Знайно е, че в дрехите и квартирата на вече мъртвия Алеко успяват да се намерят едва 120 лв. и 52 стотинки, с които едва-едва се покриват дълговете му за храната в гостилница “Средна гора” и наемът за жилището. Алеко като малък не е пускан нито да играе на улицата “с разни гуреливи свищовлийчета”, нито да учи с другите, той получава образованието си с частни учители в голямата двукатна къща, която, според съвременниците, приличала на дворец.
Но някогашното момче, отгледано в заможно семейство с възможности и претенции, завършва живота си в чужда къща, с два ката дрехи и вехт куфар с няколко юридически книги вътре. Неговата страст към пътувания и компании е до голяма степен обяснима, като се има предвид, че самият той не се жени, а след като дава бащината си къща на сестра си Веселина, като че ли не иска и да мисли за собствен покрив над главата си. Това не му пречи да мечтае за околосветско пътуване.

Знае се още, че юридическата кариера на Алеко Константинов не е блестяща, той често остава без работа или поема клиенти, които “забравят” да платят, за други пък се налага сам да се бръкне в джоба си за таксите поне, защото клиентите му са по-бедни и от него. 

Неговата гордост и навикът му да е присмехулен и хаплив, неговото често пъти надменно поведение

на човек високообразован и от “сой”, както и недвусмислената му позиция в политиката му създават противници, които правят всичко възможно да го препънат в професионалната му кариера. Стига се дотам, че когато иска да се отдаде на адвокатска практика, враговете му използват възможността да го унижат - чиновническата бюрокрация му иска удостоверение, че знае да чете и да пише, плюс документ, че е пълнолетен...


На Черни връх! Алеко е на камъка вдясно. 

Но с какви средства Алеко Константинов пътува до Прага, до Париж, до САЩ? Тук трябва да отворим една скоба и да напомним, че такъв, какъвто е бил тогава - разговорлив, остроумен, интересен за общуване, пък на всичкото отгоре красавец, той се харесвал еднакво и на жените, и на мъжете. И докато жените, кой знае защо, били деликатно дистанцирани от близкото му обкръжение, то приятелите му от кръга “Весела България”, главно бивши състуденти, са му били денонощно и събеседници, и сътрапезници, и съучастници във всяка негова хрумка. Нерядко те напускали София, натоварени с провизии, и прекарвали дни наред на някоя поляна сред гората, където не само хубаво хапвали и пийвали, но и на воля пеели руски романси. Във “Весела България” Алеко Константинов се сближава с Филарет Голованов, малорусин, който работи в Министерството на вътрешните работи. Така си допаднали, че ден не можели един без друг. Е, този така верен приятел на Алеко финансира неговите пътувания и го придружава и в Прага, и в Чикаго. Алеко Константинов
 
замисля и друг грандиозен проект - да обиколи пеша земното кълбо

Дори пише по този повод писмо на френския пътешественик Галиес. Разбират се с французина така - да мине през София и да вземе нашия турист, след което да продължат по-нататък. Ентусиазиран, Алеко си купува подходящи дрехи, обувки, пише завещанието си... След което пристига неочаквана и грозна вест: Галиес е сложил край на живота си, депресиран от финансови проблеми. Въпреки лошото предзнаменование Алеко продължава да мечтае за това пътешествие, докато негов познат не го “светва”, че ако мине границата на Турската империя, го чака арест и бесилка, тъй като е в състава на Върховния Македонски комитет.

Но индивидуалните разходки и екскурзии не са така сладки за самотника, който обича глъч и смях край себе си, обича да е в центъра на вниманието. Ей така се стига до 22 август 1895 г., когато Алеко и приятелите му измислят всеизвестната покана, с която 

призовават софиянци да отидат на Черни връх, за да основат “един клуб на българските туристи”

Отпечатана е във в. “Знаме” и в нея има подробни указания - откъде да се мине, как да се облече туристът, какво да носи за храна, какви водачи да намери... Големият ден е 27 август. За огромна изненада и възторг на Алеко Константинов идват 300 души - чиновници, студенти, учители, печатари, търговци, адвокати, офицери, аптекари, лекари, кафеджии, кръчмари и прошенописци... Да, и Иван Вазов е там, макар че той не е обичал масовите събития, тълпите, врявата. Заради лошото време клубът се учредява по-късно, на 2 септември, в бирената фабрика на Прошек. Гласуват устав, в който става дума не само за членския внос, но дори и за изработването на специална униформа... За председател е избран Иван Вазов, защото “ако той е начело - казва Алеко, - каквото поискаме от властта, нему не ще бъде отказано...”

Тук му е мястото да уточним, че туризмът, така както го вижда и го практикува Алеко Константинов, а и неговите приятели, не е точно това, което знаем и правим днес. 

Компаниите едно време тръгвали облечени почти както си ходят по софийските улици -

с меките шапки, с костюмите и вратовръзките, с бастунчетата за шик... Местен селянин, водещ кон или муле, ги придружавал и изкачвал багажа, в който имало всичко за една гуляйджийска компания - от шишовете за печеното до билниците с вино и торбите с пресен зарзават за салатите. Разполагали се обикновено до някой планински извор, застилали удобно постелки, запалвали огън, изваждали кой китара, кой хармоника...


Последна снимка в деня на убийството му

Емоционалното обръщение на Щастливеца в поканата към софиянци да се изкачат на Черни връх има финал, който звучи и днес с цялата сила на писателската дарба и с цялата обич към България:
“Братя, напуснете навреме вашата жажда за злато, вашата жажда за власт, вашето суетно стремление за първенство, вашето ядовито перо, напуснете меките постилки, излезте из димните кафенета, из прашните улици, напуснете за няколко дни града и дойдете тука, на тази височина от 2500 метра, изпитайте поне за кратко време едно истинско чисто наслаждение и вий ще се преобразите, вий ще станете по-добри, по-уравновесени, по-жизнерадостни”.

За съжаление, две години по-късно писателят бива убит от изстрел, 

предвиден за Михаил Такев, адвокат и депутат от Демократическата партия, с когото, почти случайно, пътуват в един файтон за Пазарджик. И макар че, повярвали в призива на Щастливеца, българите все по-често се качват в планините, за да изпитат наслада, да забравят страсти и тревоги, като цяло народът ни все още не е нито по-здрав, нито по-добър, нито по-жизнерадостен. За съжаление. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА