На 30 септември 1944 г. Министерският съвет приема единодушно Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Наредбата влиза в сила от деня на обнародването си в „Държавен вестник“ на 6 октомври 1944 г., бр. 219, и е изменяна двукратно. Следва да се отбележи, че тогава правителството не е доминирано от комунистите – от общо 16 министри по четирима са от БРП(к), от БЗНС на Н. Петков и от „Звено”, двама са социалдемократи и двама независими.
През ноември 1943 г. Конференцията в Техеран „Тримата големи” решават да бъде потърсена отговорност от виновните за разпалване и водене на Втората световна война. Това намерение впоследствие заляга и в т. 10 на Потсдамската декларация от 26 юли 1945 г., предвиждаща „сурово правосъдие над военните престъпници”. На „Лондонската конференция“, проведена от 26 юни до 8 август 1945 година, СССР, САЩ, Великобритания и Франция приемат „Лондонското споразумение“ („Нюрнбергска харта“), неразделна част към което е Уставът (статут) на Международния военен трибунал.

Според установената международна практика държавите-победителки винаги налагат своята воля на победените страни, като тяхната воля се ползва със статута на императивно международно право без съобразяване с националните законодателства и без право на оспорване. Така става и след Втората световна война.

Член 5 от Парижкия мирен договор от 1946 г. също задължава със задна дата България да задържи и предаде на съд лицата, извършили, заповядали или съдействали за извършването на военни престъпления или против мира и човечеството. Правораздавателната дейност на Народния съд в България получава изричното потвърждение и от споразумението на четирите Велики сили от 8 август 1945 год. в Лондон. Потвърждение дава и декларацията на Общото събрание на ООН от 11.12.1946 год. и Женевската конвенция от 1949 год. за защита на жертвите от войната.

Първото практическо прилагане на решението в Техеран е наказването на колаборационистите във Франция от привържениците на генерал де Гол, като през юли - септември 1944 г. без съд са екзекутирани приблизително 20 хиляди колаборационисти. В последвалите съдебни дела са издадени до 1951 г. 6500 смъртни присъди, в т. ч. на маршал Петен и на четирикратния министър-председател на Франция Пиер Лавал, екзекутиран на 15 октомври 1945 г. Така Франция с правителството във Виши, на практика съюзник на Хитлерова Германия (1940-1944), сяда на масата на победителите на 8 май 1945 г.

В Нюрнберг от 1945 до 1949 г. са проведени два съдебни процеси. На първия от тях са обвинени 24 от най-известните лидери на нацистка Германия, осъдени са 19 души, от които на смърт 12. (Впоследствие за престъпления по време на войната са осъдени много германци в Западна Европа и в Съветския съюз. Израел издирва и отвлича военнопрестъпници в продължение на десетилетия и ги окачва на въжето.)

Малко известно е, че във Вермахта служат като доброволци около 500 хиляди руснаци (включително двама летци герои на Съветския съюз.) Всички са получили присъди за разстрел или продължителен престой в лагери.

В Япония „Токийският трибунал” съди 28 висши политици, като е издава 7 смъртни присъди чрез обесване (вкл. 2 министър-председатели) и 16 доживотни, а трима от подсъдимите междувременно са умрели в затвора. Като извършители на конкретни престъпления са обвинени 5700 лица, които са изправени пред 13 японски трибунала: произнесени са 504 присъди и са изпълнени 149 екзекуции. Отделен трибунал организира Съветския съюз за японски военнопрестъпници, като той практически „пресява” целия личен състав на японската Първа Квантунска армия в Далечния Изток за извършвани зверства и медицински експерименти с хора.

От държавния глава на Унгария (1920-1944 г) адмирал Миклош Хорти не е потърсена отговорност поради необяснимото лично застъпничество на Сталин.

В България приемането на Наредбата от правителството цели да сложи край на своеволията, убийствата и терора из страната на взелите властта след 9 септември 1944 г. комунисти и земеделци. По различни пресмятания за три седмици са избити без съд и присъда също както във Франция около 20 хиляди души. Сред тях са и разстреляните в Софийския затвор на 29 септември пленените от руснаците в боя за град Щокерау (край Виена) седмина българи от състава на българската СС-противотанкова бригада начело с оберщурмбанфюрер Георги Милков.

В този смисъл на 5 октомври 1944 г. министър-председателят Кимон Георгиев отправя апел да се сложи край на произволите, саморазправите и злоупотребите с властта. Народният съд обаче, като извънреден съд, в определена степен действа като орган на левия революционен терор.

Народният съд в България е изграден на същите принципи като Нюрнбергския и Токийския трибунал, при това Съюзната контролна комисия в София зорко следи и наблюдава неговото създаване, организиране и правораздавателната му дейност.

Официално Народният съд е създаден за съдене на управлявалите страната от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г. довели страната до участието й във Втората световна война: регентите, министрите, народните представители, дворцовите съветници и висшите духовни и военни лица. Заедно с тази цел на практика се узаконяват извършени вече убийства, тъй като смъртта на лице с деяние по този закон, настъпила преди или след възбуждане на обвинението срещу него, не пречи да се започне или привърши преследването и да се издаде присъда.

Според приетия извънреден наказателен нормативен акт, в редица случаи и с обратна сила, са обявени за престъпни:
• сключването на договори с воюващи държави, обявяване на война, нарушаване неутралитета на България спрямо СССР, непредпазване народа от увреждане чрез войната, изпращането на български войски в Югославия и Гърция, „за да преследват народоосвободителните войски на тези страни“;
• противозаконно облагодетелстване чрез властта; извършването на тежки престъпления на политическа основа;
• „служба на Германия или на съюзниците ѝ“;
• поставянето в опасност на български войски от техните ръководители;
• предаване на „полицията, жандармерията и войската такива сведения, които са се отнасяли до безопасността или важни интереси на партизаните или другите борци за народните свободи“;
• „явно пристрастие и грубо престараване“ от страна на магистрати;
• изразяването на подкрепа чрез „действия, писания, слово или по друг начин“ за горните деяния или за гонения на евреите.

Народният съд се състои от върховни и областни състави. Общият брой на областните състави е 68, като 9 заседават в София.

От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения. Процесите се водят в Софийския университет, в съдебната палата и в цялата страна. В същото време Народният съд е посрещнат от българите изключително позитивно, за което свидетелстват десетките спонтанно проведени митинги в подкрепа на правителството.

Министърът на правосъдието Минчо Нейчев в доклад пред Политбюро на ЦК на БРП(к) на 24 юли 1945 г., съобщава следните данни: За времето от 22 декември до 31 март Народният съд е разгледал 145 дела с общо 10 907 подсъдими и са издадени 9599 присъди както следва: осъдени на смърт – 2730 души, доживотни – 1920, 20-годишни – 19, 15-годишни – 962, 10-годишни – 727, по-кратки присъди – 3241. До определения срок от наредбата 31 март 31 март работата на съда не била приключила, тъй като са издадени задочни смъртни присъди срещу офицери на фронта, както и съществуват висящи дела срещу други около 150 офицери, също така участвали в последните военните операции на фронта.

От всички регенти, министри, царедворци и народни представители, всичко на брой 166 души, нито един не е оправдан, а 103 от тях са осъдени на смърт.

Между осъдените на смърт са тримата регенти (проф. Богдан Филов, княз Кирил, ген. Никола Михов), 22 министри, 8 царски съветници, 67 депутати, 47 генерали и полковници и др. На доживотен затвор са осъдени 4 бивши министри (проф. Михаил Арнаудов, Константин Муравиев, Вергил Димов, Руси Русев), 2 царски съветници, 22 депутати, няколко професори и други. Константин Муравиев е единственият оцелял министър-председател на България от преди 9 септември 1944 г.

Сурови са и присъдите срещу полицаите и военните престъпници не само от страната, но и в окупираните територии (Македония, Сърбия и Беломорието) за извършване на зверства над хиляди мирни жители. Това са неудобни страници от нашата история, архивите по които се намират в секретния „фонд 23” на Военното разузнаване в Държавния архив. Нито един военнопрестъпник обаче не е поискан от засегнатите страни, защото всички ги е застигнало възмездието у нас и това е разчистило основата за конструктивни следвоенни отношения със съседите.

Следва да се отбележи, че (ако не броим СССР) след Франция у нас извънредните съдилища издават най-много присъди. Като най-съществена причина може да се посочи следната: България е единствената страна-сателит на Германия, в която съществува не само легална (парламентарна) опозиция, но и сериозна въоръжена съпротива – партизани, бойни групи, нелегални и ятаци. На 26.1.1944 г. специално за преследване на партизаните е създадена жандармерия в състав 5000 души. Пак с тази цел на 15.2.1944 г. е изградена „Обществената сила” от въоръжени граждани. Привлечени са и 100 хиляди от войската и полицията. Въоръжената съпротива дава 3055 убити в сражения, с изпълнени смъртни присъди, екзекутирани, починали от рани и в затворите. По площадите са излагани отрязани глави на убити партизани, изгорени са стотици къщи на ятаци. Към 9.9.1944 г. в 62 партизански бригади, отряди и чети има 9900 бойци с многократно повече ятаци. По същество обстановката в страната тогава притежава всички характеристики на гражданска война, а нито една гражданска война в света не е приключила със завземането на властта от опозицията. При това са изминали едва 20 г. от „белия терор” през пролетта на 1925 г. (Приведените факти и разсъждения не оправдават събитията и не вземат страна в тях, а само обясняват логиката и подбудите им.)

Според някои юристи Народният съд правораздава в нарушение на Наказателния кодекс, защото НК не допуска прилагане на закони с обратна сила и наказание за действия, които не са били престъпление по време на извършването им. Те обаче игнорират обстоятелството, че съденето на военопрестъпниците в страните от Оста също и във всички останали държави също се извършва със задна дата, защото такава е категоричната воля на победителите във войната. (Впрочем и предишното съдене на виновници за въвличане на България във войните - Държавния съд от 1922, също действа със задна дата.)

През 1996 г. Върховният съд на Република България отменя част от присъдите на Народния съд с мотив липса на доказателства. Несправедливите присъди на Народния съд са изброени сред престъпленията на комунистическия режим в приетия през 2000 година специален Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Проблемът е, че през 1944-45 г. в страната все още не е установен комунистически режим, (факт едва от края на 1946 г.), като съуправляващите страната партии БЗНС, „Звено” и социалдемократите приветстват учредяването на Народния съд.

В Решение 4/1998 г., опирайки се на прежната си практика, Конституционният съд приема, че Народният „не е съдът, съществуващ и действащ към онзи момент като част от правосъдната система на държавата [..., а] е един извънреден съд с определени по време правомощия [...]. От гледна точка на сега действащата Конституция така издадените присъди не могат да се окачествят като съдебни актове.“ Проблем е дали от позицията на сега действащата конституция е възможно да се третира правната страна на събития с половинвековна давност.

Според други юристи обаче Народният съд към онова време е абсолютно неизбежен и безусловно необходим, като сега законодателното осъждане на неговата дейност и последвалата реституцията са част от практиката за реванш на бившите колаборационисти и техните наследници. Това е опит да се "смеси" наказанието за обективния колаборационизъм на управлявалите България през 1941-1944 г. и обективните престъпления на комунистите през 1944-1962 г., както и опит за отменяне на решението на Великите сили от Техеран 1943 г. и на други международни актове, които вече бяха упоменати.

Ганчо КАМЕНАРСКИ
[email protected]


НАРЕДБА-ЗАКОН
ЗА СЪДЕНЕ ОТ НАРОДЕН СЪД ВИНОВНИЦИТЕ ЗА ВЪВЛИЧАНЕ БЪЛГАРИЯ В СВЕТОВНАТА ВОЙНА СРЕЩУ СЪЮЗЕНИТЕ НАРОДИ И ЗА ЗЛОДЕЯНИЯТА, СВЪРЗАНИ С НЕЯ
(Обн., ДВ, бр. 219 от 6.10.1944 г., изм., бр. 261 от 1944 г., бр. 9 от 12.01.1945 г.)

Чл. 1. Учредява се Народен съд за съдене извършилите престъпни деяния, предвидени в този закон:
а) министри от правителствата през времето от 1 януари 1941 година до 9 септември 1944 година;
б) народни представители от ХХV Обикновено народно събрание и
в) други граждански или военни лица.
Чл. 2. Наказват се с временен или доживотен строг тъмничен затвор или със смърт и глоба до пет милиона лева:
1. лицата, които след 1 януари 1941 година, са изложили сигурността на държавата или са поставили народните интереси в опасност, било като са сключили международни договори с воюващи държави, било като са взели решение да обявят война и да водят война;
2. ръководните лица, които след 22 юни 1941 година, са заповядали действия, нарушаващи обявения неутралитет към Съюза на съветските социалистически републики и с това са отегчили международното положение на България;
3. ръководните лица, които, във връзка с обявяването и воденето на войната с Англия и Североамериканските съединени щати, не са изпълнили своето служебно задължение, като не са взели надлежни и своевременни мерки за предпазване на народа и държавата от морално и материално увреждане;
4. (предишна т. 5 - ДВ, бр. 261 от 1944 г.) лицата, които след 1 януари 1941 година, в старите предели на страната, в Македония, Тракия или другаде, са използували своите връзки с властта, или с воюващите държави, или служебното си положение, за да набавят за себе си или за другиго противозаконна имотна облага;
5. (предишна т. 6 - ДВ, бр. 261 от 1944 г.) лицата, които са били в служба на Германия или на съюзниците й и при нейното упражняване дейно и съществено са допринесли за провеждането политиката на тия държави във вреда на интересите на българския народ;
6. (предишна т. 7 - ДВ, бр. 261 от 1944 г.) лицата, които през същото време са изпращали наши войски в Югославия и Гърция, за да преследват народоосвободителните войски на тези страни, както и ония ръководни военни лица, които със своите действия или бездействия, са станали причина да се поставят в опасност нашите войски;
7. (предишна т. 8 - ДВ, бр. 261 от 1944 г.) лицата, които, в страната или извън нея, във връзка с водената след 1 януари 1941 година от правителствата външна или вътрешна политика, са заповядали, поощрили или извършили убийства, тежки телесни повреди, палежи, грабежи, обири и изтезания;
8. (предишна т. 9 - ДВ, бр. 261 от 1944 г.) лицата, които доброволно са служили и предавали на полицията, жандармерията и войската такива сведения, които са се отнасяли до безопасността или важни интереси на партизаните или другите борци за народните свободи;
9. (предишна т. 10 - ДВ, бр. 261 от 1944 г.) следователи, прокурори и съдии, които при предварителното или съдебно дирене или с издадените присъди са проявили явно пристрастие и грубо престараване, с цел да подкрепят провеждания над народа терор, безправие и насилие;
10. (предишна т. 4, доп. - ДВ, бр. 261 от 1944 г.) лицата, които, в страната или извън нея, от 1 януари 1941 година до 9 септември 1944 година, със своите действия, писания, слово или по друг начин са допринесли дейно и съществено за извършването или провеждането на горните деяния, както и за гоненията срещу евреите.
Чл. 3. Лицата, които са укрили или спомогнали да избегне лице, за което са знаели или по обстоятелствата е трябвало да предполагат, че е извършило някое от престъпленията по този закон, се наказват от общите съдилища със строг тъмничен затвор от пет до петнадесет години; изключват се от наказателната отговорност съпруг, съпруга, възходящи, низходящи, брат и сестра.
Чл. 4. Виновните за извършване на престъпления по този закон се лишават от правата по чл. 30 от Наказателния закон временно или завинаги.
Съдът присъжда в полза на държавното съкровище целия имот на осъдения или част от него.
Смъртта на лице, извършило деяние по този закон, настъпила преди или след възбуждане на обвинението срещу него, не пречи да се започне или привърши преследването и да се издаде присъда, съгласно предшествуващата алинея.
Чл. 5. Министерският съвет, по доклад на министъра на правосъдието, назначава един главен народен обвинител и нужното число обвинители.
Главният народен обвинител и обвинителите, с възможно най-голяма бързина, събират обвинителния материал, възбуждат обвинението, определят мярката за неотклонение, изготвят обвинителния акт и поддържат обвинението пред съда.
Чл. 6. Народният съд се състои: а) от народни съдии - пълнолетни български поданици от двата пола, избрани от областните комитети на Отечествения фронт; б) от назначени съдии от министъра на правосъдието измежду съдиите и адвокатите в страната.
(Ал. 2, доп. - ДВ, бр. 261 от 1944 г.) Всеки областен комитет на Отечествения фронт избира тридесет народни съдии измежду най-добрите граждани от градове и села. В случай че в някоя област, в зависимост от числото на привлечените към отговорност лица, образуваните състави се окажат недостатъчни, министърът на правосъдието може да поиска от съответния областен комитет на Отечествения фронт да избере допълнително народни съдии.
Чл. 7. Разпределението на съставите на Народния съд става от министъра на правосъдието, със спазване на следните правила:
а) (изм. - ДВ, бр. 261 от 1944 г.) образува се един или повече състави от по тринадесет члена за съдене на регентите, министрите, народните представители, дворцовите съветници и висшите духовни и военни лица; четири от съдиите са от назначените, а останалите - от посочените от областните комитети. Тези състави заседават в София. Старшият от назначените съдии е председател на състава;
б) за всяка област се образуват състави, според числеността на подсъдимите, състоящи се от един назначен съдия - за председател, и четири, посочени от съответния областен комитет. Тези състави заседават в областните центрове или, когато министърът на правосъдието намери това за целесъобразно - в някой от околийските центрове на областта;
в) в случай, че някой от назначените съдии бъде възпрепятствуван да участвува в съда, той се замества от друг от министъра на правосъдието.
Чл. 8. Обвинителният акт се изпраща на съответния съд, който връчва преписи на подсъдимите. Последните могат да направят своите възражения и да посочат доказателствата си в седемдневен срок от получаване на преписа.
Народният обвинител изисква обвиняемите военни лица чрез военния министър.
Чл. 9. Съдът в най-кратък срок насрочва разглеждането на делото. Съдебното дирене се извършва от съда свободно, по разум и съвест.
За отсъствуващите подсъдими делото се разглежда неприсъствено.
Всеки подсъдим има право най-много на двама защитници.
(Ал. 4, изм. - ДВ, бр. 9 от 1945 г.) Съдът е длъжен да свърши заведените пред него дела най-късно до 31 март 1945 година.
Чл. 10. След приключване съдебното дирене, изслушване на обвинението, защитата и последната дума на подсъдимите, съдът постановява мотивирана присъда, неподлежаща на обжалване и одобрение. Присъдите се изпълняват неотложно от прокурорите при областните съдилища.
Чл. 11. Народният обвинител разпорежда за налагане възбрана и запори върху имотите на привлечените под отговорност лица.
Чл. 12. Наследниците на лицата, които се визират в чл. 4, ал. 3 от настоящия закон, са длъжни да декларират пред народния обвинител имуществата на починалия в петнадесетдневен срок от поканата.
Трети лица, които притежават на свое име и държат на каквото и да е основание имущества на привлечени под отговорност по този закон лица, са длъжни да ги декларират пред народния обвинител в седемдневен срок от обнародването в "Държавен вестник" на съобщението за това.
Чл. 13. Който не изпълни задължението по предходния член и даде непълни или неверни данни, се наказва от общите съдилища със строг тъмничен затвор и глоба до един милион лева. Укритите имущества се конфискуват.
Чл. 14. Всички отчуждения и учредявания на вещни права върху имуществата на осъдените по този закон лица, извършени след 1 юни 1944 година, са нищожни по право спрямо държавата.
Чл. 15. До доказване на противното, считат се собственост на обвиняемия прехвърлените имоти след 1 януари 1941 година върху съпруга, възходящи и низходящи сродници, братя, сестри или низходящи от тях. Същото се отнася до имотите, придобити след същата дата от съпругата и малолетните низходящи, освен придобитите по наследство.
Чл. 16. Настоящият наредба-закон влиза в сила от деня на обнародването му в "Държавен вестник".