В началото на века в големите градове у нас се появяват публични домове. Те са забранени със закон през 1908 г., но всъщност изчезват едва три години по-късно. Веднага след това част от хотелите се превръщат в тайни “гнезда на разврата”.
На 28 септемри 1909 г. в хотел “Тракия” в столицата си взема стая някой си Христов. Представя се за народен представител от Пловдив, тоест - за “депутатин”. С него е млада жена, уж съпругата му. Той моли съдържателката на хотела да пази в тайна присъствието им тук.

Когато полицията нахлува, за да търси един неин стар познат мошеник и женкар, съдържателката отрича да знае такъв човек. Откриват фалшивия депутат без дрехи в една от стаите, а в шепата на “депутатшата” намират заработената петолевка. 


Убийства и семейни драми пълнят вестниците и тогава, като днес. 

Журналистите и тогава търсят и попадат понякога на безценни находки. Столичен репортер сяда в кръчма с оркестър. Посетителите са работници и занаятчии от района. Погледът му е привлечен от самотна жена с миловидно, но тъжно лице. Пита я дали може да седне при нея и тя отговаря с баналното: “Ако почерпите!”. Поръчаното вино прави разговора по-задушевен. Жената простодушно разказва своята история. Била келнерка в сладкарница. 

Завъртяла любов със собственика

и станала “трудна”. Господарят я завел една вечер в къща срещу Черната джамия, където трябвало да й махнат “плода на греха”, но там я нападнал и изнасилил господин, съдържател на столичен хотел.
 
След време станало ясно, че е пипнала и “срамна” болест. Сладкарят я уволнил и тя се препитава в момента, като предлага тук тялото си на случайни клиенти. Репортерът научава също, че това не е единствената жертва на безнравствения сладкар, още две девойки от Пловдив и Асеновград си изпатили.

“Развратът е достигнал върха на съвършенството. В него тънат хора от всички обществени слоеве. Той се проявява в чудни форми, невероятни по своя характер, които много напомнят явленията в живота на развратната древна Гърция”, се казва в един брой на в. “Вечерна поща” през 1909 г. Поводът за тези заключения е случка на ул. “Позитано”. Главен участник е Александър Николов, обущар, на 42 г. Наглед добродушен човек, но 

в душата си крие непростим порок - харесва млади момчета.

Неведнъж налитал на калфите и чираците си, та в полицията го знаят добре. 

Една вечер го виждат в компанията на красиво 19-годишно момче, наскоро дошло от Копривщица да си търси работа. Обущарят щедро черпи юношата и в късните часове го кани да спи у дома му наблизо. Там възбуденият от алкохола домакин се нахвърля върху госта си, но той се съпротивлява. Накрая ужасеното момче напипва в тъмното един сатър и почва да сече нападателя си. Съседите, които се събуждат от шума и виковете, намират Николов с три рани на главата, съсечена на четири места дясна ръка, а лявата - без два пръста. Момчето избягало, навярно чак в Копривщица.


Анна Симон и Дечко Бойчев

Най-дълго одумваният криминален случай е този с унгарската шантонерка Анна Симон и Дечко Бойчев, личен адютант на княгиня Мария Луиза. Анна, руса, синеока и сладкогласна, пее в шантана “Неапол” и въпреки атмосферата и нравите там, гордо брани своята чест и чака мъж с почтени намерения. И той идва - 

красив и мустакат офицер от най-близкото обкръжение на княза, владеещ немски и френски език, 

с обещаващо бъдеще. Зарича се да се оженят скоро. Но когато Анна забременява, той я изоставя без средства и без грижа в мизерна стая в покрайнините на града. Ражда се момиченце, но оттук нататък за певицата настъпват тежки изпитания: тя остава без работа, а Бойчев я отбягва или дига скандали и налита на бой. 
Шантонерките събират пари за дрешки и храна на бебето. Междувременно Бойчев ухажва Еленка Забунова, дъщеря на богат свещеник, и на бърза ръка се жени за нея. За оскърбената любовница Бойчев измисля такава версия: този брак е фиктивен, само заради материалната изгода, но той обича само нея и така е уредил нещата, че скоро ще бъдат само двамата като гълъбчета. 

Бил наел един чифлик край Пловдив, където ще заживеят щастливи с дъщеричката си, далеч от клюките. Всички около Анна са наясно, че Бойчев е измамник, че я грози опасност, но тя не иска да повярва. След низ от 

фалшиви ходове и нагли лъжи 

красивият офицер решава, че е време да се отърве завинаги от Анна. На 9 април 1897 г. късно вечерта, само с малко плетено куфарче в ръка (детето засега остава при нейна приятелка), Анна се качва на пратения от Бойчев файтон. По пътя в колата се качват Дечко Бойчев и Карл Новелич, градоначалник на Пловдив, личност с неясен произход и скандална биография. 

Убийството на Анна и захвърлянето на трупа й в Марица става не така лесно - тя се опитва да бяга, плаче, целува ботушите на Бойчев и моли за пощада... Налага се да я душат, преди да я хвърлят в реката. В крайна сметка престъплението е разкрито в детайли, цяла България следи, затаила дъх, потресаващите новини около детайлите, а после и процеса, който се точи месеци наред... 

Делото аха да ни развали дипломатическите отношения с Австро-Унгария. Чак през юли следващата година Бойчев и Новелич висват на бесилката. Според дневника на Робер дьо Бурбулон, секретар на княза, пресата и само пресата (най-вече чуждата!) е причина името на Фердинанд да бъде замесено в тази гнусна история. 

Той пише на майка си: “... Ще повярваш ли... те твърдят... че князът бил организирал от ревност убийството, защото и той бил влюбен във виенската певица (а тя му отказала - бел. а.) и че милата, чиста, безупречна княгиня била искала да спаси Бойчев и му създала алиби в двореца вечерта на престъплението, понеже имала слабост към него...”. 

Истината е, че Дворецът рязко се дистанцира от деянието на придворния офицер

и никой не прави никакъв опит да го спаси, князът дори офейква в Берлин, а после в любимия си Филипопол, докато трае шумотевицата около случая. Макар че общото мнение, изразено и писмено в дневници и писма, е било съчувствено към “милия, чаровния Бойчев” и ругателно спрямо тази “вулгарна виенчанка, досадила му до крайност”.

Петя АЛЕКСАНДРОВА