Водовъртежът на събитията около окупацията на Софийския на университет погълна не кого да е, а една от култовите фигури на Алма матер – любимеца на много поколения студенти проф. Драгомир Драганов. Недолюбваният от стария и новия елит волнодумец и острословец „глътна вод/к/а” и изплува на повърхността полуудавен, с абсурдно последно предупреждение за дисциплинарно уволнение заради бандитското клипче с почерпката в кабинета на проф. Рабаджиев. Но жив и неприкриващ пред „ШОУ” омерзението си от всичко случило се както с него самия, така и от оскверняването на Светая светих на българското академично образование.

„Омерзен съм не защото се опитаха да ме окалят, а защото аз самият съм едва ли не професионален протестър! Протестирал съм още по времето на Живков. След това съм бил гарант на студентската стачка през 1997 г. Но тогава се протестираше „за какво”, а не „срещу какво”. Ако си съгласен с това „за”, подкрепяш, ама за „против” и „долу” – не, не искам! Заради това не подкрепям окупацията”, добавя проф. Драганов. Останалото – в скандално откровеното му интервю:


- Професоре, откъде започва всичко според вас?
- Вие ще кажете като журналист.

- Тогава да започнем от нощта с разпивката с ваше участие в кабинета на проф. Рабаджиев, която бе увековечена с пикантно видеоклипче в Интернет...
- Значи говорите за 26 ноември м. г. Аз обаче бих се върнал по-назад, към 23 октомври, когато започна първата окупация. Още тогава нашият ректор можеше да последва примера на колегата си от Сорбоната. Навремето там също нахлуха кандидат-окупанти. Ректорът нищо не им каза. Набра телефона на жандармерията и след два часа нямаше никой, нямаше окупация, нямаше нищо! За съжаление на 23 октомври нашият ректор не направи това...

- Ако го беше направил, къде отива тогава прословутата автономия на една академичната обител в България?
- Автономията на академичните заведения означава, че тук няма право да влезе нито един униформен и въоръжен човек, освен ако... не е помолен от ректора. Ами че това много ясно и точно е записано в чл. 20 от Закона за висшето образование! Не се направи обаче и се окуражиха някакви келеши, на които, разбира се, аз вече им знам „академичните” ТТ-данни.

- Като казвате келеши, нали нямате предвид, че това са случайни келеши, дошли от улицата?
- Напротив!

Случайни келеши от улицата са!

Нали не смятате, че някой, който е бил тук два семестъра, не е взел нито един изпит и е загубил студентските си права, не е келеш?! Ако мислите, че друг, който две години е вземал стипендия като докторант, не е написал нито ред, и той не е келеш, аз пък твърдя, че това са келеши! Защото, извинявайте, но като данъкоплатци техните пари ги плащаме ние с вас през държавата! Значи аз мога да седя тук като ахмак и да си гледам работата, а те могат да си вземат стипендиите и след това да ти кажат: Нас не ни интересуват твоите лекции, сесии, изпити, занимания със задочници, докторанти, кандидат-магистрати, докаладите ми и пр., и пр. Това не било техен проблем! Като не е ваш проблем, откажете се тогава от стипендиите, от парите! Не може накрая някакви си шест келеши да дойдат и да кажат: „Нас не ни интересува!”.

- Сигурен ли сте, че келешите са само шест?
- Не, при първата окупация имаше повече келеши, но при втората бяха шест. Аз ги броих, като ги изнасяха, и се смях от сърце на аргументите им, че се изнасят, защото нямали храна и други провизии. Какви други провизии, а? Ами течни, какви други! Тоест логиката върви така – има пиячка, има окупация, свършва пиячката, свършва окупацията. Така ли е?...

- Не профанизирате ли проблема? Толкова бързо ли свършиха парите на спонсорите за „течни провизии” на окупаторите?
- Проблемът беше, че сега, втория път, не ги пуснаха.

- Кой кого не пусна?
- Полицията не пусна спонсорите с пиячката. Абе, трябва да попитате чистачките какво изнесоха след окупантите! Какво ли не имаше в черните чували! Аз го знам, а, предполагам, и вие се досещате... Аулата беше превърната в кочина! Това не се е случвало от 1908 г., когато Фердинанд затвори университета. И днес омърсиха Аула Магнум, откъдето минава най-тържественият миг в живота на един студент – връчването на дипломите.

Някакви цървули

както би казал Стоичков, ми викат: „Ти си тук, а не там, това е така, както ние казваме, а не както ти си мислиш...”. В 9 ч. сутринта чувам по една от телевизиите, че пълната блокада е паднала, другата казва, че чак в 12 ч. на обед ще бъде отворено, но аз отивам на работа. Идва след мен асистентката ми, минала през аудиторията, влиза и се тръшка: „Леле-мале, ела да видиш какво е там!”. Масите събрани, долепени една до друга. Нямам представа спали ли са, за какво са използвали тази обширна площ, но шалтетата им бяха долу, зарязани на пода. Не знам защо, нямам представа какво са правили! А една ранобудна девица спа като пън до 10 сутринта цяла седмица, на пейката тук, във фоайето. И във вторник не можем да я събудим.

Егати ранобудните!

Колегите едва я вдигнаха. Миришеше на странна смесица от две течности. Едната явно беше алкохолна, а другата, как да се изразя, за да бъда по-мек, беше хормонална. По едно време се бяха изхитрили и ползваха диванчетата в кабинетите ни, не без помощта на някои наши колеги, разбира се. Днес един от тях дори ми се похвали, че неговият кабинет се водел „три звезди”.

- Искате да кажете, че аз сега си седя на това диванче, върху което някои са спали в буквалния или оня смисъл на понятието, и под задните ми части може да има някое засъхнало петно?
- А, не! Това не! Не, не се надигайте!... Навреме им казах: „Ако някой влезе тук, просто няма да излезе посмъртно!”. Както и да е. И в същия този ден, когато блокадата падна, аз трябва да си отида на работното място, но се оказва, че окупацията е паднала, ама не съвсем. Само един вход е отворен, в момента само този коридор тук е със статут на напълно свободна зона, а долу охраната ме спира: “Пропускът, моля! Абе, професоре, извинявайте, ама – пропускът!”. Бъркам се, а те – е-е-е, ама нямало нужда, хайде сега пък, ние ви познаваме! Не, викам – за всички еднакво. Това не е ли пълен абсурд!? И заради какво? Заради шестима келеши! Питам се, как се стигна дотук?! И си отговарям:

явно в тая държава няма мъже с мъде в гащите!

Сега ректорът Илчев, който също ми е бил студент, и дори сме приятели, се обърнал към прокуратурата. Каква прокуратура, бе!? Звъниш направо в МВР и казваш: „Цветлине, пращай баретите!”.

- Нека се върнем към историята, т.е. към хронологията на събитията. Как точно се случиха нещата в този тежък за вас 26 ноември и последвалата още по-тежка нощ?
- В този ден, освен всичко друго, което трябваше да свърша, имах лекции. Влизам, питам: Има ли протестанти? Има. Има ли антиокупанти? Има. Викам, добре. Лекцията ми беше за 1968 г. – протестите в Чехия, Франция, Полша, Испания, Щатите. Казвам им: Вижте, деца – понеже те наистина са ми деца – навсякъде вашите колеги от тези страни имаха кауза. Не само “Оставка” и “Долу”, а и за какво. Французите излязоха с нещо много реално – долу на забраната момчетата и момичетата да спят в отделни общежития. Американските студенти излязоха с много ясна кауза – спрете войната във Виетнам, правете любов, а не война. Германските студенти през 1968 г. пък казаха: „Стига сте унищожавали природата с химикали”. А вашият лозунг е не Какво, а Кой! Толкова не измислихте някакъв смислен призив за толкова време? Навсякъде има кауза, тука - не. Пак питам: добре, Орешарски го няма, и задавам вашия въпрос – а кой? Стана една девойка от окупантките, т.е.

окуПатките,

както аз ги наричам, и викна: “Долу “Южен поток”!”. Аз викам: опа-а-а, що ми замириса на шистов газ? Трагедията е, че тези соросомолчета, соросоидчета или кретеноиди, що да не използваме най-точната дума, наистина нямат собствена кауза!

Както и да е. Стигаме до два през нощта. Мястото на събитието е кабинетът на проф. Рабаджиев. Нахлуват хунвейбините и понеже, когато се съберат двама българи, единият винаги е предател, чувам, че някой се обажда по телефона си: „Елате тук да видите какво става, нарушават нашите правила за окупация!”. Долитат снимачите. Аз им казвам: „Вижте какво, имам две подписани споразумения. Едното е трудов договор, другото е правилникът за организация и дейността на университета. С вашата организация за окупация нямам договор”.

