Тити Папазов става днес на 50 години. Хората казват, че на 50 е време за житейска равносметка. Неговата е проста. Като треньор и президент е спечелил 15 трофея. Със сигурност влиза в графата на един от най-успешните представители на родния баскетбол.

Шампион с Левски като треньор през 2000, 2001 и 2014 година. Носител на купата на България с Левски през 2001, 2009, 2010 и 2014-та. Победител в Балканската лига с Левски 2010 и 2014 година. Като треньор в Лукойл Академик е шампион 2005 година и носител на купата на България през 2006 година. „Питайте Сашо Везенков 14 дни преди титлата през 2006 година дали ми се брои в актива”, попита Тити още преди да сме започнали интервюто...

Като треньор на женския тим на Академик Пловдив е шампион през 2001 година. Като президент на Славия постига дубъл, шампион и носител на купата през 1997 година. Следва едно по-различно интервю. В него няма много баскетбол, а повече неща за живота. Ето го Тити Папазов на 50...

-Тити, преди няколко дни каза, че едно от нещата, които не си успял да постигнеш, е да станеш треньор на Реал (Мадрид). С какво обаче се гордееш за това време?
-Категорично на първо място се гордея със семейството си. В спорта може би с това, че бях част от организацията на 100-годишнината на Левски.

-Ти си от хората, които осъзнават грешките си и след това се извиняват. А на теб извиняват ли ти се?
-Много бързо забравям и прощавам. Така че не се стига до извинения (смее се). Доста често греша. Естествено, аз съм човек, който знае вълшебната дума извинявай. Само по себе си обаче това никога не е достатъчно. Ако успея да се контролирам и по-малко да я казвам, ще бъде по-добре. Надявам се, след като навърша 50 години, че ще се получи.

-Ако можеш да степенуваш грешките си, коя е най-голямата?
-Смятам, че най-голямата ми грешка е със Сашо Везенков през 2003 година. Тогава бях абсюлютно прав. Само лошият ми изказ и лошият език ме лишиха категорично от правото да спечеля в една сто процентова кауза. В тази кауза аз бях прав, но загубих всичко, защото имам безобразен език. (б.р. - Тогава Тити Папазов защити Росен Барчовски като треньор на националния отбор.)

-Какво не би простил в живота си – предателство, лъжа, интрига...
-Много пъти ме е боляло. Боли ме, когато ме лъжат. Предателство обаче е прекалено силна дума, така смятам. Човек трябва да умее да намира начин да гледа на решенията на останалите от техните гледни точки. Аз успявам да неглижирам някои неща. За някои може да са доста сериозни, а за мен всъщност не са чак толкова.

-Имаш ли приятели, с които вече не ви свързва приятелство?
-Със сигурност има. Много добре знаеш кое е. Нещото, от което ме заболя, не беше отиването на Тони Дечев от Левски в Лукойл Академик. Човек има амбиция и трябва да преследва мечтите си. Да, болеше ме, защото ние бяхме като сраснати един с друг. Беше ми неприятно. Но истинското разочарование получих, когато Тони се опита да вземе зад гърба ми Деян Иванов.

-Сега в какви отношения сте?
-По-скоро служебни.

-Къде поставяме Маргарита Папазова в живота ти.
-След майка ми. Марги е подарък от Господ. Късмет. Чудо.

-Ако не беше тя...
-Сигурно нямаше да стигна до тук. Със сигурност нямаше да имаме такива прекрасни деца.

-Довърши изречението - ако се съберат на едно място всички хора, на които си помогнал...
-Ще трябва да направим ремонт на зала „Универсиада” (смее се). Сега сериозно. Изпитвам удоволствие, когато помагам на някого за каквото и да е. Да си запише детето в детската градина или да намери най-подходящия лекар. Нито една врата не е затворена пред мен.

-Има ли хора до теб, когато ти изпаднеш в проблем и имаш нужда от помощ? Най-нормалното нещо е тогава всички да се разбягат...
-По принцип имам хора, които вечно са около мен – това е моето семейство и Стефан Михайлов-Стьопата. Стойне Манолов е човек, който в много труден момент ми е помогнал и ме е спечелил завинаги.

