Капитанът на Лудогорец Светослав Дяков е в Разград от първия ден на тима в елита. Със "зелените" халфът натрупа шест поредни шампионски титли, две купи на България, две суперкупи. Бе част от големите европейски успехи. Ето го Дяков в откровено интервю за читателите на агенция БЛИЦ:

-Защо футбол, можеше ли да избереш нещо друго, в което да се развиваш?
-Защото само това мога да правя добре. Сам се запалих по футбола, постоянно ритах пред блока. От малък колекционирах много снимки, вестници, от най-ранна детска възраст това ми беше страст.

-Как започна всичко, спомняш ли си кой те заведе на стадиона?
-Един мой братовчед тренираше футбол, беше по-голям от мен и ходех с него. Пътувах дори, когато отборът му имаше гостувания. Треньорите ме гледаха, че постоянно съм около него и отбора и ме попитаха дали тренирам. Казах им, че не тренирам и нямам представа къде да отида да се запиша. Тогава един от тях ми каза: „В понеделник в 8 часа да си при нас.“ Явих се и така от 8-годишен започнах.

-Какво казаха родителите ти за това да станеш футболист, майка ти не искаше ли да заложиш повече на ученето?
-Моите родители са нормални и съвсем обикновени хора. И те като всички държаха и на образованието, но винаги са ме подкрепяли. Особено в последните класове, когато имах повече отсъствия. Тогава имах труден момент, защото отсъствах повече заради футбола. Но майка ми и баща ми ме подкрепиха, което беше важно за мен. Те знаеха какъв ще е моят път. Никога не е стоял въпросът какво ще правя.

-Спомняш ли си кой от учителите ти не ти влизаше в положение?
-Аз съм позитивен човек и помня само хубавите неща. Ако трябва да съм честен, никой от учителите не е проявил специално лошо чувство към мен. Съвсем основателно искаха децата да работят, да се трудят, но моят път беше друг. До 10 клас бях отличен ученик, но след това ми беше по-трудно и се налагаше да отсъствам често. Трябва да сме доволни и радостни, че има добри учители – те са нещо много важно в нашето ежедневие. Лошото е, че напоследък тази професия остава на заден план.

-На кого се възхищаваше като малък, докъде искаше да стигнеш?
-Възхищавах се на много футболисти – но най-голям идол ми беше Дел Пиеро, тъй като съм фен на Ювентус. Той е човекът, който е оставил най-трайна следа у мен. Като дете често си сменяхме любимците – харесвах Баджо, Синьори. Но всички бяхме на улицата, моето поколение отрасна с успехите през 1994 година. Тогава всички искаха да са Стоичков, Костадинов, Борислав Михайлов или Пенев. Израснахме с топка на улицата, не пред компютрите. Имах изключително щастливо детство, беше много по-различно от това, което е сега.

-Спомняш ли си първия мач за Пирин?
-Дебютът ми беше в „Б“ група, играхме срещу Академик Свищов, беше последен мач за годината. Играх 80 минути, излязох и в 90-ата ни вкараха от дузпа и ни победиха. Тогава бях на 16 години. Да играя за Пирин по онова време беше сбъдната мечта. Беше нещо уникално, само съм си мечтал за такова нещо. Със сигурност това е една от сбъднатите ми мечти. Йордан Боздански беше треньор.

-Какво си купи с първите изкарани пари от футбола, вероятно са от Пирин?
-По мое време не се даваха някакви особени пари, не знам какво съм си купил, вероятно съм ги дал на семейството ми за общи цели.

-Имаш ли брат или сестра?
-Имам 4 години по-голям брат. Той мина през футбола, тренира, баскетбол, тенис, но най-дълго се задържа в бейзбола. Многократен шампион е с Бизоните от Благоевград. Аз си бях дразнител като малък, закачали сме се, но винаги съм усещал неговата подкрепа.

-Какво си мечтал да имаш като млад футболист, гледайки други звезди?
-Никога не съм мечтал за нещо материално. Като малък съм мечтал да стана голям футболист, да играя в големи отбори. Да стигна нивото на тези хора, които гледахме през 94-та година. Това са ми били мечтите, да стана шампион, да играя в чужбина.

-Изкара три сезона в Локомотив София. Трябваше да наследиш Христо Коилов.
-Не обичам този термин, че са ме взели, за да пенсионирам някого. Коилов беше изключителен футболист. За мен беше чест, че съм се учил от него. Локомотив беше много силен отбор, в един от сезоните 4-5 кръга преди края се борихме за титлата, паднахме от Литекс след доста спорно съдийство. Радвам се, че играх в този добър отбор. Локомотив е емблематичен клуб в България, изпитвам само уважение. Все още имам приятели в "Надежда". Всеки знае къде е мястото на Локомотив – в елита, затова им пожелавам да се върнат, колкото се може по-бързо.

-Спомняш ли си, когато ти се обадиха от Лудогорец през лятото на 2011 година? Какво си помисли тогава, получаваш оферта от отбор, който идва от „Б“ група?
-Два-три месеца преди това имах други варианти, срещнах се с треньора на ЦСКА Милен Радуканов, с Левски също имах контакти. Лудогорец беше последна опция. Двата отбора (б.р. - има предвид ЦСКА и Левски) се забавиха малко, след това се срещнах с Кирил Домусчиев. Той ми каза за проекта, но не знаех дали ще се получи така, както ми сподели. Взех обаче решение да дойда в Разград. Случайно, но едно от най-успешните решения в живота ми.

-Скоро обаче нещата станаха сериозни, кога разбра, че ще преследвате шампионската титла?
-Ако си спомняте, първоначално играхме в Каварна, докато нашият стадион стане готов. Открихме го срещу Левски. Страхотна атмосфера, страхотен мач и заслужена победа с 2:1. В последния двубой от есенния дял направихме 2:2 с ЦСКА на “Армията“. След този мач усетихме, че имаме сили за нещо голямо. Но, разбира се, знаехме, че ще ни бъде трудно. Така стигнахме до последния кръг, срещата с ЦСКА през пролетта и гола на Мирослав Иванов. В края на двубоя имаше напрежение, мен ме изгониха, а ЦСКА накрая ни понатисна, но късметът беше с нас. Така първата титла беше факт.

-Какво беше настроението след първата шампионска титла?
-Беше голяма еуфория. Ако трябва да съм честен, предвид футболистите, които бяха тук, това не беше изненада. Имахме много силни играчи. Повечето бяхме отписани, много от нас бяхме малко или много недооценени. Говоря за нас, българите. Не искам да изброявам всички – Бадема, Станислав Генчев, Минев, Тодор Колев, Мишо Александров, както и чужденците Любо Гулдан, Барт, помня целия отбор.

-Беше голяма драма с Динамо Загреб при първото ви участие в Европа. Като че ли нямахте опит тогава?
-Колкото и клиширано да звучи, нямахме късмет. В Разград поведохме и играхме добре. Беше ни първи европейски мач срещу силен отбор. Футболистите, които играха тогава за Динамо, сега са в големи европейски отбори – Ковачич, Шиме Вършалко, Дуей Чоп. В първия мач поведохме с 1:0 и ни изравниха наивно. В Загреб към 70-ата минута ми чупиха скулата, нямаше как да изляза и доиграх мача. Стигна се до 97-ата или 98-ата минута, когато ни вкараха този гол, с който ни отстраниха.

-Първият ви пробив бе влизането в групите на Лига Европа през 2013 година. Отпаднахте от Базел, но влязохте в групите на Лига Европа и направихте фурор. След това отстранихте Лацио на елиминациите. Върна ли се назад във времето, в което играеше за Пирин, и помисли ли си – стигнах до мачове с европейски грандове?
-Всичко беше като в приказка. Мечтите една след друга се сбъдваха, играехме и печелехме. Истината е, че ние много си вярвахме, излизахме на терена със самочувствие. Играехме открит и атакуващ футбол, но имахме и много добри момчета. Никога не сме имали идея да се защитаваме или да излезем за равен мач.

