Автор е на над 35 стихосбирки - “Една усмивка ми е столица” (1967), “Неграмотно сърце” (1978), “Общителен самотник” (1982), “Обичам те дотук” (1992-2002, 13 издания, над 27 хиляди тираж), “Дърво и птица” (2000), “Вечерна дъга” (2006), “Врана в снега” (2011), “Вълнение в Константинопол” (2014), “Вечно подранил” (2016-17, две издания) и др. Автор е и на книги с есеистична проза. Георги Константинов обаче е познат на читателите най-вече с любовните си стихове. По тях има написани повече от 200 песни.

- Още обичате да говорите и пишете за любов. Така ли е?
- Любовта е много необходима в това време, в което живеем. Първото, което искам да кажа обаче, е, че пак преиздават моята стихосбирка “Миг като вечност” със 100 любовни стихотворения. На 28 януари книгата ще бъде представена и това събитие ще бъде свързано и с моята 75-годишнина, която ми се искаше да я скрия, но така да се каже - тъжно, но факт! Подготвям и стихосбирка с нови неща, която вероятно ще излезе в края на годината - “Непадаща звезда”, а и една книга за съдбата на старобългарската книга, та чак до днес. Имам вече много силни отзиви, изненадани са някои литератори, че така дълбоко търся причини и следствия за подема на книгата, както и нейното изчезване по време на 5-вековното ни робство, което някои наричат присъствие. Когато главно са унищожавали нашите книги и от стотици хиляди е останала само една - “Енинският апостол” от времето на Златния век. При това не е цялата. Така че Възраждането е възстановило до някаква степен интереса към българската книга. Тогава, знаете, че се появяват ревностни разпространители като Софроний Врачански, като Миткалото... И най-често е разнасяна “История Славянобългарска”, която всъщност поставя началото на нашето Възраждане. Пиша и за някои поети от по-ново време - като Яворов, както и за Дора Габе, която лично познавах, както и за поета партизанин от моя роден Плевенски край Цветан Спасов, който е бил личен приятел на баща ми. Пиша, пиша...

- Очевидно сте в творчески подем?
- Много неща занимават моето съзнание, особено в последните една-две години. Макар че повечето хора ме познават само като автор на стихотворения.

- И дори предимно любовни?
- В “Миг като вечност” има стихотворения, написани преди 50 години и преди 5 месеца. Така че последната ми стихосбирка е интересна и с това, че любовното чувство звучи по такъв начин, че книгата сякаш е писана вчера. Поне така ми казват. Някои от стихотворенията са по-известни и като песни. 

- А не се ли поизчерпахте, уморихте...
- Имам теми, вълнения, образи поне за още два живота. Даже усещам енергия, каквато дори не съм имал на млади години. 

- Да не сте влюбен?
- Опитвам се да се влюбя, но само от едната страна не е достатъчно. Денят на влюбените вече не е моят празник. За съжаление. Ще го наблюдавам обаче. Сигурен съм, че на този ден ще звучат мои стихотворения. Сигурен съм, че по радиата ще пускат поне по няколко пъти “Обичам те дотук”...

- Във фокуса на вниманието ви във всекидневието какво попада?
- Нищо не ми е чуждо. Абсолютно откровен съм във всички посоки. Имам си своите ядосваници, радости. Знам цената на хляба и олиото, на билетчето за влак и автобус, нямам кола... Нямаме добри условия за живот. Всичко е доста занемарено от страна на държавата. Аз сега съм почетен председател на ПЕН и ви казвам, че всичко ни е много трудно. Използваме за срещите си от време на време и редакционния офис на списание “Пламък”. Литературната ни работа е пълна с проблеми. Ето, примерно списание “Пламък” никога не е имало подкрепа от страна на държавата. Стигнахме до издаването на 4 броя годишно, а навремето списанието излизаше всеки месец. Някога екипът наброяваше 36 човека, а сега съм само аз и няколко души от редколегията. 

- Казвали сте, че сте във фаза, в която само можете да давате. Предполагам, че така е било и преди. Но какво ви струваха през годините вашите откровения?
- В миналото, особено заради сатиричните ми стихотворения, имах доста неприятни моменти. Макар че съм признат за лирик, понякога пиша и много хаплива сатира. Така ми идва. Знаете за моите наказания, бях изключен от Партията и т.н. В днешно време непрекъснато имам отрицателни отзиви за сатирични стихотворения, които публикувам в “Стършел” или в сайтове, като “Факел” например. Някои дори казват, че винаги съм се правил на дисидент, на инакомислещ. Не е вярно. Аз съм само... мислещ, или поне съм се опитвал да бъда! 

- Кои са хората, които допускате до себе си?
- Имам много добра фамилия, имам един кръг от млади автори, които споделят много от нещата, които и аз споделям. Над разделението, което съществува днес, ние с тях считаме, че литературата, поезията обединяват хората с добрите послания. Много близо до мен са хората от редколегията на “Пламък” като Румен Шомов - поет и драматург, проф. Йордан Калайков, който освен есеист е и много добър художник, Николай Дойнов, Ирина Велева, Христо Караславов, който живее в Брюксел - син е на Слав Христов Караславов, и др. Цялата драма е в това, че обществото се ръководи от хора прагматици, които поставят културата и конкретно литературата на заден план. А не знам, като първа грижа им е икономиката, доколко са я оправили. Българската книга е в много трудно положение, губи това състезание. Факт. И трябва да се подпомага приоритетно. Защото българската книга е същността на националния ни дух, без да подценявам и другите изкуства.

- Кои са младите автори, които харесвате?
- Например Ивета Данаилова, която печата много мъдри стихове в “Пламък”, белетристът Владо Любенов, който издаде романа “Адвокат на лудите”, невероятно интересен, Светла Георгиева с много хубави разкази... Мога да изреждам още. 

- А какво става в семейството ви?
- И съпругата ми, и синът ми помагат в печатането на списание “Пламък”. Ще си призная, че се гордея със своя син, който се подписва Константин Г. Константинов. Вече издаде и трета белетристична книга - “Голямата любов на малкия Дими”, радвам се. Между другото, той дълги години не ми признаваше, че пише. Едва когато премина малко над Христовата възраст, се разкри като писател.

Елена КОЦЕВА
/вестник "Над 55"/

Нови стихотворения 

Земя на кръстопът 

България - това е 
чувството за близост помежду ни. 
И всеки ден новороден. 
И всеки смъртен час. 

Това е говорът 
през Я-товата граница на думите. 
И шепота на хиляди молитви 
пред един иконостас. 

Това е древният ни страх 
от оня рев триглав на змея, 
очакващ млади жертви 
в тъмни пещери... 

Но даже и без него 
днес душата ни более, 
че губим отвъд Дунав 
свои синове и дъщери... 

България - преглътнат вик 
между падения и слава. 
Безброй сърца, които 
в неравноделен такт туптят... 

България - това е всичко днес, 
което ни остава! - 
Най-святата земя, 
разпъната на кръстопът. 

На хълма 

Под мен - земя. 
Над мен - небе. 
И мойто тяло представлява 
отвесна трепкаща черта, 
която тук съединява 
земя с небе, 

звезди с трева, 
поезия със космогония... 
Човекът 
всъщност е това - 
част от всемирната хармония. 
Макар от малка висота, 
тъй разгадавам битието - 
с нозе, потънали в пръстта, 
с глава, 
извита към небето. 

Чашата

Животът ни разби се като чаша,
ударена в циментовия под.
Събира генерацията наша
парчета от предишния живот.

Купонен хляб. Училищни любови.
Семейни грижи. Битката за хляб...
Когато се наливаха основите
на общо бъдеще (днес режем го на скрап).

Когато още вярвахме наивно:
Един за всички. Всички за един.
Бе пълна чашата със младо вино.
Или с горчиви глътки стар пелин.

Желаем да разкажем на децата
какъв живот сме имали... Какъв?
Но трудно се събират стъкълцата.
Раняват често...
И потича кръв.