Златан Ванев, един от емблематичните ни щангисти, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е от поколението, което последно постигна успехи на големи първенства преди тежката атлетика в България да изпадне в тежка криза. Ванев е трикратен световен шампион и то в три различни категории! Във впечатляващата си колекция притежава още и четири златни медала от европейски първенства. Зад отличията носи обаче и болката от контузии, които го лишиха от мечтата му за олимпийски медал. Има репутацията на вечен бунтар и на личност, която не само не бяга от конфликтите, но и често ги провокира, за да има ясни отношения и позиции с опонентите си. Така беше и като състезател, така е и сега в треньорската кариера, на която се е отдал.

Златане, здравей! Как се чувстват щангите след като българската федерация плати на международната централа глобата от 250 хиляди долара? По-спокойно ли е?
- Аз все още не работя в българска федерация, а и клубът ми няма лиценз. Все още не съм член на федерацията и не мога да ви кажа, но не е трудно. Мисля, че добре се работи. Само да искаме. Не знам какво се е случило, хората там си знаят.

- Имаш репутация на „остър камък“ – затова ли още не си във федерацията? Какво не приемаш от нейната работа? Каква е причината да си самостоятелна единица?
- Не знам откъде идва това прозвище „остър камък“. Всеки човек си избира позиция – един е „остър камък“, друг е „тъп камък“. Досега с българската федерация по вдигане на тежести, сформирана през 2011 г., никога не съм работил. Аз обичам спорта вдигане на тежести и искам да се занимавам с него. От 35 години съм в този спорт. Лошото е, че не мислех, че е толкова трудно да се занимаваш  с това, което най-много желаеш. Но явно навсякъде има трудности, преодолявам ги, аз съм твърд човек. Никога не съм се отказвал и може би това ми е помогнало и като спортист, за да извоювам тези титли.

- Води ли много битки през годините? За какви каузи се бори в твоя спорт?
- Не бих казал, че съм водил много битки, но винаги исках да има справедливост. Искам да има уважение за хората, които допринесохме толкова много за този спорт. Мисля, че вдигането на тежести все още е един от челните спортове в България по брой медали. И в света все още сме в челна позиция по брой златни отличия. В последно време се вижда спад на медалите ни, което е много лошо. В момента критериите за олимпийски медали са световните първенства. Европейските са доста по-слабички, макар че там все още донякъде имаме проблясъци, но на световните сме далеч.

- Какво отговаряш на онези, които твърдят, че в т. нар. циклични спортове като вдигане на тежести, гребане, колоездене и бяганията в леката атлетика не могат да се постигнат високи резултати без помощта на допинга?
- За допинга не искам много да говоря, но мисля, че това не е важно. Всеки говори, че всеки, който е на много голямо ниво, употребява допинг, но трябва да се гледа методиката. Има една много правилна приказка на моя треньор от последните години Иван Абаджиев. Казваше, че ако на всеки срещнат на улицата му дадем допинг, дали ще стане световен шампион? За мен това, което се говори е грешно. Първо са методиката и тренировките, а вече спомагателните средства всеки ги използва така, както може. Има доста неправди, които и мен ме озадачават, но това е. Ще трябва да ги приемем.

-Разкажи ни за твоя клуб – какво опита като модел на работа? Беше в Русе, какво се случи там? Сега как вървят твоите проекти?
- В Русе от 2016 г. реших да направя собствен клуб. От спортното училище ми беше предоставено изоставено помещение, което да превърна в зала. Успях трудно и бих казал, че съм от малцината, които правят такова нещо. Лично с мои средства си направих заличка с осем подиума. Закупих си щанги, с които да тренират дечицата. За две години съумях да стана един от водещите клубове в спортното училище. В момента работим с над 30 деца и сме двама треньори. През 2017 г. участвахме за клуб „Сливен“. Знаете, че нямаме лиценз и за мен е парадокс състезатели от Русе да се състезават за други градове.

-А защо не ви дават лиценз?
- Два пъти кандидатствах. Първо имах мълчалив отказ от българската федерация. Вторият път, казвам ви честно, има решение на Управителния съвет на федерацията, в което ми пишат, че в Русе съществува клуб по вдигане на тежести и няма нужда от втори. Клубът бил финансово обезпечен с добри специалисти. И ако деца искат да тренират, да отидат там. В нашата федерация има доста градове с по два-три лицензирани клуба. Проблемът е някакъв друг, но не ми е казан. През 2017 г. станахме доста силен клуб, когато участвахме от името на град Сливен. Следващата година реших моите състезатели да участват за моя добър приятел Георги Марков, за неговия клуб. Прехвърлих всички състезатели, които са под мое ръководство и учат в спортното училище в Русе в бургаския клуб на Марков. През 2018 г. клубът завоюва 126 медала от републикански първенства. На второ място сме в България по медали и на трето място по точкуване. Мисля, че доста добре сме се справили с моя приятел.

- Имаш три световни титли – в Чангмай през 1997 г. до 80 кг, в Лахти на следващата година ликуваш при 77 кг, а през 2002 г. във Варшава в кат. до 85 кг. Как правеше тези скокове в категориите? Не се ли притесняваше?
- Наистина една категория е един свят за един спортист, но аз съумях да го направя. Когато участвах в кат. 77 кг наистина се наложи да спадна около 4,5 кг. Направих го на две-три състезания. След това станаха шест килограма и ми беше много тежко. Реших да вдигам на 77 кг. Успях да стигна най-големия връх и там да стана световен шампион. След това се наложи да кача на 85 кг., защото трябваше да бъда в една категория с моя най-добър приятел, който ми е като по-голям син – Георги Марков. Нямаше как да се случи това нещо - двама българи в една категория! Беше ми много трудно и мислех, че няма да се справя за третата световна титла във Варшава. Трудно качих килограмите, мислех, че не мога да постигна добър резултат, а знаете, че тогава имах и втора контузия на ръката, което доста ми пречеше. Но съумях и третия път. Това беше една от най-сладките ми титли, защото не го очаквах, но успях. Бях победен от доста състезатели. В началото при изхвърлянето бях на осмо място и не мислех, че мога да се справя.

- Кои бяха най-големите ти съперници през годините?
- Един грузинец и една арменец, както и българи, на които дължа страшно много, защото ако не бяха те, нямаше да бъда Златан Ванев. Това са Пламен Желязков, Георги Марков. Ние бяхме в средните категории и ако я нямаше тази конкуренция между нас, нямаше да бъдем такива щангисти. Благодаря им искрено за това нещо. В средна категория имахме по пет-шест национални състезатели. Всички вдигахме тежести над 200 кг. На републиканско първенство дори да си трети или четвърти, си готов на световно да вземеш медал.

- Искам да те върна към един болезнен момент – на европейско по време на опит си извади лакътната става. Изглеждаше зловещо пред камерите и публиката в залата. Как се справи с тази адска ситуация?
- Доста трудно. След такава травма много малко спортисти биха се върнали пак на големия подиум. Спомням си, че след това състезание почти всички медии писаха, че аз се отказвам от спорта и няма как да продължа. Но явно този български дух ни помага страшно много. Не просто се върнах в първи клас, а доста по-надолу. Започнах с много голям страх от самата щанга. На първите тренировки дори не можех да вдигам лоста, да не би пак да се случи това нещо. Но с голяма воля и психика, както и страшен труд съумях да го направя и да се върна пак на големия подиум. Получи се и втори път на тренировка и то две седмици преди олимпиадата в Сидни. Бях на лагер в Куала Лумпур, Малайзия. Готвех се, вдигах страхотни гири. Може би нямаше как да не стана олимпийски шампион там, но за втори път получих контузия. Вместо да тръгна за Сидни, се върнах в България. Година и три месеца не можех да проумея, че ще се откажа от спорта. Отново успях да се върна на големия подиум. Отново станах световен и европейски шампион. 2005 г. започнах да се готвя наново след тези травми. Исках да се откажа като спортист, а не с контузия. За нещастен случай за трети път ми излезе ръката. Искам да благодаря на един страхотен доктор от плевенската ортопедична клиника – проф. Балтов, лека му пръст. Той ме върна за трети път в спорта, след като ми направи операция. Не ми даде да платя нито стотинка на болницата, каза: „Аз ще стана спонсор на Златан Ванев.“ Направи ми операция за собствена сметка. И ме върна, за да се откажа като спортист, а не с травми. Получих три големи контузии на една и съща ръка, но съумявах да се върна. Не можех да проумея, че ще се откажа от спорта вдигане на тежести. И в момента не мога да се откажа.