-След това влязохте в групите на Шампионската лига? Имаше хора, които продължаваха да не вярват, че вие може да успеете?
-Това за еднодневката го слушам от първата година. Всеки може да говори, каквото иска. Фактите са други, аз съм в този клуб от много години, виждам какво се прави и това със сигурност не е някоя еднодневка. Това е нещо сериозно, което братя Домусчиеви направиха. Мачът със Стяуа за влизане в групите... На дузпите само гледах нагоре към небето и се молех да продължим. Това може би са най-силните ми спомени, въпреки че имам страшно хубави други мачове. Това обаче е върхът. Няма да забравя в съблекалнята преди мача, когато влязохме на разбор и ни пуснаха едно видео. След него 90% от момчетата излязоха със сълзи на очите за загрявката. Имах чувството, че мога да литна, че ако разперя ръце, наистина може да полетя.

-Малко български футболисти и български отбори имат честта да чуят химна на Шампионската лига?
-Уникално е. Звучи като клише, но не мога да го обясня. Трябва да излезеш и да го почувстваш. Да чуеш химна, да видиш пълен стадион и срещу теб съперник от изключително висок ранг. Парите, славата – това са временни и преходни неща. Може да ги имаш днес, а утре може да ги нямаш. Не са най-важното нещо, но тръпката от такива мачове и това да ги почувстваш, е страхотно нещо.

-Какъв човек е Кирил Домусчиев извън ролята на футболен шеф?
-Дал е толкова много на мен, на семейството ми и на Лудогорец. Сериозен човек, който преследва своите мечти и цели. Перфекционист, който дава всичко – предлага най-добрите условия и удобства, но е изключително взискателен. Човек, който не се задовалява с постигнатото. Фигура, която има харизмата да бъде водещ навсякъде. Приятели са ми казвали, че стои и работи в офиса в неделя до полунощ. А на другия ден в 06:00 часа сутринта има полет за поредната дестинация. Гледа всеки детайл. Изумява ме, че знае повече за юношите отколкото аз, постоянно се интересува. Удивявам се как има тази енергия да иска да знае и да контролира всичко.

-Когато обаче отпаднахме от Милсами, как реагира? Това е единствената ви сериозна издънка в Европа за тези години?
-Тогава реагира много точно и на място. Така направиха всички в целия клуб – очакваха, че може да се случи, но не направиха трагедия. Напротив – направихме трезва оценка. След този мач купиха двама футболисти, единият от тях, ако не се лъжа, беше Кафу. Вижте, Лудогорец няма да бъде 100 години поред шампион, ще се случи и да не е първи. Важно е тогава как ще реагираме. Аз вече видях как веднъж минахме през трудна ситуация и затова съм спокоен за бъдещето на Лудогорец.

-Наскоро преподписа договора си с Лудогорец, може ли да завършиш кариерата си в Разград? Всъщност, мислил ли си какво ще правиш след това?
-Не съм мислил какво ще правя, но знам, че искам да остана във футбола. Винаги съм вярвал и съм искал да завърша кариерата си в Пирин, отбора от моя град. Но за тези 7 години, това, което почувствах като отношение, и това, което правят хората в Лудогорец за мен, няма как, ако този отбор ме иска, да си тръгна от тук. Трудно нещо може да ме изгони от Лудогорец. След това искам да съм във футбола. А какво мога да правя извън футбола?! Олеле, е сега ще се изложа (смее се). Нищо! Работлив съм, но не ме бива в нищо друго. Освен една крушка да завъртя нищо не мога. Съпругата ми не ми дава категорично да се приближавам до кухнята. Но знам, че футболът ми е силата, имам желание да работя във футбола.

-Този сезон битката изглежда още по-завързана, ще станете ли шампиони?
-Характерът ми е такъв и затова ще кажа – да, ще станем шампиони. Разбира се, че нищо не се знае, ЦСКА е добър отбор, има добри футболисти, направиха добър колектив и са стойностен съперник. Моето мнение е, че сме по-класен и по-добър отбор. Имаме доста повече шансове да станем шампиони. Има 10 мача, които ще решат титлата. Ако съперникът е по-добър, да го покаже на терена и ще му стисна ръката.

-Съжаляваш ли, че не осъществи трансфер в чужбина след силните мачове с Лудогорец?
-Винаги го е имало това за трансфер в чужбина. Аз обаче се чувствам като в чужбина, защото Лудогорец е клуб на изключително професионално ниво. Не е толкова важно да си в чужбина, а да ти е качествен отборът. Ако трябваше да отида навън и да играя в шестия или седмия в някое първенство от средна класа, няма смисъл. По-добре да съм шампион и да играя в Шампионската лига. Много е лесно аз да говоря, но пожелавам на футболисти да дойдат в Лудогорец, за да може да усетят какво е Лудогорец. Изключително голям професионализъм.

-През годините доста често се говори, че съдиите ти спестяват картони. Защо често ти попадаш във фокуса?
-В първите години бях доста по-буен. В последните години опитвам да коригирам поведението си, сега вече съм по-уравновесен. Не мисля, че ми спестяват картони.

-Все още не си успял да станеш футболист на годината в България, два пъти остана втори. Това дразни ли те?
-Не ме е дразнило. Имаше година, в която заслужавах да съм първи – казвам го честно. Но никога това не ме е правило нещастен. Аз съм щастлив, че играя в Лудогорец, че имам доста трофеи. Аз съм отборен футболист, не поставям себе си над колектива. Тази класация малко или много е пристрастна, има хора, които не гласуват спрямо качествата на футболистите. Повечето са стойностни журналисти, но някои гласуват според това с кой са приятели и кой с кого си пие кафето.

-Баща си на две деца, какво най-много обичаш да правиш с тях?
-О, всичко, особено с големия син – Виктор, който стана на пет години и половина. С него вече може да правим всичко, да си говорим. Много обичам да съм с него, с дъщеричката ми, която е на годинка и със съпругата ми. Четиримата сме си голяма група, играем на всякакви игри и се забавляваме. Аз съм едно голямо дете, съпругата ми май гледа три деца (смее се).

-Как се запозна със съпругата си Мариана? Кой първи предприе по-сериозната крачка?
-Аз, естествено (смее се). Доста време тактично ме отбиваше, това продължи някъде 6-7 месеца. Канех я да излезем на кафе и тя казваше - да, да, някой ден, друг път. Веднъж обаче успях да я излъжа. И така доста години сме заедно. Тя е истинки човек, винаги коректен. Човек, с който си пожелавам да остарея.

-Не всяко момиче иска да излиза с футболист? Когато разбра, че ти си такъв...
-О, когато е разбрала, е казала - не, не, благодаря! Заради няколко човека футболистите имат една и съща слава, а не смятам, че е правилно. Аз не съм от така наречените модерни футболисти - нямам татуировки, гел съм слагал пет пъти в живота. За мен не е важно с какви обувки ритам или с какво съм облечен. Най-голямата ми болка е, че сегашните деца не играят от любов към играта, а го правят, за да се снимат, да направят прическа и да сложат обувките на Меси или Роналдо. Мечтите им са много грешни, яд ме е, защото България има талантливи деца. Аз съм голям привърженик на българските футболисти. Смятам, че трябва да им се дава повече шанс, но разбира се, той да бъде оправдан с работа.

-Кой е най-щастливият момент в живота ти? Как се почувства при раждането на малкия Виктор?
-Той се появи между две победи – спечелихме срещу Левски в Разград, а след това и срещу ЦСКА за купата в София с 1:0, въпреки че отпаднахме. Между тези два мача Виктор се появи на бял свят. Всеки, който има дете, знае какво е. Беше тежко раждане за съпругата ми, но и до днес сме горди с него. Надявам се да ни радва.

-Кое ще те ядоса повече – някой да ти скрои интрига зад гърба или да те излъже право в очите?
-Хм, поставяш ме в трудно положение (замисля се). Не е коректно, не обичам такива неща. Искам да ми казват истината в очите. Аз съм такъв, че казвам всичко в очите, колкото и да боли.

-Загубил ли си приятели по пътя си, които си разбрал, че са се възползвали от теб по някакъв начин?
-Радвам се, че от детските ми години останаха добри приятелства. Тези хора са били с мен, когато съм бил никой. Сега е ясно, че има много, които искат да ми бъдат приятели, но онези момчета са останали с мен от началото. Те са моите приятели.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