал да правя ансамбъл, а спектакъл. Бях го кръстил „Това е България”. Няма значение кой ще го играе. Дори съм си мислил, че различните картини могат да се изпълнят от различни състави. Това са моите глупости на млади години. Тъкмо се бях дипломирал, а времето-против мен. Думата фолклор беше срамна. Завърших хореография, но се занимавах с други неща: реклама, издателство. На 25 години обаче исках да правя спектакъл. Обикалях големите пловдивски предприятия, молих за пари. Всички отказваха. Бях никой. Хлапак. Сестра ми Елена работеше в Швейцария. Даде ми спестените си 2000 франка, прибавих каквото имах и поръчах музиката за първите две от общо седемте картини на спектакъла „Това е България”. Бях като алпинист, тръгнал за Еверест без въжета.


Прадядо му изтърва „Титаник”

През 1912 година дядото на майка ми, Симеон, заедно с още един човек от село Теменуга тръгват за Америка. Ще стават градинари. Имат билети за „Титаник”, който ще отплава вечерта. Докато чакат, се запиват в кръчмата и се сдърпват с някакви французи. Това ми разказваше дядо ми, неговият син. Дошла полиция, арестували ги, а на сутринта ги пуснали, но „Титаник” отплавал. С него се изпарила и американската им мечта. Последвали мъжки сълзи, страдание. Докато разбрали, че „непотъващият” лайнер вече бил на дъното.

В същото време в Теменуга погребват двамата несретници. Правят панихиди и не знаят, че всъщност те са живи и с друг кораб са преплавали океана. Започва Балканската война и прадядо ми се връща, за да се бие за родината. Тук научава, че вече не е жив и не подлежи на мобилизация. А в селото го гледат изумени. Все пак успява да стигне до фронта. Там обаче заради един кокал с месо се сбива с някакъв старшина. Бяга и така става дезертьор. Съдят го на смърт. Пращат уведомление до кмета на селото да го задържи. Той пък му е кум и го предупреждава да се крие. И така до края на войната, когато излиза от нелегалност. Умира млад, а в „Титаник” загиват 51 българи.



- Чувал съм ваше изказване: Ансамбъл „Българе” е създаден от егоизъм и невежество”. Какво значи това?
- Че хал хабер си нямах какво ме очаква и как се прави такова нещо. Започвах по най-неприемливия начин. Исках да изразя себе си, да се покажа. В това се изразяваше моят егоизъм. Парите стигнаха да направим родопската и македонската музика. Имах един диск, идея, но нито танцьори, нито хореография.

- И тогава се появи Ян Чарлз Андерсон, вечна му памет. Тази година го изпратихме в по-добрия свят. Какво промени той?
- Веднъж сестра ми Елена каза, че се е залюбила с много готин тип. Викаше му Лондона, защото така пишеше в паспорта му. Лондона дойде в България. Показах му един мой танц, курсовата ми работа в академията. В родното си село Иваново му пуснах музиката за родопската картина. Слуша той , а аз разказвам: сега идва турчинът, после една жена, той я убива... Песента продължава, аз също, а той изведнъж се разплака. Толкова. На другия ден сестра ми каза: „Ян се интересува колко пари са необходими за спектакъла”. Не знаех. Най-голямата сума, която можех да си представя, бе 30 000 долара. Колкото един апартамент. „Ще ги дам в сряда”, отвърна гостът ни. Помислих си, че нещо баламосва. Няма чорапи, ходи с протрити дънки, няма кола, апартамент, нищо... От къде ще вземе 30 000 долара?! А до премиерата даде 300 хиляди! Същият този Ян. А когато преди два месеца почина, изчислих, че всичките тези два милиона лева, вложени в развитието на ансамбъл “Българе”, фестивала в Жеравна, хорове, дискове, той е дал по своя воля. Единствените пари, които съм му поискал, са 10 000 евро веднаж, когато нямах с какво да платя заплатите?

- Когато човек е богат, сигурно му е по-лесно да дава?
- Съпругът на сестра ми нямаше 20 милиона, от които да извади два. Той си даде всичките пари. Дори е теглил заеми заради ансамбъла. В края на живота си бе готов да заложи къщата си, за да вземе кредит, защото нямаше пари.

Сега ансамбълът вече е изключително стабилен във всяко едно отношение. На връщане от Холандия сега направихме един концерт в Мюнхен. Само за българи. Щяха да съборят залата. Все едно, че на сцената са AC/DC : викове, крясъци, тропане, танци. Младите ни артисти изпаднаха в шок. Не бяха виждали такова нещо. Старите го бяха преживявали в Торонто.

- Какво преживя ансамбълът извън сцената за 13 години?
- Не съм броил колко хора минаха през трупата, но от семействата, които се създадоха в нея, са се родили тринадесет деца, две от тях - на Елена и Ян. Онзи ден, като се прибирахме, на входа на София, двама милиционери спряха автобуса. Беше 9 ч. Сутринта, ние дремехме. И от нищото излиза един поп, след него колегите ни, които бяха останали тук, вадят погачи, вино, баници. Появява се един мъжага от Ямбол, Иван, и пред всички иска ръката на танцьорката ни Светла. Сложи й пръстена и тя се разплака, а вчера дойде при мен и каза: „Шефе, напускам ансамбъла. Време е да имам деца, семейство, прибирам се в Ямбол.

- Радостно, но и тъжно. С много приятели ли се разделихте?
- Няма как . На тази работа човек може да изкара седем години. На десетте вече е ветеран. На 35 въздухът не стига. Идва новата смяна

Едно интервю на Исак ГОЗЕС