- Най-големите ти успехи са под ръководството на Иван Абаджиев. Той често те е давал за пример, беше капитан на националния отбор, имаш общо 31 медала от големи първенства. Кажи нещо несподелено за отношенията ти с папата на българските щанги?
- Г-н Абаджиев за мен е един велик треньор. Наистина съумях да тръгна към големия подиум с него. Никога не съм се притеснявал, когато съм бил на състезание с него, дали ще стана втори. Такова нещо при нас нямаше. Беше максималист човек. Казваше: „Винаги ще се готвиш за първо място.“ И така ставаше, а и с него нямам друго, освен първо място. Този човек ме обичаше страшно много заради моята упоритост. Бях неуморим на тренировките, дори понякога се е налагало той да ме спира. Това могат да го потвърдят и моите приятели, с които сме били заедно във великия отбор. Той обичаше страшно много работливите и трудолюбивите състезатели. Казваше: „Не се притеснявай, след този труд няма как да не дойдат успехите.“

- Родният ти Шумен е дал на българския спорт и други двама щангисти – Янко Русев и Иван Иванов. Това случайно ли е?
- Шуменският край си бяхме доста силна школа по вдигане на тежести. Дори бих казал, че това са най-титулуваните спортисти в нашия спорт. Янко Русев е олимпийски, петкратен световен и петкратен европейски шампион. Иван Иванов е четирикратен световен и петкратен европейски шампион. Големи спортисти, големи имена! Иван Абаджиев е от този край, от Нови Пазар. Разказвал ми е, че едно време школата на Нови Пазар е излизала срещу бившата ГДР. Едно градче се състезава срещу държава! Били сме страшна школа! Другите центрове в България също имат много големи спортисти, но едно време се е говорело, че от шуменския край тръгва вдигането на тежести.

- Веднага след края на кариерата ти започна работа като помощник-треньор в националния отбор, но сякаш се разочарова. Защо отиде в Азербайджан?
- Тогава бяхме в един много, много труден момент за българската тежка атлетика. Не знам правилен ли е бил подходът, но точно в тези години имаше проблеми с българската федерация по вдигане на тежести. Беше дадена на съд, нямаше федерация. През 2011 г. дадоха лиценз на сегашната федерация. Имах едно състезателче, което бях готвил доста добре – Валентин Христов. Пет години тренирах това дете като собствен син. Имах документ, че имам попечителски права над него, докато навърши 18 години. Но тогава българска федерация нямаше и трябваше да търся някакво поприще за изява на това дете. Когато ми беше предложено да бъда треньор в Азербайджан, три пъти отказвах. Причината? Имах готов състезател и исках да вдига тук. Но нямаше как да се случи това нещо. И за това на третия път написах лично писмо до Азербайджан, че ако отида там, искам с мен да дойде този състезател. Отговарях за него, не мога да го изоставя и да кажа: „Заминавам треньор в друга държава, теб те оставям на произвола на съдбата, прави каквото искаш.“ Никой не знаеше, че има такъв състезател в България. От Азербайджан ми казаха, че ми дават един месец и ако докажа, че той е силен състезател, те ще направят всичко възможно там да вдига. Реших да отида там с него, харесаха го страшно много. Валентин Христов остана в Азербайджан с мен, тогава дойде и Боянка Костова с нейния треньор Лъчезар Кишкилов. И на 25 май 2011 г. на настоящата българска федерация ѝ дадоха лиценз. За да получат те разрешение да вдигат за Азербайджан, трябваше да искат разрешение от нашата федерация. От там предложиха сумата, която получиха след това. Най-болното ми е, че от това, което съм дал от труда си върху това дете и г-н Лъчезар Кишкилов с Боянка Костова, доколкото ми беше известно тогава родната федерация нямаше субсидии, защото почва да работи нова федерация. През 2010 г. нямаше първенства, на които да участваме, за да имаме хубав бюджет. И българската федерация получи сумата от 400 хиляди евро, за да разреши да участват на двамата състезатели за Азербайджан. Когато се случи този трансфер, българска федерация си позволи да купи щанги на клубовете, екипировка на състезателите. Мисля, че аз и г-н Кишкилов сме допринесли доста за това. Тогава сами си готвехме състезателите, сами влагахме в тях всичко, както и в момента го правя. За да имам отбор от над 30 деца, аз отделям от моята заплата, която получавам от спортното училище всеки месец. Купувам карти на децата, за да могат да пътуват до спортното училище, вечер да се връщат, да учат. Отделно всеки месец плащаме на около 13 деца пансион, за да развиваме спорта вдигане на тежести качествено. Да не казвам голяма дума, но след 2020 г. се надявам да имам поне трима-четирима национални състезатели, които да участват от името на България и да вдигат нашия трибагреник, както ние сме го правили.  

