По това време крайдунавският град Видин наброявал 15 хиляди жители. Как и защо първи именно видинските жени запяват в църквата (1894 г.), е факт, свързан с името на учителя Руси Коджаманов.
Той е 28-годишен, роден в с. Вардун, Търговищко. Майка му пеела хубаво народни песни и така от малък обиква музиката. Самоук музикант, композитор, самият той певец, бил и инициативен, куражлия, решен на всичко, щом е за общото благо. Благодарение на неговите спомени днес знаем как се е случило това с църковния хор и всички “военни” перипетии на битката с духовенството - много неравна в онези далечни години. 

“Първата ми работа беше да съставя един хор от учениците в гимназията, която сега беше държавна. И друг един хор от граждани и гражданки основах...”, разказва той за пристигането си във Видин. Участниците в общоградския хор били подбирани - да са свършили “поне гимназия”, явно Руси Коджаманов е съзнавал, че с неграмотни и невежи хора трудно се гради нещо ново. Били все видни граждани, между тях - политикът Найчо Цанов. Пък хористките, естествено, били главно учителки. На първо време смесеният “светски” хор дава концерти, участва в градските тържества и “утра” на разни дружества - македонското, женското и др. Добре се представя и на молебени, панихиди... Хората го харесват и почват да го канят при подходящи поводи. “И когато се случеше молебените, панихидите да се извършват вън на площада, пеях и с двата хора. По този начин гражданите, па и духовенството, като че ли свикнаха да гледат в черковните служби да вземат участие и жени, което тържество с двата хора ставаше по-бляскаво...”, хвали се Коджаманов. 
Но ето че е отворена нова, голяма черква - “Св. Димитър”. При освещаването й, за по-голяма тържественост, пеят и двата хора. Гражданството - доволно, празникът наистина става двоен със съпътстващия концерт. Не след дълго обаче започва да негодува духовенството:

Не трябва да пеят 
жени в черквата, не е редно!

Всъщност недоволните са доскорошните църковни псалтове, които се чувстват изместени и пренебрегнати. Митрополитът на първо време се сдържа, но при среща все натяква на Руси Коджаманов: църквата е синодална, от Светия синод ще го сгълчат непременно. А той е човек, дето иска да е безукорен. Митрополит Кирил по това време е 67-годишен, много строг и взискателен към всичко и всички, мъмрел свещениците дори за немарлив външен вид.

В биографията му има какви ли не изпитания, включително заточение в Сивас, Мала Азия - защото при обиск (по донос, естествено!) откриват у него книга за царуването на цар Йоан-Асен II. На Великден гражданският хор отишъл да го поздрави с изпяване на молитви. Руси Коджаманов си спомня: “Дядо Кирил ни нахока едно хубаво и ний не видяхме как се смъкнахме из митрополитските стълби...”


Митрополит Кирил (вляво) и Руси Коджаманов (вдясно)

Дали пък не се е уплашил, че ще му искат пари за пеенето си? - коментират хористките.

Не, не от скъперничество обаче, щом
митрополит Кирил дава 50 хил. лв.
а построяването на Духовната семинария в София

Но тогава хористите му се обидили и не отишли на следващата неделна литургия в черквата, което тутакси се разпространило из целия град като звук на бойна тръба. Гражданите зароптали: как така хорът е изгонен от черквата! Митрополитът праща човек с извинение до Руси Коджаманов, но напрежението остава. 
Защото доскорошните псалтове продължават да мрънкат, уж женското присъствие с вид, тоалети, прически, гласове и усмивки ги вкарва в греховни мисли. Те правят интриги и сплетничат: с тези жени черквата е обърната на “театро”. 

Да, по това време театрото, т.е. карагьозчийството, все още е нещо твърде светско, недостойно като занятие и дори развращаващо! Към Светия синод тръгват анонимки. Църковните настоятели, все старци, също недоволстват. Накрая предлагат компромис: хорът да пее, ама не скрит горе, а да слезе долу, пред олтара. Надявали са се, че

“жените ще се срамят, 
като ги гледат богомолците”,

т.е. мислели, че на срамежливите моми и булки ще им е неприятно от любопитните погледи на мъжете и сами ще се откажат. Или ще ги “откажат” бащи и съпрузи. Да, ама не дочакали чак такъв женски срам. 

“Войната” продължила десет години. Докато един ден Синодът категорично нарежда: “хорът трябва да напусне черквата”. Самият митрополит добавя: “Ако щете, останете само мъжете”. Отговорът е писмен: “В Светото писание е казано: “Всяко дихание - да хвалит Господа”. Жените и те са Божии създания, позволете им да хвалят Бога”.

Битката за женските хорове продължава - къде открита, къде подмолна. Веднъж видинският кмет отива по работа в Светия синод.

Председател на Синода по това време е дядо Симеон, 64-годишен, възрожденски просветител и член на БАН, народен представител. Константин Иречек го описва като “добър човек, духовит и образован... отличен ум.... знае французки...”. Видинският кмет, уж между другото в разговора, пита: 

Защо Светият синод 
преследва черковния хор?

Нещо повече, кметът си позволява ултиматум: “Дядо Симеоне, ако Светият синод преследва хора ни, който е единственото украшение на нашата голяма църква, ние, видинските граждани, ще си направим на пазара една барака и там ще пее хорът ни, там ще черкуваме”. Дядо Симеон го поизгледал зачудено. После извадил от чекмеджето снопче анонимни писма, скъсал ги на парчета и казал: “Идете си, да бъде благословен хорът ви”.

Така пеенето на смесените хорове в църквата било разрешено.

Според дневника на диригента “пробивът” предизвикал радостни писма и поздравления от всички краища на страната, където явно наблюдавали войната и очаквали този резултат. Руси Коджаманов за 40-годишния си юбилей дори бил отличен от Светия синод с парична награда, и то тъкмо за дейността си по църковното хорово “пение”.
А около 1930 г. Светият синод дори изпраща във Видин лектор от Музикалната академия - да събере учителки и учители, за да се подготвят нови “регенти”, т.е. диригенти за църковни хорове. Ей тъй, с бляскава победа за жените завършва тази десетгодишна война в малкия крайдунавски град. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА