Точно преди година на 21 юни 2016 г. в Прага почина Надя Тодорова. Обявена безапелационно за голямата актриса на малките роли в киното. Тя е родена е на 1 ноември 1925 г. в Асеновград. Не става веднага актриса. През 1946 г. започва да играе в театрите в Асеновград, Родопски драматичен театър, Смолян, Драматичен театър „Рачо Стоянов“, Габрово, Драматичен театър „Стефан Киров“, Сливен и Драматично-куклен театър „Константин Величков“, Пазарджик, а дебюта си пред камерата прави през 1974 г. с филма „Трудна любов“. След това участва в над 30 филма, между които: „Записки по българските въстания“, „Снаха“, „Войната на таралежите“, „Дами канят“. През 2005 г. БНТ заснема документален филм за Надя Тодорова в рубриката „Умно село“. На 28 февруари 2009 г. „голямата актриса на малките роли“ остава вдовица. Година по-късно, на 3 март 2010 г., по телевизия „Европа“ е излъчен филмът за Надя Тодорова, озаглавен „Голямата актриса на малките роли“. Автор и режисьор на 40-минутната лента е водещият на новините в телевизията Ангел Бончев. Преди да си отиде от този свят, вече болна, на инвалидна количка, Надя Тодорова описа живота си в пет тетрадки. По-долу публикуваме редове от тази книга.
 „...Известно е, че женският затвор в България е в Сливен. Оттам ни поканиха да им изнесем едно представление. Когато автобусът ни спря пред портите, по прозорците с решетки имаше струпани затворнички, които любопитно ни гледаха и ни махаха. Две млади жени в униформа любезно ни отвориха вратите. За пръв път в живота си влизах в затвор. 
Тръгнахме по един дълъг коридор, мяркаха се жени с оранжеви якета. Когато минавахме край тях, те слагаха ръцете си отзад и се прилепваха към стената, не помръдваха. Имаше и съвсем младички между затворничките.

Въведоха ни в две стаички зад сцена с малък салон. Посрещна ни жена на средна възраст с оранжево яке, добре сресана, с благ и топъл поглед. Тя щеше да ни обслужва, ако имахме нуж-да от нещо.

Започнахме, а в салона цареше пълна тишина, сякаш нямаше публика. В пиесата имаше сцена, в която прокурор разпитва майка на партизанин. С колегата започнахме диалога и изведнъж се чу силен глас: 

– Фрасни му един ма, к’во го гледаш! 

Ние с колегата се спогледахме и спокойно продължихме. На финала на представлението всички ни ръкопляскаха прави, даже чухме едно „Браво“. Когато си тръгвахме, в коридора една затворничка, придружена от униформена жена, се приближи до мен и каза: „Извинявайте, гражданко, аз бях тази, която извика“. „Но защо?“, попитах. А тя отговори: „Моят прокурор, който ме съдеше, беше същият звяр“.

Приех извинението й и пожелах по-скорошна свобода. Не можах да разбера какво беше съгрешила тази млада жена, за да попадне в затвора.


Във филма "Вчера"

* * *
Не мина много време, когато пак ни поканиха в Сливенския затвор. Този път гостувахме с приятна комедия. Пак ни посрещна същата жена с благия и топъл поглед. А аз си позволих да я попитам за какво е в затвора. „Тук съм за убийство, убих мъжа си“, отговори тя.

Аз не помръднах – ни със звук, ни с израз на лицето. Тя направи малка пауза и заразказва. Била касиерка в ТКЗС на село и мъжът й често я поощрявал да посяга към служебните пари. Напивал се и налитал на бой, а ако отказвала, я заплашвал, че ще я предаде на милицията. Този тормоз продължил дълго, тя търпяла. Един неделен ден била на сватба, той се напил и направил скандал пред хората. Като се прибрали вкъщи, продължил да я налага и да псува. Тя успяла да се отскубне, побягнала и се скрила в избата. Зачакала мъжът й да се укроти и да заспи. После се качила в спалнята, приближила се до леглото и с всичка сила стоварила секирата върху главата му. Дълго време стояла безмълвна, без да осъзнава какво е сторила... Аз настръхнах, сковах се и не можех да й кажа нито дума. Този разказ толкова ме разстрои, че много нощи след това не можех да се успокоя и да заспя.

Тя беше все пред очите ми. 

* * *
Един ден в театъра ме посети надзирателка и ми донесе много поздрави от затворничките, на които съм била станала любимка. Те искали да направят нещо за мен, затова помолили да купя прежда, та да ми оплетат жилетка. Не можах да откажа. Скоро след това получих красиво оплетена жилетка. Стоеше ми много добре, в театъра я харесаха. Но винаги, когато я обличах, ме спохождаха тъжни мисли. Театърът ни беше побратимен с този в град Тернопол, Украйна. На едно посещение там колежките много харесаха жи-летката и аз, без да му мисля, я свалих и я подарих. Така приключих със затвора...”

Невена Коканова налита на бой

Една от срещите ми с Иван Андонов беше във филма „Опасен чар“. Правеше се кадърът как да наредим гостите за сватбата. С Георги Русев си говорехме тихичко и аз се пошегувах: „Да ги наредим роднина – милиционер, роднина – милиционер, та да им запушим устите!“. Иван и операторът дочуха и се захванаха да снимат. Аз се притесних да не би да си имам работа с милицията. „На моя отговорност, Надя, не се притеснявай“, рече режисьорът и го заснеха. Така спонтанно, с участието на всички ни, се роди тази реплика, която се повтаряше при най-различни случаи...”
„ ...С Невена Коканова сме имали няколко срещи в киното, едната в „Дами канят“, но не бяхме близки, преди да отидем в Берлин. Тя намери у мен добър и приятен събеседник, а аз бях привлечена от нейната благост и добродушие. Вечер се събирахме в хотелската стая и разговаряхме до късно. Оказа се, че и тя е вярваща като мен. Аз й разказвах най-различни истории, на най-различни теми, а когато спирах, Невена ми казваше: „Говори ми Надя, като те слушам, се зареждам“. „Ами аз откъде да се зареждам?“, отговарях. А тя: „Ти си заредена по начало!“. Сприятелихме се. 
Два дни преди отпътуването решихме да отидем в един голям сурпермаркет на „Александерплац“, за да си купим дреболии с последните марки, които ни бяха останали. Взехме по една количка, тръгнахме и аз, без да искам, закачих леко количката на една германка. Тя като се развика, като заразмахва ръце, страшно се сконфузих. Казах й всички извинителни думи, които знаех на немски, повторих ги няколко пъти, но германката не спираше. Невена застана пред нея, като да налети на бой. Дръпнах я: „Хайде, Невено, да се махаме, че ще се сбием и ще станем български артистки за резил.“ Тя се разсмя: „Тук никой не ни познава, бе, Надя!“.
Разказахме на директорката какво ни се беше случило, а тя: „Да бяхте я набили“.
С Невена се виждахме и в България. Веднъж тя ми дойде на гости и ходихме в Бачковския манастир да се поклоним на майката божия. В спомените ми тя остана голямата българска артистка с богата и благородна душа, пълна с обич и любов...“

Любовница на Стефан Данаилов 

„...С Иван Андонов от филм на филм все повече се разбирахме творчески. Приятелството ни порасна и укрепна с взаимно доверие. В Трявна се снимаше „Покрив“. Когато отидох, Иван ме чакаше пред вратите на хотела и тихичко ми сподели: „Надя, влюбен съм“. „Та това е най-красивото сладко чувство, което те спохожда. Радвай се!“, казах аз. „Ела да те запозная“, отвърна той и забързахме. Видях едно високо, стройно момиче, весело и усмихнато, с големи очи – да се огледаш в тях. Любаша, Люба Буба. След това тя стана за него скъпата, добра и всеотдайна спътница в живота. Бяха отдадени един на друг с много любов, живяха в обич и разбирателство. 

Отново чух гласа на Иван: „Надя, този път те каня да играеш любовница, ще си влюбена в Стефан Данаилов – Яким. Филмът е „Дами канят“.

Снимките започнаха в родния ми Асеновград. Иван го правеше на един дъх, но не пропускаше и най-дребните детайли, оглеждаше костюмите и перуките ни. Вечер се събирахме вкъщи, моят Бачо Кольо (така му казваха) ни черпеше с домашно винце, ставаше ни весело и се зареждахме за след-ващия ден. Бяхме увлечени и сплотени, снимахме без умора, с желание и радост. Целият снимачен период беше един безкраен празник!

Няма да пропусна финала на филма, който не стана така, както беше замислен. На язовира всички преследвахме любимия Яким, мрежата във водата се скъса, но ние не дочакахме да получим нови указания от режисьора. Първа Коканова се хвърли във водата, а след нея една по една я последвахме всичките – така, както си бяхме с роклите, перуките, обувките. Чух Иван да казва: „Абе, Надя може ли да плува?“. 

Не, не можех. Влюбените ухажорки провалихме финала и се измъкнахме от водата като мокри кокошки! Часът беше 4 сутринта. Заведоха ни в сауната на Гребната база, съблякохме мокрите дрехи, дадоха ни по един халат, качихме се в автобуса. Мен ме оставиха вкъщи, останалите – в хотела. Бачо Кольо ме погледна учуден и като му разказах, се разсмя и се пошегува: „Язък, нямах тоз късмет да взема застраховката“.

Това не попречи на филма да стане кинохит. Публиката го харесваше, смееше се и пълнеше киносалоните. Гледаха го и млади, и стари, любим е на зрителите вече 30 години.