Признавам, прибрах се с кабинета си с помощта на колеги и полегнах тук, на диванчето. Защо? 15 лв. до вкъщи с такси и 15 лв. обратно – 30 лв. Това е малко повече от надницата ми! Викам си - ще остана тук. За 40 години съм оставал на това диванче сигурно повече от 400 пъти – кога ти тръгне писането, кога друго занимание... И оставаш. А ония идват и почват да тропат. Аз излизам и те: „Какво правите тука!?”. Викам: „Абе, тюфлеци, вижте какво пише на вратата! Пише професор, д-р на историческите науки Драгомир Драганов. Вашите имена пише ли ги?”. Викат: „Не ги пише”. Ами тогава, казвам, кой кого трябва да пита какво прави тук? Обаче в снимките от сценката липсва един много любопитен кадър. До мен стои едно момче от пети курс в Юридическия факултет - очите му чудовищно оцъклени, а ноздрите му трепереха. Изобщо с всички симптоми на

пиян, дрогиран, друсан до козирката

Викам: „Снимайте бе, снимайте го този по-отблизо!”. Те измучаха едно „Аййй, бе” и... избягаха. Е, не е много честно, нали?

Но интересно ми е друго. Аз преподавам съвременна история, проф. Рабаджиев – археология. Общо взето, на факултетни съвети ние винаги се дърляме, но изведнъж ни обединиха. Сега целият факултет е обединен. Но никоя медия не благоволи да отрази развитието на нещата при нас. Значи можеха да ме преследват след случката, да ме питат „Ама вие пак ли идвате на лекции, как може!?”. Висяха по коридорите, аз ги пуснах в аудиторията, казах им: „Ето ви моите студенти, аз си излизам”. Нищо от това не излезе! Защо? Защото са чули, видиш ли, някоя и друга хубава дума за мен. В случая става дума за bTV, но как така нито една медия не снима молбата до ректора на 23 мои колеги от факултета, преподаватели, в която се казваше: Моля, тъй като и аз през годините съм нарушавал правилата, употребявал съм алкохол и т.н., да ми бъде наложено същото наказание, каквото се налага на проф. Драганов и проф. Рабаджиев. Но тъй като това е солидарност от тяхна страна, за което съм им безкрайно благодарен, нито една медия не го показа! Иначе солидарните с ранобудните студенти медии не обичат солидарността - те обичат скандали, разправии, клюки, клевети, доноси, простащини.

- Преди малко използвахте възклицанието „Опа-а-а!”, а аз тъкмо се чудех как да ви тикна по-безболезнено към теорията на конспирацията и също си казах „Опа-а-а!”, защото вие сам открехнахте вратата, без за я затворите. Накратко – кой стои зад студентските протести и окупацията? Политици извън парламента, в парламента, бъдещи такива или тайнствени олигарси? Споменахте нещо и за „уханието” на шистов газ. Извинявайте, но каква е връзката между окупацията и шистовия газ?
- Поне в този случай нека не бъркаме българските политици и олигарси. Най-отзад стои “Шеврон” - да, да, същата компания, която се облизва за българския шистов газ. Тази могъща компания си е прекарала парите през Сорос, той - през „Отворено общество” и още през грък, известно име. Те раздават парите на 4 организации, фондации, които са подставените, крайните спонсори. Любопитното е, че една от тях е небезизвестната гей организация “Джемини”, май имаше и някакви зелени, всичките са в компютъра ми. Важното е, че към Нова година на три от преките спонсори парите им свършиха, а условието беше или до 31 декември сваляте правителството, или повече няма пари. Та парите свършиха. Голяма трагедия. Хартисаха само едни 94 хил. долара, които трябваше да минат през “Джемини”, но, както е известно, гейовете пари не дават, те са свикнали само да вземат. Така или иначе, някакви пари все пак са останали, значи можем да очакваме и трети окупантски напън.

- Не ми е ясно само защо точно “Джемини” е включена в конспирацията?

- Не знам, но сега чакам един да ми увеличи ей това тук и ще го окача.

- Къде?
- Където трябва. Защото

следващия път може да дойдат п...стите и тогава вече ще бъде страшно!

Или трябва да си носим вазелин, или пък ще се наложи да се възбуждаме. Така ли е?


Едно интервю на Славей КОСТАДИНОВ