Професор Валентин Старчев е роден на 14 август 1935 г. в Стара Загора, завършил е Художествената академия през 1959-а, специалност скулптура, при проф. Марко Марков. Работи в областта на монументалната скулптура, кавалетната скулптура, монументално-декоративната скулптура към архитектура, малка пластика, медалиерно изкуство - ордени и монети, и др.
Автор е на много монументи, като: “1300 години България”, “На загиналите поети в България”, “Паметник на съпротивата” - Бургас, “Братска могила на падналите за свобода” - Плевен и Стара Загора, “Паметник на 14-те изгорели войници” - Околовръстен път - София и др. 

- Как преживяхте събарянето на вашето голямо творение, паметника “1300 години България”? 
- Не ми беше като удар от изневиделица. Аз знаех още от 2014-а какво ще се случи, как разсъждават хората от властта. Още от дебатите, които започнаха в Червената къща в София. Още оттогава се разбра как се политизират нещата около паметника, колко измислици, колко компромати срещу мене се появиха. Много нечистоплътни разсъждения, от които аз си извадих заключението каква ще бъде съдбата му. Въпреки че човек се бори, вярва, надява се, а и зад мен застанаха много личности, все достойни, трябваше да се вземе под внимание тяхното мнение, но - не! Да не говорим за младото поколение, което също застана зад този паметник, дори когато го събаряха буквално, младежите правеха живи вериги, танци, концерти и всичко... И това поне трябваше да подскаже на управляващите, че този подход, този начин на унищожение на паметник, посветен на България, е кощунство. Те трябваше да разберат, че този паметник и още няколкото подобни в страната са един нов етап. Този паметник беше създаден от символи за даденото събитие - 1300 години България! И това разрушение пък да стане след изразите, че “народът не го харесва“ е прекалено, защото “народ“ е много сложно понятие, нали. Общинарите не се замислиха при решаването на проблема с паметника. Това е. Най-общо. Много съм разочарован. И не приемам техните предложения. Този паметник, който беше висок 35 метра, си беше точно на мястото, пред НДК. Нито повече, нито по-малко!

- Вярно ли е, че и Тодор Живков не е харесвал паметника?
- На самото откриване на паметника имаше едни дребни недовършени неща, които малко ядосаха Живков. И това се разпространи нашироко, защото в същото време се откриваха и други два монумента в Шумен и в Толбухин (сега Добрич), зад които стояха важни членове на БКП, а пък зад моя беше Людмила Живкова, но нея вече я нямаше - беше 1981 г., както знаете. С две думи, този паметник се омаловажи и Живков каза, че не иска да минава покрай него. 



- А Тато извика ли ви, каза ли ви какво мисли и какво точно не му харесва?
- Не! Никой не ме е викал, никой нищо не ми е казвал директно. Единствен за този паметник се грижеше Георги Йорданов, но и той не ми е казвал нещо да променя. Това, което мислех, това направих. Нелепо е, че обвързаха паметника с възгледите на Людмила Живкова и нейната слабост по Индия, по Рьорих, с кой ли не. Аз съм се срещал с Людмила само два пъти. Тя видя проекта, каза - добре, приемам, и всичко приключи. 

- Разрушаването на паметника очевидно излезе по-скъпо от евентуалното му ремонтиране. Как мислите?
- Ако трябваше да се ремонтира, наистина щеше да ни струва по-малко пари. Освен това все пак щеше да има нещо, а сега - там е празно. 

- Имате ли сили да минавате оттам?
- Да, минавам си, очаквам тревичка да поникне. Не го изживявам, не се притеснявам, аз си го знаех. Ето мавзолея на Димитров като го бутнаха, какво направиха там - нищо! Няма и цветя даже. 

- Навремето какво спечелихте като пари от този паметник? Какво ви донесе тази ваша творба?
- Хонорарът ми беше малко над 70 хиляди, с който успях да си купя апартамент. А тези пари ги определи държавната комисия, авторът не можеше да се пазари, да казва колко иска. Такова беше времето.

- Сега като го няма паметника, какво ви остана за спомен? Имате ли снимки, документация?
- Имам безброй снимки. И от построяването му, и от първия ден на разрушаването му. И аз снимах лично, и приятели ми изпратиха много снимки също, компютърът ми е тъпкан с фотоси, най-най различни, и при това от различни хора и възрасти. 

- Бяха организирани много протести, вие присъствахте ли?
- Само веднъж бях там, просто не исках управляващите да си помислят, че аз ги организирам. Всичко беше спонтанно. Имаше хора, които казваха открито какво губим, като унищожаваме това мое творение...

- Ще търсите ли някаква компенсация?
- Мисля, че не. Предполагам, че имам възможности, но аз съм творец преди всичко, не би било достойно някак си от моя страна. Просто боли...

- Разговаряме точно на рождения ви ден, чукнахте точно 82 години, а изглеждате чудесно, независимо от това, което ви се случи. Като бивш елитен лекоатлет, като бивш шампион не изпадате в отчаяние, не се предавате. Какво да очакваме от вас?
- Точно така. Внучката ми, дъщерята на сина ми Камен, който също е скулптор, е направила торта, пийвам и чаша бяло вино и продължавам напред. В края на септември ще бъде открита поредната ми изложба, предимно със скулптурни творби. Не знам коя поред ще бъде, не ги броя, но работя, всеки ден. Продължавам и да рисувам, но засега платната с живопис запазвам основно за себе си. Забравихте да ме питате дали съм гледал световното първенство по лека атлетика в Лондон. Гледах го, с голямо удоволствие. 

Елена КОЦЕВА