72-годишната Роза Низамска от бобовдолското село Долистово получи дългоочакваното от всички пенсионери в България увеличение на пенсията след преизчислението. В нейния случай бонусът е само 4,99 лв. Жената обаче не се е оставила на милостинята на държавата, тя дави мъката си по починали син и снаха с денонощна работа при животните, които отглежда в двора, както и в барчето на другия си син, където работи като барманка.

В кафенето в центъра на село Долистово зад бара винаги стои чевръста и пъргава възрастна жена, която вежливо попита: „Какво желаете?“. На чаша кафе Роза Низамска разказа житейската си драма и за живота в малкото село с 300 жители:

„Цял живот работих какво ли не – началник склад в „Минстрой”, качествен контрол в ТЕЦ „Бобов дол”… и на други места. Като се пенсионирах, ми дадоха 59,01 лв. пенсия. От този месец след преизчислението пенсията ми скочи от 200 лв. на 204,99 лв. Какво мога да си купя с тези пари – нищо, но да ми е здрава гърбината. Откакто се помня, все отглеждаме животни. Само пуйки, кон и магаре не е имало в моя двор. В момента отглеждам една крава, теле и бик, който е около половин тон, и зайци. Ще заколим бика и ще има храна за цяла зима. От месото правим суджуци, слагам буркани. В Дупница вече правят и салами, като им закараш месото. С много труд си изкарвам храната, но зная какво ям.

Отгледах 3 деца. Имах две близначета – момче и момче, но синът ми и жена му загинаха в катастрофа в Плевенско през 1989 г. Сестра му, близначката, от 15 г. е в Холандия. Ходих два пъти за по 2 месеца, но не ми хареса. Тук, в Долистово, ми е най-добре. Занимавам се с живатните, работя на барчето и така минава животът ми.

Като загинаха синът и снахата, 40 дни не ядох нищо. Отчаях се. Исках да сложа край на живота си. Няколко дни преди да изнасяме 40 дни, една вечер взех въжето да се обеся на терасата на къщата. Тъкмо се готвех да го метна на шията, за да се спася от мъката, от небето падна една звезда и озари целия двор. Аз се сепнах и хвърлих въжето. Оттогава не мисля за самоубийство. Разбрах, че в живота трябва да се трудиш свирепо, за да оцелееш. Покойният ми син ми остави 3-г. момченце сираче и аз отдадох живота си на него, за да го отгледам“, разказа Роза Низамска пред struma.bg и продължава:

„Когато синът ми не може да работи в барчето, аз стоя по цял ден и обслужвам хората. Асортиментът ми не е богат. Правя оборот по 40-50 лв. на ден. Хората обедняха. Безработицата е голяма и купуват само хляба. Ако остане да си купят и нещо друго, то е мляко, саламец, кренвирши…

Когато отворихме барчето преди 15 г. продавах по един тон пържени картофи на месец. Сега всичко замря. В селото има само три малки деца. От 800 души село сега тук живеят 300 души.

Всеки месец всеки човек от селото, от малки до стари, заделя по 4 лв. и плащаме на фелдшер пенсионер от Дупница, който идва всеки ден да ни оказва лекарска помощ. Записани сме при джипита в Дупница, но те идват веднъж-два пъти в месеца. Ако не е фелдшерът, възрастните хора ще загинем.

Кипеше някога живот в селото, сега няма кой да те напсува по пътя. Сутрин се мярка по някой човек, когато хората излизат да си напазаруват. Повече клиенти в барчето влизат около пенсия, после по-рядко…”, приключва разказа си Роза Низамска.