Българската православна църква преди Освобождението заема централно място в живота на българина. Тя узаконява венчавки и разводи, раждане и смърт. Към нейното авторитетно мнение прибягват и по чисто битови проблеми - продажба на имот, наследства, делби, спорове за отнето девство или за съпруги, които са кривнали “в блудния път”...
В църковните кондики, както и в кореспонденции могат да се намерят надлежно описани стотици случаи, когато 

Църквата отстоявала колективната нравственост на паството, 

като в същото време е оказвала възпитателно влияние, привиквала миряните към богопочитание, коректни отношения и гражданско доверие. Критериите, по които се разрешавали тези местни конфликти, били ясни и предписанието, т.е. изпълнението му - строго контролирано от общественото мнение. Църковните общини раздавали правосъдие по бързата процедура, при това в повечето случаи - безусловно справедливо.

Авторитетът на църквата е толкова голям, че издадените от нея предписания, актове и писма, придружени с църковен печат, били считани за по-сериозен документ от каквито и да е други, минали през съдебните инстанции.

Ето един такъв интересен документ от 1862 г., наречен “Примирително”, намерен в кондиките на катедралния храм “Св. Димитър” в Сливен. При омъжването на дъщеря си Геника баща й, поп Тодор, 
обещал да даде като прибавка към зестрата й и своя бакалски дюкян “по причина че беше дъщеря му повредена в очите”. Но на поп Тодор впоследствие обаче му се досвидило да даде дюкяна и решил, че може и да се направи на разсеян. Нямало свидетели на устната уговорка и семейството на зетя, както се подразбира, влиза в безкрайни пререкания с “негово свещенство бабалъка си”, които изострят техните отношения. 

Накрая поп Тодор “самоволно подканен от бащинска любов и милост към дъщеря си, хариза й в брой 4500 (четри хиляди и петстотян) грошя, с които може да се препитава в живота си, без да ги счита за наследство”.

Дали е било наистина “самоволно”, или от срам пред църковната община и страх от Бога, не можем да знаем, но тъй или иначе “поменатата дъщеря Геника” и съпругът й се подписват под “помирителното”, потвърждавайки, че “останахме съгласни и се помирихме”, както и че повече няма да искат нищо от поп Тодор. Следват имената на осем “честни граждани”, които трябва да свидетелстват, че новобрачната двойка е взела парите в брой и с “благодарение”. 

А ето и едно интересно завещание, което започва буквално от Адам и Ева: 

“Завещание на Мария Мъндюва Караабаджийката от Ковтанджи махале. 

Първозданний человек Адам поради завист от Дявола пристъпи животворния Божи закон, и ние също, защото сме от неговия род, уви! 

Станахме от безсмертни - подчинени на смъртта, която ни граби в ден, който не знаем...
 
Затова и Господ Бог чрез пророк Исая заръча на царя Езекия да нареди къщата си, защото ще умре и няма да живее. Затова и аз, Мария Мъндюва, защото се страхувам да не би да остане ненаредено моето имане, смислих, догде още имам здрави силите си и цял умът, да явя конечно колко имам и да го нареда по моето последно желание - 

да не би моите наследници син ми Иванчу и дъщеря Ратка подир смъртта ми да имат прения помежду си, 

да бъдат завсегда с любов помежду си”.

Завещанието по-нататък включва дори заръката кое от децата да се погрижи за гроба и за паметника на майка си до трите години след смъртта й, за което му се прибавя повече имот. Мария Мъндюва, явно познавайки добре нехайните си деца, предвидливо заплашва, в случай на неизпълнение, виновният наследник “да даде отговор в деня на страшния съд и да навлече отгоря си сичките клетви на светите 318 богоносни отци Синодски...” 



Прелюбопитен е случаят от ноември 1872 г., в който близките на една слугиня подават жалба срещу Тодор Р., “че я бил обезчестил и тя е тежка (бременна)”. Църковната община вика за разговор на няколко пъти и момичето, и нейния работодател, който, разбира се, упорства: “аз от нищо хабер нямам и нищо не давам”. Той отказва да даде пари за омъжването на момичето, защото не иска

“да пада в споразумение с една развратна жена” 

Момичето с подробности разказва как Тодор Р., за да я склони към плътски ласки, й казвал “че ако стане нещо да станиш тежка, да кажеш, че не съм аз... тогава аз ще му намеря кулая (изход)...” 
Накрая двете страни, след като няколко пъти се явяват и ги разпитват в църковната община, се съгласяват на помирение, като Тодор Р. дава 25 турски лири, т.е. 2600 гроша на слугинята за обезщетение на отнетото девство, заедно с окончателната й сметка за слугуването и 5 лири в полза на черквата (това ще да е била таксата, която била доброволна и според щедростта и благодарността на тъжителя). Всичко това приключва за месец и половина - можем само да завиждаме на такова бързо съдопроизводство. 

И още един случай от май 1873 г. “Катерина Василева се оплаква пред общината, че преди 8 дена отишла на лозето си в местността “Малък Батмиш”. При нея дошъл един въоръжен турчин. Когато го запитала що търси там, отговорил, че бил пъдар. Хвърля се върху й, поваля я на земята да я безчести. Тя завикала силно. Притичва се на помощ Петър Шейреда. Грабва я от нападателя. Турчинът му отправя оръжие и Шейреда я оставя. Прииждат пъдарите и други хора и отърват жената. Тя се моли да се осъди този турчин. Общината я послушва и замолва свидетелите да говорят истината, за да се накаже лошавия звяр...”

Особено показателен за властта на Църквата е казусът с дюкяните и кръчмите. Преди Освобождението било като закон - 

в празнични дни и най-вече в неделя дюкяните и най-вече кръчмите да са затворени!

Но и тогава имало хора, които нарушавали и писаните, и неписаните закони. По този повод в общинската църковна комисия се получило оплакване, че християните, вместо да ходят в църквите в неделния ден, все повече се застояват в кръчмите. Не ще и дума, че инициатори на тази жалба са жените, тъй като в кръчмите жени не влизали, а навярно им е дошло до гуша да изтърпяват мъжете си нетрезви във всеки неделен ден. Комисията по този повод взема следното решение: “Негово Високопреосвещенство да кажи едно слово в църквата, с което да се запрети отварянето (на кръчмите в неделя)... И който дръзне да отвори - от един до два месеца не ще го освещава свещеник...” Църковното запретение (забрана) е стояло по-горе от всеки закон и много често е влизало в действие, при това - с гарантирани резултати.

Църквата разрешавала брачните неволи на българина, но с оглед на опазване семейството, най-често отказвала развод и препоръчвала на двамата партньори да се смирят, да се откажат от лошите си привички или да си простят стореното дотогава и да заживеят отново в мир и любов. В “Кондика на Търновската митрополия” от ХIХ век се описва един такъв случай: Роксандра и Димитър Георгу, и двамата от Свищов, са встъпили в брак през 1841 г., обаче 

“първата била крайно студена към мъжа си, който заради това напуснал къщата й” 

Лично митрополит Неофит Византион много пъти съветвал двойката “да се съберат” отново, но тъй като жената “останала непреклонна”, накрая съпругът й “кандисал на развод”. 
Като знаем колко тромава и често пъти неефективна е днес работата на официалните институции на властта - полиция, съд, прокуратура, май ще съжаляваме за онези далечни идилични времена, когато без особени затруднения (и без високи такси) Църквата се справяла със споровете между миряните. Между впрочем, в “История на Сливен” от С. Табаков, том II, стр. 508 се казва, че до Освобождението се “считало позорно, ако българин би се отнесъл до турско съдилище по дело от този род”. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА