Иван Газдов е роден в Ямбол 1945 г. Завършил е Художествената академия, специалност „Плакат” при проф.Поплилов. Професор по плакат и ректор на Академията от 1999-2003 г. През 2017 г. чества три юбилея: 30 години от създаване на стила „Графикатура”, 35 години от основаване на Авторския плакат и 40 години педагогическа дейност с ретроспективна изложба в НХГ - Двореца. Член на Европейската академия на науките и изкуствата, Австрия; Почетен член на Art Dtrectors Club, София; Почетен гражданин на Ямбол; Носител на „Златен век звезда” от Министерството на културата; Има над 50 самостоятелни изложби и издадени 15 албума и книги.
- Професор Газдов, наскоро вие препълнихте с картини и хора Националната художествена галерия на изложбата по повод седемдесетгодишния ви юбилей. Към кого беше този интерес: Към вас лично, картините ви или се дължеше на факта, че подобни светски събития са магнит за суетата? Имаше ли търговски успех цялото това стълпотворение?
- Изложбата беше ретроспективна, т.е представителна. Една моя добронамерена позната сбърка спонтанно, като ми каза: „Браво, Иване, много ти е хубава ретроградната изложба”. В салоните имаше две тетрадки – една за мнения въобще и друга (поставена от мен) само за отрицателни мнения, като и еднотоq и другото беше шега, защото и най-доброто пожелание е смешно, когато се пише накрак! На чужденците им е лесно: пишат „Very cool” и готово! Което не значело „много студено”, ами „страхотно”. Едно момиченце написа: „Много хубава изложба, но прегладнях и трябва да тръгвам”, за което пък един ерудит каза: „Браво! Много дълго е гледало момичето”. Наистина бяха дошли много хора. Важно беше КАК СИ ТРЪГВАХА. Ведри, доволни, щастливи, усмихнати... Изложбата имаше най-ценното, което трудно се коментира, защото само се усеща - ИЗЛЪЧВАНЕТО НА РАДОСТ. Окрилящо излъчване! Чух да казват: „Като излязох (от изложбата), необяснимо ми олекна!” Друг: „Почувствах се освежен” и т.н. Прочутият японски художник Казумаса Нагаи ми писа: „Аз намирам дълбоко вдъхновение за себе си от вашите велики работи”. В изложбата се водеше статистика за посещенията, като за всеки посетител се драсва чертичка. Посетителите бяха повече от 4000 (четири хиляди)! Ако бях събрал тези листчета с чертичките и да ги залепя върху едно табло, щеше да се получи великолепна утвърждаваща концептуална творба във възхвала на „социалистическия реализъм”. Изкуство за народа! Четири хиляди чертички са бая народ. 
Националната галерия е върховен престиж за излагане у нас. Работите не се продават. Така наречените „пазарни пространства” в изкуството са пързалки, по които следите от пируетите не зависят от естетическата тежест на участниците, а от тяхната обвързаност. Моите работи не са в добре лансираната територия на покруса, всеобщо отрицание, отчаяние, гнусота и комерсиалност. Изкуството е единствената човешка дейност, която може да окриля. Войнстващото отчаяние е формулата за липса на талант.

- Юбилей е, редно е да се върнем към началото: нямаше ли да е по-умно, ако бяхте последвали баща си и дядо си и пак да станехте професор, но по медицина. 
-  Разбира се, че щеше да е по-умно. Даже много по-умно! Баща ми искаше да имам сигурност в живота и ми казваше: „Ти по-добре си стани едно инженерче.” Само майка ми, тази възторжена жена (първата учителка по английски в Ямбол), с проницателна обич ме насърчаваше. Въобще това умилително отношение към житейската сигурност се използва само в отношение към другите. Не съм чул някой да казва за себе си: „Аз си станах едно инженерче”... В Академията, когато моят професор ме взе за асистент (вероятно и заради моето усърдие – случвало се е, когато студентите дойдат сутрин, да ме заварят заспал на дюшека на модела, докато ги чакам), някои добронамерени колеги казваха: „Ванка, ти си стани едно преподавателче!” Слава богу, че не си станах едно докторче, защото бях свидетел от малък какъв труд и саможертва е работата на истинските стари лекари като дядо ми и баща ми. Чантичката на дядо ми стоеше долу на прага на вратата, готова да я грабне денем и нощем, когато го повикат. А за баща ми - намерих запазено писмо до интендантството в Ямбол ( 1949 г.) от младия тогава д-р Газдов, който моли да му бъдат отпуснати да си купи (!) две гуми за велосипеда, с който ходи по спешните случаи. През 1900-та година в Нанси и през 1943-а година в Загреб, където са завършили дядо ми и баща ми, не са се създавали „еднолични (или двулични) търговци”. Когато дядо ми е носел кошници с лични лекарства, за да спасява нещастните беломорски бежанци, настанени в железния хангар на дирижабъла „Граф Цепелин”, той непрестанно е бил сред тях. Ама няма събота и неделя на море в Гърция, а в понеделник на Карибите...

-  Ако не бяхте измислили графикатурата, с какво щяхте да останете в съзнанието на художествените историци, изкуствоведи и критици?
-  С много неща. Аз не съм художник от вчера. Не споделям и затъпяващата формула 99% труд и 1% талант. Точно обратното: 100% талант, а труд - колкото е необходимо. В изкуството труд без вдъхновение води до озверяване.


С голямата награда от Япония 1986 г.(вляво) С Борис Димовски в изложбата на „Раковски” 125, март 1988 г. (вдясно)

От близо 60 години рисувам и се радвам, че част от тези работи се показаха за първи път на изложбата в Двореца. Те не са показвани досега, не защото съм бил свенлив или последовател на тайните чекмеджета на Емили Дикинсън, а по най-тривиалната причина – поради когнитивната дисфункция на нормативната естетика по онова време. Първата ми самостоятелна изложба (1970 г.) в клуба на Академията с такива рисунки беше запечатана от ръководството (с лепенка с подпис и печат)... За изкуството е важно, когато нещо се появи, то да се покаже. Така има напредък, а не черните ни папки да стават саркофази на творчеството. Рисувал съм стотици корици на книги и илюстрации, карикатури. Имам международни участия с плакати още от 70-те години и т.н. Но графикатурата е моят ОПУС МАГНУМ, който не се е появил случайно и на празно място. Така че има какво да види необремененото съзнание на художествените критици. Но само тези, които не споделят кухненската си формула: „Ние не сме прислужници на художниците”. 

- Прочетох, че разликата между вас и вашия съгражданин, големия Жорж Папазов е, че той е бил пълен чревоугодник, а вие сте слаб аскет. Има ли някакви прилики? И как стана така, че имате самостоятелна зала в ямболската галерия, носеща името на Папазов? 
- Между художника Папазов и някой друг, никакво сравнение не може да става. Този самотен ямболски гений е предшественик на сюрреализма още с изложбата си от 1925 година. В неговите работи могат да се открият основите на много течения и школи. Известно е, че неговият независим характер не му е позволил да бъде член на разни групи, съюзи и сдружения (колко велико!). И по тази причина и във Франция, както и навсякъде другаде, такива хора биват държани зад стъклената стена на безразличието. По-късно дори му е отказано да дари работите на родния си град от наплашените комунистически естети. На Папазов дължим само голям поклон и не знам защо вече близо 30 години след нормализирането и дума не се отваря да има паметник в Ямбол. 
Самостоятелната зала с моето голямо дарение за родния ми град е втората след залата в Славейковото школо в Трявна и е в чест на моите приятели - скъпите ми художествени съратници в Ямбол от времето на мъчителните 60-те и 70-те години на миналия век. И моята признателност към цялата градска интелигенция, към будната общественост в града. Все пак съм първият „почетен гражданин” на Ямбол, който може нещо да покаже на своите съграждани. Другите са повечето борци, които освен да ходят без пари на баня (предимство за „почетните граждани” от времето на социализма), не са могли да направят нищо друго за града.

- На какво ви учеше професор Александър Поплилов?
- Миналата година чествахме 100 години от рождението на нашия професор. Неговото присъствие в Академията беше динамично. Той беше вдъхновител с особен дух, устремен към уважение на изкуството. А за да е ясно каква беше разликата по онова време между нашата естетическа среда и другата отвън, ще дам един пример със себе си, защото съм си най-подръка (сегашните дебилни носталгици добре да четат!). Годината е 1964-а, аз съм на 19 години (ученик в Художествената гимназия) и съм член на групата на художниците в Ямбол. Художникът Йозеф Косут също е на 19 години и е член на групата на нюйоркските авангардисти (обличат се с официални костюми и изповядват концептуалното изкуство). Той написва и издава книгата „Изкуството отвъд философията” (Art after philosophy) и създава най-значимата концептуална творба за всички времена - „Един и три стола”. А моя милост заедно с един добър поет получаваме поръчка за нещо като плакат (образ и текст) на тема: „Месо е нужно на Родината, откликвай на зова й Комсомол!” с подзаглавие: „Във всеки селски дом – прасенце!” Който може да мисли, ще разбере какво искам да кажа!... Язък! Яд ме е, че тогава не се сетихме да сложим едно прасенце във вана с формалин, та да изпреварим с 30 години великия Дамянчо Хърсов (Деймиън Хърст)!


С Веска, Емилия Маркова, Антони Дончев, Георги Дончев, 1988 г.

- Преподавате ли още? Строг професор ли сте? „Късате” ли, или пишете повече шестици? 
- Не пиша отсъствия, а бележките са само за протокола. Христо Ботев е казал: „Учителят трябва да бъде кротък като овца, търпелив като вол и скромен като битолски просяк.” По последния показател на Ботев отдавна сме докарали това дередже.

- Позната ли е графикатурата по света? Патентована ли е тя като жанр, открит от вас - само вие ли я практикувате?
- Графикатурата е регистрирана ® естетическа марка за Европа. Позната е там, докъдето съм я излагал, и на хора, които са я видели в повече от 50-те ми самостоятелни изложби. В изложбата ми във Виена дойде един много симпатичен възрастен господин и ми каза на съвършен български: „Господине, много ми харесва вашата изложба, готов съм да я купя цялата (тук колената ми се спаружиха като на Бриджит Макрон и щях да падна) и продължи: „...ама жена ми е оформила къщата ни в бароков стил.”... Тюх да му се не види, брей – дето се вика по ямболски.

- Поводите ви за гордост и за притеснение?
- Не съм много по гордеенето, но да отбележа, че и не се оплаквам от нищо освен от здравето. Никой за нищо не ми е длъжен, най-малко държавата. Не е зле оплакващите се носталгични творци да прочетат писмата на Ван Гог (два тома, има ги на български), за да видят как в стотиците редове, от които прозират възторга от изкуството и ужаса от мизерията на живота, няма и една дума за претенции към държавата. Гениите знаят, че великото изкуство е извънведомствена дейност. На Пикасо държавен музей му откупува картина за първи път, когато е на 60 години и има световна популярност. Притеснявам се, че не участвам в масовото мисловно деформиране, наречено ФАСЕ БООК. Не намирам за нормално човешкият краниум (черепната кутия) да бъде заменена с пластмасова и то доброволно. Многу съ притеснявам, та чак шъ съ спукам!


Фотосесия „Графикатурата човеците подбира” с Кръстьо Лафазанов, III  2005 г.

- С какво ще запомните Радой Ралин и Борис Димовски?
- С двамата бях много близък в продължение на десетки години. Бяха хора и творци от висок калибър. С Димовски се запознах през 1964-а, когато бях възторжен карикатурист. Тогава не бяха на мода разни „Ателиета на млади художници”, „Млади карикатуристи” и разни други тоталитарни глезотии. Бяхме само двама съвсем млади карикатуристи с Живко Янчев и ни канеха от време на време на седмичните обсъждания (летучки) в редакцията на „Стършел”. Димовски често ходеше по редакциите на вестниците в страната. През едно лято в Ямбол внезапно посетил моите родители, които останали шокирани, като им се представил. Казал: „Искам да видя къде е израсло това момченце, дето може да рисува крава и коза, без да ги е виждал.” (т.е градско чедо). Когато преди 10 години обсъждахме първия албум за графикатурата, той ми каза с емблематичната си философска ирония: „Графикатурата е тъпанът в оркестъра” и добави съвсем мрачно: „Ти си самурай”, защото добре му беше вече известна самотната тъжна съдба на независимия художник. 
През 1981-а година Радой Ралин ме убеди да нарисувам илюстрациите на неговата книга – преводи на световни сатирични поети „Смей се палАчо”, 500 страници – поръчана от издателство „Народна култура”. Изработих 50 обобщаващи епохите илюстрации и той беше много доволен... до момента, когато пристигна една вечер в стаята ми (на ул. „Неофит Рилски”) и притеснен каза, че книгата е спряна без обяснение, но не от издателството. Поредният злостен удар срещу Радой... През есента на 1982-ра Димовски и Радой откриха изложба с илюстрациите в Дома на киното в София, а през ноември – в Дома на хумора и сатирата в Габрово, открита от легендарния основател на Дома и първи директор Стефан Фъртунов. 
През 1988-а Радой откри първата ми самостоятелна изложба „Графикатура” на ул. „Раковски” 125 (сега галерия Райко Алексиев). През 1989-а Радой беше планирал издаването на мой албум от издателство „Български художник” и за тази цел посещаваше ателието ми почти всеки ден – 2 месеца през пролетта и лятото, като записахме на магнетофон разговор-интервю като подготовка за албума. Получи се интервю от 243 въпроса без аналог за нашето изкуствознание. Мисля, че по-важни бяха въпросите, отколкото отговорите. Радой беше в стихията си и с познания за всички изкуства. Когато се разчу за „Клуба за гласността и преустройството”, разбрах, че след края на срещите ни в ателието Радой отивал на среща в Клуба в Университета. Един ден си позволих да го попитам: „Защо не ми казваш за Клуба? Може и аз да искам да участвам” А той отговори: „Как ще ти кажа? Че това е тайна. Аз и на брат си няма да кажа!”... Албумът не излезе, а от издателството „невинно” се оправдаха като казаха, че нямало хартия. По-късно, през 2005-та публикувах интервюто от 70 страници в сборника „ОТ и ЗА Иван Газдов”... Общуването с обсебени от изкуството е изтощително преживяване. Те „не са от мира сево” !!! Без ядене, без пиене, тръгваш си от срещите съсипан като от фитнес, само че с особеното чувство на достойнство. Очарователно, необяснимо и възторжено, и насърчително!

- Защо не пишете нещо умно, а разни „Бестсмислици“. Цитирайте любимата си?
Ето една bestсмислица: Когато някой каже „баф!” / подскачам смело. / Правя се, че уж съм искал / да прескоча някакво препятствие. / Така е! / Шпорите в живота са невидими, / докато скоците сияят героично.

Исак ГОЗЕС