- Как се раздели с Азербайджан? Имаше много слухове, но какво всъщност се случи там?
- Да ви кажа честно, стана ми тежко. Може би съм един от рекордьорите като треньор в Азербайджан. Издържах четири години и три месеца. Заминах на 2 март 2011 г. и се върнах на 29 март 2015 г., точно на моя рожден ден. Бях национален състезател 18 години и постоянно бях на лагер-сборове. Тогава тренирахме целогодишно. А имам семейство, жена ми сама изгледа децата. Постоянно бях по лагери, по състезания. Като се отказах от активна състезателна дейност, станах треньор и заминах. Децата пораснаха, дъщеря ми е на 22 години, а синът ми е на 18. Исках да се прибера. Даже не знаех, че моят син е проявил голямо желание да практикува спорта вдигане на тежести.

- Наскоро не стана ли шампион?
- Да, републикански шампион е ставал на България. Когато разбрах, реших да се прибера, за да мога и на него да помогна.

- Имаш ли амбицията синът ти Симеон да донесе липсващия олимпийски медал на фамилия Ваневи?
- Това е мечтата ми! Като състезател не можах да взема олимпийски медал. Имам три световни и четири европейски титли, но не можах да се добера до отличие на олимпиада. Успях да направя медалист на олимпийски игри. Сега мечтата ми е да направя златен медалист. Ще се радвам, ако той е един от тях или някой мой състезател. Ще се боря до последно за това нещо! Да взема златния олимпийски медал поне като треньор.

- Имаш ли още политически амбиции? Ако не се лъжа, стана член на партия в Русе…
- В момента съм един млад възрожденец. Реших да участвам в политически проект на партия „Възраждане“. Хареса ми много партията, млади хора, истински хора. Досега все са ме викали да участвам в такива неща, но все съм гледал да бъда малко по-отстрани. Не казвам, че не съм помагал, но съм бил лъган винаги досега. Не искам да бъда в нещо грандиозно голямо, а в нещо истинско. Искам да бъда при истинските хора и да направя нещо истинско. Разбрах, че когато съм отстрани, не мога да влияя така, както аз искам. Искам да се развива спортът и мисля, че с това, което правя, ще имам успех.

- Още ли дресираш гълъби и пауни?
- В момента имам само пауни, но ги гледат само майка ми и баща ми. Много красиви животни, много ги обичам. Скоро може би ще си ги взема в Русе. Там от една година имам къщата, в която в момента живея. Все още не съм стигнал до етапа да направя и за тях къщичка, но ще го сторя и ще си ги гледам.

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+