„Когато критиците видят, че някой куца с единия крак, те смятат, че това е в нашата литературна традиция. Аз сигурно куцам с другия крак.“ Това казва Йордан Радичков. Така той обяснява различието си от останалите пишещи колеги. И защо го наричат самобитен. Но това сигурно не е голям кусур, защото „куцукайки с другия крак“, по пътя от врачанското село Калиманица, Монтанско, писателят стигна до там, че да го обявят за жив класик, превеждат историите му на 37 езика, а пиесите му се играят от тук до края на света.
На 24 октомври големият писател трябваше да навърши 88 г. Отиде си в един мразовит януарски ден преди 13 години. 

От първата му книга с разкази „Сърцето бие за хората“, издадена през 1959-а, до последната „Пупаво време“, видяла бял свят малко повече от четири десетилетия по-късно, има написани толкова очерци, разкази, романи, пътеписи, колкото трудно ще побере една малка читалищна библиотека. Започва като кореспондент и редактор на вестник „Народна младеж“, веднага след като завършва Берковската гимназия, за да стигне до блестящата сцена на Военния театър, за да получи своя „Аскеер“ (1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство. Там той развълнуван каза: „Чувствам се като бучка захар в кофа с вода“.

Какво ли би казал обаче в Стокхолм, ако... Всъщност и двете му номинации за Нобелова награда не успяха. Но затова причина не са само шведите. И нашенската завист помага България да е единствената страна на Балканите, която все още няма нобелист в литературата. А Радичков заслужаваше.

В миналото Калиманица изпратила в Америка тридесетина емигранти. След години всички останали живи се върнали. През войната американски самолет паднал в землището на селото. Той бомбардирал рафинериите в Румъния, там го улучили, прекосил Дунава, не можал да набере височина, за малко да се удари в Балкана. За да се спаси, екипажът му - 5-6 души, скочили с парашути. Паднали в някакво лозе, арестували ги, качили ги на каруцата и ги докарали в центъра. Тогава ги наобиколили емигрантите. И започнали да ги разпитват на разваления си английски. Това направо шашнало американците. Дива страна, диво място, а има хора, които говорят английски. Това разказва землякът на емигрантите, който след години трудно ще събира и на двата ревера на сакото си всички награди, с които ще го удостоява родината и светът.

Началото му обаче не било толкова бляскаво. Един от бъдещите най-големи български писатели не може да изкара повече от среден /3/ по български език и литература. Такава е оценката щом не знае що е увод, изложение и заключение и започва есетата си където си ще и завършва където си ще. Защото народът така разказвал. Тройките обаче не го притесняват. Не съм бележкар, казва. А иначе от училището не е недоволен, защото там научил, че Земята е кръгла, какво е история и география... На 13 години останал без баща, подхваща го мизерията. Нарича я част от живота, която не избледнява нито бързо, нито лесно.

В блестящото си последно интервю, дадено малко преди да си отиде от този свят пред колегата Иван Бакалов и публикувано в „Е-вестник“, класикът е по-словоохотлив от всякога. Разказва: Станал журналист и чак тогава видял морето и дори влязъл в мина. Докато ходел и пишел очерците си, до него винаги имало още един колега-старши. Да следи. Да не се допусне грешка. Като се каже някой, той да има име, презиме и рождена дата, а да не е само „добре осведомен източник“. Тогава във вестниците много се държало на истината.



Радичков е писателят, написал за първия презерватив в селото. Тогава темата за първото нещо в България била доста на мода: първият трактор, първата вършачка... Той се вдъхновил от първия презерватив. Критиката обаче не му обърнала внимание, сигурно защото и както твърди авторът, смятала, че е обидно да дава оценка за една история, свързана с презерватив. Тя обаче забелязала веднага след появяването му в литературното кафене на кого прилича: Най-напред, разбира се, на Светослав Минков,а после на Кафка. Странно. Той не знаел нищо и за двамата. Това го задължило да седне и прочете книгите им. По някое време го нарекли българския Габриел Гарсия Маркес. На тези, които решили така, Радичков отвърнал: Толкова са чели и Маркес и мен. 

Преди доста години излиза разгромяваща статия срещу класика от Калиманица. Автор е не кой да е, а маститият академик Тодор Павлов, човек с много титли и награди, подвизаващ се в най-близкото обкръжение на Първия. Много лош знак. Колега прогнозира мрачно: Сега могат и да те изселят от София. Вместо това от други високи кабинети му казват : Спокойно си гледай работата и не обръщай внимание.

Интересното става после. Ето как героят на статията описва случилото се после пред журналиста Бакалов: „С Тодор Павлов аз не се познавах лично. Когато той навърши една кръгла годишнина, аз бях между лично поканените от него. Там се запознах с човека. И той ме тури до себе си на масата. Тогава ми направи много голям комплимент. Държа кратко слово и ми се извини. Каза: Да ме извинят моите стари приятели, но тук до мен седи един човек, който е от малцината в нашата литература, които разбират български език.“

Когато славата и известността споходили писателя, нещо кой знай какво не станало, той продължил да се чувства нормално. Но както твърди, за да се напия, вече трябваше да отида в Карнобат, примерно, да седна в една кръчма, да поръчам вино и да седна да пия . Знам, че никой няма да ми обърне внимание. 

Радичков казва още , че обичал да ходи на лов сам, но е попадал и в дружинката на Тодор Живков. Веднъж ударил четири глигана в един лов. Това е най-големият му успех. 

Мъдрецът: Жената е като сапуна...

„Когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разбере!” 
(“Ние, врабчетата”)

„Човек не всякога е там, където е капата му. А при суматохата изобщо не може да се разбере под коя капа какво има.” 
(“Суматоха”)

„Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните - това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока, за цял живот ще ви държи влага.”
„Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи.” 

„За мъжа жената е като кладенче — от която и страна да се наведе над кладенчето, той може да утоли жаждата си.”

„Добре е човек да се научи да премълчава някои работи! Не да говори или да мълчи, а да премълчава!”

„Понякога си мисля дори, че някаква муха е завъртяла главата на Галилей, за да каже, че Земята се върти. Пък Земята наистина се върти.”

„Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки.”

„Всеки човек е поука за другите - добра или лоша.”

„Жената е като сапуна. Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва от ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва.”