Милен Петков е повече от добре познато име за феновете на ЦСКА. А и не само на тях, защото той остави трайна следа в българския футбол. Роденият на 12 януари 1974 година бивш халф се завърна наскоро в родния си тим Добруджа, където от новия сезон ще бъде на доста висок пост – президент на клуба. Милен даде интервю за читателите на БЛИЦ. Както винаги, Петков бе откровен, а на моменти личеше чудесното му чувство за хумор.

- Очаквал ли си, че един ден ще се завърнеш в Добруджа и то като президент?
- Да, очаквах един ден да се завърна. И ето че този ден е факт. Е, не точно като президент, но на пост в клуба. Щастлив съм, защото ми се отдава възможност да реализирам идеите си и да върна Добруджа там, където го оставих.

- Какъв горе-долу ще бъде бюджетът на клуба за новия сезон?
- И горе-долу, и долу-горе да ме мъчиш, няма да ти кажа (смее се). Цифри няма да споменавам, но е доста нисък. Но аз мисля, че всички заедно ще помогнем на отбора. Кметът и общината правят всичко възможно да ни съдействат – най-вече финансово, за което им прави чест и им благодаря от сърце.

- Смяташ ли, че треньорът Диян Божилов е човекът, който ще може да върне Добруджа в професионалния футбол и защо?
- Да, той е. Казвам го без никакво колебание. Божилов има качества, работил е доста – и в Б група, и в А група като помощник на Ферарио Спасов в Берое.

- Беше като че ли поизчезнал от футболния хоризонт през последните години. Какво правеше през това време?
- Повече време отделях на семейството и на децата си, но сега съм отново на футболното поле. Както се казва, зареден съм с енергия!

-Кажи нещо повече за децата си?
-Дъщеря ми Славена завърши в Хага, Холандия, и е на 22 години. Синът ми Алекс е във футболния отбор на Хартс в Шотландия, той е 17 години и вече е с професионален договор. Надявам се да надмине моите успехи. Искрено го искам и мисля, че няма да е трудно да го направи. Играе като вътрешен халф, но понякога и централен защитник. Имам и още един син – на 11 години, той се казва Мартин и се ориентира към тениса.  

- Да се върнем назад във времето. Помниш ли първия си официален мач за Добруджа?
- Беше в Б група, но, честно казано, не помня срещу кой отбор точно играхме тогава. Изиграх четири мача в Б група и после влязохме в елита. С Галин Иванов още оттогава бяхме заедно. Бяхме съученици и в спортното училище в Добрич.

Милен Петков (на горния ред, вторият от дясно  на ляво) с екипа на Добруджа. До него с голямата коса е Галин Иванов

- Как се стигна до трансфера на двама ви в ЦСКА през лятото на 1995 година?
- С връзки, как. Особено в ЦСКА. Без връзки нищо не става в тоя живот. Чрез роднини. Чрез влиятелни роднини. Все някой трябва да те побутне (смее се с глас). Сега сериозно - бяхме в младежкия национален отбор. Направихме няколко силни мача и ни харесаха. Отделно вече играехме с Добруджа в А група, където бяхме основни състезатели, макар и доста млади. В един мач срещу ЦСКА вкарах красив гол. Някои казват, че това попадение помогнало за трансфера ми на „Армията”.  Ама едва ли е така. То и други са вкарвали на ЦСКА, но не са играли там. Така че...

- Вярно ли е, че си бил левскар като малък?
- Да, така е, не го крия. Аз съм ти го казвал и преди много години, ама си забравил (смее се). Баща ми беше левскар и покрай него се запалих по „сините”. Ама не бях от най-запалените. Аз никога не съм крил, че съм бил левскар. Някои го правят и ги е срам да си признаят, че са били левскари или цесекари. Много са примерите, когато някой като малък е симпатизирал на единия отбор, а после съдбата го праща в другия. Стилиян Петров от тях. Но знаеш ли кое е важното при мен? Един ден осъзнах, че съм сгрешил и че правилният избор е ЦСКА. Така че, като малък може да съм бил от Левски, но и до днес сърцето ми е червено – и в истинския, и в преносния смисъл. При престоя ми на „Армията” любовта между мен и феновете беше взаимна.

- С какво ще запомниш престоя си в Борисовата градина?
- Само с хубави моменти. Там се научих да се боря за победа във всеки мач. Там станах победител! Веднъж спечелих титлата, два пъти Купата на България. Играхме и в Европа. И то успешно. Особено през есента на 1998 година, когато последователно елиминирахме Белшина, Молде, Сервет и накрая отпаднахме от Атлетико (Мадрид).

- Помниш ли гола си на финала за Купата срещу Левски през 1997 година, когато спечелихте с 3:1 и постигнахте дубъл?
- Е как няма да го помня. Той си беше куриозен шедьовър. Кременлиев тогава играеше за Левски. Тръгна да изчиства топката, аз го пресирах, тя се удари в гърба ми, направи прекрасна парабола и влезе във вратата на Иванков. Това ми беше мечтата - да вкарам такъв гол (смее се). Той и Зидан имаше подобен гол малко преди това. Предпази се от топката, изчистиха я, тя се удари в тялото му и връхлетя в мрежата. И аз, като го видях Зизу, си викам: „Един ден ще изкопирам този гол!” и се получи – баш срещу Левски!

- А дузпата, с която направи резултата 3:3 на 10 април 1998 година, нея също не си я забравил, нали? Феновете на Левски тогава твърдяха, че нарушение не е имало.
- Леле, това е незабравим мач! Луд, ама много луд! Шест гола, обрати, атмосфера. Не коментирам обаче съдийството (смее се). Нали така обичат да се изразяват доста футболни специалисти и този лаф се е превърнал в клише. Ама интересното е, че като го кажат, след пет секунди почват не да го коментират съдийството, ами направо му разказват играта! Та като стана въпрос за вечното дерби – бяха си интересни тогава мачовете между нас и тях. Няма да забравя и как през есента на 1999 година ги бихме с 1:0 след най-бързия гол в голямото дерби. Вкара го Митко Иванов. В края на двубоя изпуснах дузпа, ударих греда. Ама не съжалявам, защото все пак победихме.

- Онзи финал с Литекс за Купата на България през 1999 година някои и до днес го поставят в графата „съмнителни”?
- Да са живи и здрави! Аз играх, дадох всичко от себе си да победим. И накрая ликувахме след гола на Вальо Станчев. Никой не ни е казвал преди мача, че Купата е наша. Само това мога да кажа. Никой не ни предупреди да не се напъваме и че успехът ни е в кърпа вързан.

- В националния отбор си част от тима на Мондиал’98. Какво тогава не ни достигна, за да прескочим групата на световните финали във Франция?
- Много неща не ни достигнаха. Най-вече точките. Спечелихме само една. Основната причина е, че имаше смяна на поколенията. Силното поколение от САЩ’94 беше в залеза си и беше по-трудно, да не кажа невъзможно, да се постигне поне наполовина това, което те сториха на американска земя.

- На Евро 2004 в Португалия също си част от състава. Играеш при загубите ни от Дания и Италия. Тогава имахме млад и перспективен тим, но защо се върнахте с три загуби?
- За нас беше успех, че се класирахме на европейското първенство. Да си кажем истината в очите – всички отбори бяха по-добри от нас. Единствено срещу Италия се държахме равностойно. В първите два мача ни надиграха категорично – както Швеция, така и Дания. Някои казват, че съдиите ни попречили. Аз не съм съгласен. Категорично не съм съгласен. Просто такова ни беше нивото, въпреки че бяхме с Бербатов, Стилян Петров и Мартин Петров. За огромно съжаление това е последният голям форум, на който е участвал националният отбор. Вече минаха 13 години оттогава...

- През лятото на 1999 година си на два пъти на крачка от голям трансфер. Защо не премина в Селтик заедно със Стилиян Петров?
- Ами не са ме взели, защото не са ме искали достатъчно силно и настоятелно. Имало е някакви причини, но това е най-точният отговор, който мога да ти дам – не са ме искали достатъчно настоятелно. Мога да измисля, че примерно заплатата не ме е устройвала и съм ги отрязал. Ама защо да лъжа читателите ви. Да, Селтик първоначално искаше и Стилиян Петров, и мен. Даже двамата със Стенли пътувахме за Шотландия и пристигнахме в Глазгоу, но в крайна сметка той подписа, а аз – не. Не съм присъствал на преговорите между клубовете. Тогава Емил Данчев представляваше ЦСКА и той най-добре знае цялата истина.   

- Само месец и половина по-късно беше близо и до Саутхемптън?
- Така е. Даже бях по-близо до Саутхемптън, отколкото до Селтик. Ама какво да съм бил по-близо, аз си бях там. Двата клуба се бяха разбрали. Имаха, ако не се лъжа, подписано някакво споразумение. Аз също договорих условията си. И то на 100 процента. Отидох заедно с Лъчо Танев в Англия, който движеше трансфера. Минах медицински прегледи, резултатите бяха перфектни. Треньорът ме разведе из базата и стадиона, каза ми, че ще разчита на мен. Предупреди ме, че Висшата лига е сериозно изпитание и че ме чакат сериозни битки. И в един момент всичко напълно изненадващо се провали. Нещо се случи в последния момент. Нещо стана. Бях доста изненадан, но какво можеше да направя аз. Сега ще ме питаш дали не съжалявам за Селтик и Саутхемптън, още повече, че всичко това стана  в рамките на по-малко от два месеца. Нали това ще ме попиташ? (смее се).

- Много ясно.
- То е много ясно, ама знаеш ли – хич не съжалявам! Даже добре, че се провалиха.

-Защо?
- Ами защото след това изкарах прекрасни години в Гърция. Много си допаднах с АЕК. Играх в Шампионска лига, постигнахме успехи. И със семейството ми си прекарах добре в Гърция. Там в 300 дни от година има слънце. А при мен не бяха 300 дни, а 365 дни. Винаги ми беше слънчево в АЕК!

- Как се стигна до трансфера ти в гръцкия тим през януари 2000 година?
- Знаеш ли кой ми помогна тогава да премина в АЕК?

- Не, честно казано, не помня.
- Ами няма как да помниш, защото не съм ти казвал нито на теб, нито на други журналисти. Венци Стефанов.

-Венци, шефът на Славия?!
- Той, същият. За което съм му благодарен и до днес. През януари 2000 година бях с ЦСКА на лагер в Слънчев бряг. И след като се върнахме, нещата се задействаха. Венци имаше големи контакти в Гърция. Преди това през есента на 1999 година гърците са ме гледали и на живо, и на записи. И са ме харесали. Но Венци Стефанов изигра ключова роля за трансфера, въпреки че не беше в ръководството на ЦСКА.

- Банален въпрос накрая ще ти задам – нещо за финал?
- Банално ще ти отговоря, но го правя от сърце – здраве, късмет и успехи на вашите читатели (смее се).
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