Захарий Стоянов се утвърждава в българската литература с великолепния си национален епос “Записки по българските въстания” (1884 - 1892). Безспорно това е големият му литературен паметник, синтез между мемоари, хроника, роман и епопея, сага нон финито.

В нея без излишна скромност и с рядка безхитростна искреност разкрива одисеите сипо формирането и израстването си като личност, участието си в две въстания и борбата за оцеляване след убийството на войводата Бенковски.

“Записките” затвърждават литературната слава на Захарий Стоянов. Те предизвикват възторга както на обикновените читатели и бивши народни поборници, така и на самия Фердинанд Сакскобургготски (телеграма № 100 от март 1888 г.), подтикват Стоян Заимов да напише своите етюди “Миналото” (1895), в които набляга на психологическите зарисовки и обобщения, на пространните анализи и оценки на описваните събития.

Захарий Стоянов стимулира и творческите търсения на Иван Вазов. Отношенията им са важна и интересна тема, като в тях преобладава достолепното съперничество и съобразяване с таланта на противника.

Захарий безпощадно, 
но точно и мотивирано
ритикува Вазовите слабости

в “Неотдавна”, “Михалаки чорбаджи”, “Руска” и особено “Митрофан и Дормидолски”, доказвайки нагледно първоизточника на комичното му вдъхновение - прекрасната повест на Гогол “За това как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович”...

Статията на Захарий Стоянов “Имената на българските въстаници, които са посегнали сами на живота си” (1881) стимулира Вазов да напише своята знаменита “Епопея на забравените” (1883), а “Записките” - да създаде в Одеса романа си шедьовър “Под игото” (1889).

Любопитното е, че през 1889 г. двамата активно работят по своите най-известни творби - Захарий Стоянов полага усилия да завърши третия том на “Записките”, в който, независимо от ранга си на председател на парламента, не бяга от историческата правда

и се надсмива със 
задна дата над своите 
неволи в турските затвори, 

където буквално води битка за собственото си съхранение, докато Вазов доживява триумфа на “Под игото”, който почва да се печата в книга първа на Шишмановия “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”.

Очаквало се е Захарий да напише отзив за романа. И той е щял да се посрещне с голям интерес и внимание. Захарий Стоянов е меродавен политически фактор и активен революционер в миналото, но думата му тежи най-вече от парламентарната трибуна и от страниците на официоза “Свобода”.

Той е сериозен политически противник на Вазов, завърнал се в столицата от емиграция на 9 март 1899 г. и осребрил таланта си с огромния за времето си

хонорар от 200 сребърни 
лева за кола, получен 
за “Под игото”!

В интерес на истината, двамата се срещат на 17 август 1889 г. на Костенецкия водопад.

Въпреки че са врагове, намират сили да се помирят, да поприказват “като еснафи” и дори шефът на парламента да се оплаче на противника си от стомашните болки, които ще го пратят в гроба много скоро - на 2 септември с.г. в Париж. Така очакваната рецензия за “Под игото” не се появява.

Но противно на нрава си, Вазов все пак намира начин да почете паметта на именития си противник, и то в романа - продължение на “Под игото” - “Нова земя”, излязъл през 1896 г. Неизбежно е в него да присъства и Захарий Стоянов като един от водачите на Съединението.

В опуса си Вазов разкрива най-вече огромното влияние на Захариевото слово, което се нрави на простолюдието, но и което “с една дума убиваше репутация”!

 Борислав ГЪРДЕВ