Петър Виденов спечели приза „Футболен тв коментатор на 2017 година” в традиционната анкета на БЛИЦ. 39-годишният журналист получи наградата си и даде интервю пред нашата агенция.
Досегашните победители: 2011 – Борислав БОРИСОВ (Диема), 2012 – Георги АЛИПИЕВ (Диема), 2013 – Алекси СОКАЧЕВ (bTV), 2014 – Борислав БОРИСОВ (Диема), 2015 – Георги ДРАГОЕВ (Диема), 2016 – Любослав ЛОЗАНОВ (Диема), 2017 - Петър ВИДЕНОВ (Диема)
-Пепи, това е втората ти награда след тази на „Братя Ексерови” през 2013 година. Очакваше ли да спечелиш и нашата анкета?
- Не очаквах да спечеля. Разбрах на финалната права, че съм сред кандидатите за първото място. Моята майка ми каза, че водя в класацията. Беше доста ентусиазирана и се зарадва много, когато обявихте, че съм победител. Както през 2013-а година, така и сега останах изненадан. Приятно изненадан. Радвам се, защото едната награда беше признание на колегите, а другата – на зрителите и феновете.
-Баща ти Асен Виденов, лека му пръст, беше един от най-добрите и известни журналисти. Той ли те запали по журналистиката и какво научи от него?
-Естествено, че той. Не само аз, но и брат ми Ангел, който е по-голям от мен, се запали по журналистиката
благодарение
на баща ни
Още докато бях ученик, имах полупрофесионални журналистически влечения. Направих първите си стъпки във вестник „Футбол” и вестник „Инвестиции”. Като малък редовно посещавах офиса на вестник „Старт”, където татко работеше. Той се намираше откъм сектор „В” на Националния стадион „Васил Левски”. Изгледал съм десетки спортни състезания – не само футбол, но и лека атлетика. Помня, че в края на май 1986 година бях на стадиона, когато Стефка Костадинова в рамките на няколко дни постави световни рекорди във високия скок – първо 207, а после 208 сантиметра. Беше огромна радост, а трибуните бяха пълни с фенове. Майка ми също е журналистка, макар и не спортна. Така че – цялото семейство изповядваме тази професия. Брат ми работеше в „Меридиан Мач”, а после дълги години и във вестник „Труд”. От баща ми съм запомнил няколко неща. Първо, да се старая винаги да бъда обективен. Второ – да давам максимума от себе си. Трето – да задавам точните въпроси и да се опитвам да анализирам и коментирам професионално дадено събитие. Четвърто – да имам солидни познания в областта на футбола. Или както се казва – натрупвания. Защото те са основна част от характеристиката на журналиста.
-Можеш ли да ни разкажеш нещо повече за себе си?
-Роден съм на 8 март 1978 година. Завършил съм Софийския университет „Климент Охридски” със специалност логопедия. Семеен съм от 12 години. Много съм благодарен на съпругата ми Петя, че ме търпи събота и неделя да ме няма. Имаме две деца – момиче на 10. Казва се Александрина и носи първата буква на дядо Асен, и момченце Михаил – което се роди преди 9 месеца. Той носи буквата на другия си дядо и сега се опитва да прохожда. Владея английски и италиански език. Първата ми страст беше италианския футбол. Запалих се по него, когато работех в „7 дни спорт”. Там започнах, докато бях първи курс студент. По същото време на пазара се появи нов спортен вестник „Планета Спорт” и доста журналисти отидоха в това издание. В „7 дни спорт” имаха нужда от кадри. Един ден баща ми ми се обади и ми каза: „Идвай, че трябва да помагаш”. И аз отидох. Казаха ми, че ще отговарям за италианския футбол. През същия сезон 1999/2000 драмата в Серия „А” беше голяма. Ювентус имаше преднина, но в крайна сметка Лацио спечели титлата. Така „римските орли” станаха моите любимци. Тогава се влюбих в тях и в италианския национален отбор.
-Помниш ли първата си изява в ефир?
-Започнах в Диема през 2008 година. След един месец ще станат точно 10 години. Тогава телевизията беше самостоятелна, а не част от Нова. Бях новобранец, който идва от вестник. 5-6 месеца имах само сухи тренировки на запис. Участвах в отразяването на Евро 2008, но единствено зад кадър. И чак есента на 2008 получих възможността да застана в тъмната стая пред микрофона. Бях заедно с колегата Лъчо Пройнов, който ми даваше кураж. Мачът беше Уест Хям – Ливърпул. Успях да се подготвя с много статистика и интересна информация. Но двубоят беше скучен и завърши без голове – 0:0. Тогава разбрах колко е различно да коментираш сух мач, в който нищо не се случва.
Допуснах
лека грешка,
тъй като избързах да съобщя на зрителите всички факти, които си бях подготвил. Не биваше да го правя. Просто не се бях научил да си разпределям времето. А това е от огромно значение за коментатора.
-Имаш ли гафове и куриози в студиото или по време на мачове, които си коментирал?
-Да, много са. Най-вече грешките на езика. На европейското първенство през 2016 година Ангел Станков, който ни гостуваше в ролята на анализатор, го прекръстих на Ангел Станкович. А неведнъж и два пъти Бойко Величков съм го наричал Бойко Борисов. Помня, че миналогодишния победител във вашата анкета Любослав Лозанов също го прекръстих при първата му поява в студиото. При представянето му обявих, че се казва Любомир, а не Любослав...
-Къде е по-трудно – да водиш студио или да коментираш мачове?
- По-приятно е да коментираш мачове. Сам си, следиш играта, даваш своето мнение, съобщаваш факти, анализираш ситуациите на терена. Докато при студиото – първо, има много къртовска работа преди излизането в ефир. Второ – зависим си и от събеседника. Трето - има ситуации от даден мач, които трябва да отсееш и да анализираш. Не казвам, че е по-трудно да водиш студио, но е по-приятно да си коментатор.
-Какъв е рекордът ти за продължително работно време?
- О, доста часове. Имало е дни, когато съм на работа по 15-16 часа. Много хора си мислят, че когато студиото започва в 14 часа, ние отиваме на работа примерно в 13 или в 13,30 часа. А истината е, че подготовката трае три, та и четири часа. Обсъждат се темите и материалите. С две думи – дълъг процес.
- В телевизията си на живо и там стресът е по-голям. А и вълнението винаги го има.
Тръпката, че
излизаш в ефир
Аз се появявам поне 4-5 пъти в седмицата, но това чувство, която бих нарекъл предстартова треска, никога не изчезва. Във вестника е по-лесно. Там, когато подготвиш даден материал, след това текстът е преглеждат от редактор, от дежурен, от коректор. Да, във вестникарската журналистика стресът също е налице – бързаш да затвориш страниците, всичко е по график. А и това гонене на новини и тичането по събития – пресконференции, тренировки, мачове... Но в телевизията напрежението е по-голямо.
- Би ли ни посочил кои са твоите петима най-добри коментатори за 2017 година?
- Първо искам да отбележа нещо важно. Радвам, че продължавам традицията журналисти от Диема да печелят вашата награда. Диема е била и си остава най-добрата школа за коментатори благодарение на легендарния Николай Колев-Мичмана. Малцина помнят, че в последните си години той беше в Диема. Оттам тръгна тази школа, която се развива и днес. Димитър Тренев, когото победих с няколко гласа, е продукт на нашата телевизия, въпреки че сега работи на друго място. Той е страхотен коментатор, винаги съм го харесвал и му пожелавам успех догодина.
Ето я моята класация: Георги Драгоев, Димитър Тренев, Виктор Врачев, Илиян Енев и Борис Касабов. Драгоев има огромни познания, ерудиция и владее прекрасно българския език, защото е завършил българска филология. Илиян Енев пък има едно огромно предимство пред нас – бил е футболист, а това му помага много в работата днес. Борис Касабов е голямо име в гилдията – представител е на добрата стара школа.
-На кои отбори симпатизираш у нас и в чужбина?
- У нас – на Левски. Макар, че ако ме накараш да кажа сега титулярния състав, трудно ще се справя. Аз съм трето поколение левскар в нашия род.
Единият ми дядо
си отиде именно
след мач на Левски
Той се казваше Ангел и на него е кръстен брат ми. На 7 ноември 1984 година „сините” загубиха злощастно от Днепър в Кривой рог, след като Емил Спасов пропусна дузпа. На другия ден дядо, който се е бил притеснил от елиминирането на отбора, почина.
Като дете и юноша не пропусках мач на Левски в София. Имам прекрасни мигове на стадиона – великата победа над Рейнджърс и знаменития гол на Кайзера за крайното 2:1, категоричното 7:1 срещу ЦСКА и още, и още... Но от 10 години не съм ходил на мач. Последно бях служебно, когато Левски беше в груповата фаза на Шампионската лига.
В чужбина съм, както вече казах, за Лацио, Италия и Астън Вила. Историята ми с „виланите” е следната. През 90-те години Манчестър Юнайтед беше хегемон в английския футбол и всичките ми съученици станаха фенове на „червените дяволи”. Но аз, както се казва, никога не се сливах с потока. Гледах да бъда по-различен. Въпреки че приятелите постоянно ме караха да стана и аз привърженик на Юнайтед. Реших да отворя класирането. Видях, че две поред Астън Вила е завършил на второто място и си избрах този отбор. Освен това клубът е от Бирмингам, който е вторият по големина град в Англия. Откакто ги подкрепям, съм им гледал два финала по телевизията, които загубиха. Преживях и изпадането. Сега обаче се надявам Стив Брус да върне Вила там, където му е мястото – сред най-добрите във Висшата лига.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