-Ако в деня, в който навършваш 50 години, някой ти каже, че имаш право на три желания, какви ще бъдат те...
-Безспорно е много шаблонно да искам здраве за всички мои близки. Моля се на всички и всичко и моят приятел Краси Безински да се оправи (б.р. - легендарният футболист на ЦСКА се бори с коварна болест). Ако си представим тази прекрасна приказка за златната рибка, на първо място искам да има успех националният отбор на България. Това е над всичко. Вече съм надживял всичко, не искам да бъде никъде другаде, а само в Левски. На второ място си пожелавам на някой от следващите ми рождени дни гост да бъде Майкъл Джордан, след като на този ще бъде Желко Обрадович (смее се). И на трето място - на всички, които по някакъв начин съм наранил, обидил или засегнал, да ми простят.

-Колко нощи не си спал заради баскетбола – не само да гледаш, но и да мислиш как да издържаш клуба или какво да научиш баскетболистите си в ролята на треньор?
-Аз имам две състояния – едното е, в което заспивам късно и спа до 11 часа през деня. И другото е лягам в 1 часа след полунощ и ставам в пет без двайсет. Тогава имам възможност най-много да мисля или да говоря с Америка.

-В безсънните нощи изпадал ли си в паника, в положения, в които виждаш, че вече няма какво да направиш?
-Не, не съм изпадал в такива кризи, не съм се отчайвал. И това може би ме е спасявало, защото не съм се поддавал на ситуацията. Да, имал съм тежки моменти, но психиката ми никога не е била смачкана. Не съм бил щастлив, не съм бил с тази емоция, която съм, видимо се е личало, но за момент не съм будил самообладание. Продължавам и смятам, че житейският път е съдба, която ти може да контролираш в положителна посока, ако го заслужаваш. Трябва да си го заслбужиш. Въпреки приказката, че няма ненаказано добро, аз смятам, че няма нищо по-добро от това да бъдеш добър.

-Правил си какви ли не, но едно от незабравимите неща е онова интервю, което даде без думи, а само с жестове. Би ли се променил?
-Не искам нищо друго и не съжалявам за нищо. Нищо не искам да променям. Хубавите моменти и истинските моменти са много повече от тежките. Така че оставям на съдбата и на божията воля да определи моя път.

-Имаш ли врагове? Способен ли си да мразиш някого, защото със сигурност зад гърба ти говорят много хора?
-Думата омраза е много силна. Човек може би трябва да мрази този, който му отнема свободата, честта или достойнството. Има хора, които не са ми симпатични, чийто неуспех би ме зарадвал, но това са крайни неща. Аз не мога да мразя. Аз съм много позитивен като човек, вярвам в доброто. Нашата нация е негативна, песимистично настроена. А аз съм с розови очила (смее се).

-Опитваш ли да промениш хората около себе си и да ги заразиш с твоя позитивизъм?
-Бих искал, ако имам възможност да вменя на хората, че само от нас зависи да живеем по-добре. Първо трябва да вярваме, на второ място трябва да го търсим и на трето да спрем да се оправдаваме с другия и да обвиняваме другия.

-Има ли някой, на който дължиш нещо?
-Безспорно за моя живот най-много дължа на моите родители и на семейството ми. Извън тях безспорен шанс за моята професия и огромен късмет е работата с Георги Младенов. Естествено и с всички, които съм работил. Но аз съм човек, който не може да не отчете, че имах огромния шанс, когато започнах кариерата си, да яхна белия кон на българския баскетбол. Този ат Георги Младенов. Бих много се радвал, ако мога по някакъв начин да му се реванширам. Той има нужда от това в този момент. Не заслужава съдбата си. Сигурно има причини и грешки от негова страна, но в друга точка на земята той щеше да продължава да бъде великан.

-За какво съжаляваш?
-За тези прятели, които съм загубил и вече не са между живите.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