Някъде в столичния жилищен комплекс “Яворов” има уличка с името на Владимир Василев. Но дали живущите там знаят за кого става дума? Малцина навярно са чували за списание “Златорог” (1920-1943), което събира около себе си най-добрите писатели и художници на миналия век. Но около името на Владимир Василев все още витае споменът и за една много лична драма, в която, както става често, е въвлечено клюкарското внимание на цяла София.
Когато се запознават, 

тя е 17-годишна гимназистка от кюстендилската гимназия

с дълга коса, големи тъмни очи и весел характер. Цвета Ленкова. А той е вече на 35 години - запасен офицер, мобилизиран в Главната квартира, разположена в Кюстендил през времето на Първата световна война. Владимир Василев.


Младоженци

Завършил право, макар че в началото следвал славянска филология. Работил като съдия и като апелативен съдия в София, но по-късно ще изостави правото, за да бъде журналист, литературен критик и историк, на няколко пъти - директор на Народния театър. С какво ли този не особено общителен и разговорлив мъж, много сериозен и вече на солидна ергенска възраст, е спечелил девойчето, почти дете? Загадка. Родителите й го поканват да гостува у тях и скоро той става чест гост и домашен приятел - бащата с радост беседва с начетения софиянец, който разбира и от книги, и от история, и от политика. А Цвета с охота позира пред неговия фотоапарат. Със сигурност се знае, че тя, млада, безгрижна и палава, 

първа му дала знак за чувствата си 

В архивите е запазена бележка от лист на ученическа тетрадка, в която тя го кани да се видят у нейната съученичка Зорка, далеч от родителските очи. Каква детска дързост! Датата е 12 февруари 1917 г. На 26 октомври 1918 г. той пише на баща й писмо и иска ръката й. На 18 януари 1919-а те са вече годеници, а след седем месеца и съпрузи. Владимир Василев е демобилизиран и се връща, вече семеен, в София. Една снимка от 1920 г. ги представя в най-хубавия им младоженчески период. В позата им има доверчивост, притиснати са един до друг. Дясната му ръка е зад гърба й, лявата се докосва до бедрото й. Тя е самата цъфтяща женственост - в красив летен костюм на цветя, гердан и усмивка на устните. Видимо са щастливи, но едно нещо само помрачава живота им - 

желаното бебе не се появява и това поражда болка и тъга

Скоро след сватбата Владимир Василев основава списание ”Златорог”(1920-1943). Съредактори му са проф. Боян Пенев, поетът Николай Лилиев, художникът, поет и литературен критик Сирак Скитник. Списанието се харесва, бързо събира около себе си най-талантливите, най-дръзките, авангардните автори. 


Владимир Василев - все още щастлив и успяващ

Отначало редакцията се помещава буквално в кухнята на младото семейство и младата домакиня с удоволствие се потапя в тази заразяваща със свободата и полета на творческата мисъл атмосфера. 
Тук за пръв път Цвета Ленкова среща Йордан Стратиев - къдрокос, меланхолично красив и безспорно даровит. Помежду им прехвърчат искри на взаимно чувство. Изплашен, Йордан Стратиев се отдръпва. Предложеното дипломатическо място в Румъния му идва съвсем навреме, за да избяга далече. Но Цвета Ленкова за втори път доказва, че е импулсивна и решителна - тя напуска съпруга си и заминава за... Букурещ. Годината е 1926.

София клокочи от клюки. Владимир Василев обаче не разрешава на никого да ругае ”неверницата”, нито сипе хули и ругатни по адрес на коварния млад човек, комуто е отворил път в литературата. Той дори се съгласява в бракоразводното дело да поеме ”вината”, да бъде обвинен за грубост и нехайство към семейството. За да може тя да получи разрешение за втори брак. Междувременно в Букурещ отношенията охладняват,

постепенно става ясно, четова не е голямата любов

А може би чувството на вина у двамата бегълци взема връх и уязвява крехкия им съюз, прави още по-тежки битовите неудобства и пречки, които трябва да преодолеят. Един ден Цвета се завръща в Кюстендил, откъдето праща на съпруга си отчаяни, нежни писма: ”Свърши се с мене. Свърши се с радостта. Никой не може да ми се радва тъй, както ти ми се радваше. Никой не може да ме обича тъй, както ти си ме обичал, Владко. Не съм се отчуждила, никога няма да се откажа от тебе. Аз нямам вече сърце за другиго!”.


Сътрудниците на “Златорог”. Йордан Стратиев е първият вляво на първия ред. Цвета Ленкова и Владимир Василев (в средата, в профил)

От една страна, Николай Лилиев, а от друга страна - баща й като парламентьори склоняват двамата да се съберат отново. 

Тя оттегля молбата си за развод пред църковния съд и се прибира под покрива на общия им дом в София. За да останат неотлъчно заедно до 1952 г., когато 

Цвета се разболява от рак и умира, едва на 52 години! 

Но тази история има един наистина трогателен финал, разказан от известния литературовед и общественик Йордан Василев в книгата му “Женски силуети” (2000 г.). Вече в 1971 г., в интервю, Йордан Стратиев споделя подробности от това свое младежко приключение. Спомня си как три десетилетия след букурещките събития в една привечер Владимир Василев, вече старец, позвънил на вратата му. Не били се виждали с години. Помолил го да отиде у дома му, за да се видят с умиращата Цвета. 

Когато пристигнали там, самият Владимир Василев деликатно останал в кухнята, за да не им пречи да се сбогуват насаме. Жест, който масовият българин трудно би разбрал и преглътнал. 
Владимир Василев умира през 1963 г., изтърпявайки всички последствия на наложения му от комунистическия режим етикет ”буржоазен реакционен” критик: мъчителен арест, мизерия, мълчание около името му, отдръпващи се приятели... Твърди се, че до края на живота си, привечер, където и да се намирал, той се запътвал към гробищата, на “среща” с Цвета. Йордан Стратиев също не дочакал признание за дългогодишната си служба: нали е бил ”царски дипломат”, не му е позволено повече да печата, живее с жалка пенсия и приживе вижда една-единствена своя стихосбирка. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА