Проф. Атанас Славов издъхна в пловдивска болница след тежко боледуване преди седем години. Иначе тази година щеше да навърши 87 Той е първият съпруг на Вера Мутафчиева, единственият българин, работил в Държавния департамент на САЩ. Пробива в Обетованата земя още през далечната 1975 г. Тогава малка България се оказа тясна за непризнатия гений. Казва, че: човек може да живее в робство, но не и в позор. Малко преди смъртта си „мълчаливият интелектуалец” открехна душата си пред репортер на „ШОУ”.
 - Проф. Славов, как успяхте да избягате? Все пак вие сте били известна личност, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”, постоянно под фокуса на ДС?
 - Преди да поискам политическо убежище в Англия, бях в Лондон за няколко месеца по академични работи. Отидох и се върнах. Работих като луд, бях шеф на 7 института. С 30 души бачкахме по въпроси, свързани с бъдещето на световната култура. Възлагаха ни проекти, изпълнявахме ги, плащаха ни. Причините да избягам, бяха изцяло творчески! В онези години у нас не можеше нищо да се направи. Аз съм първият писател, който е публикувал свободния стих. Великолепният Константин Павлов от мен взе първите си уроци.! А аз съм английски възпитаник, първи клас бях в американско училище още през 1936 г., първото си изречение в живота съм написал на езика на Шекспир. В един литературен вестник ми публикуваха стихотворение в бял, свободен стих, без точки и запетайки, няма главни букви. Изведнъж партията спасителка като вдигна една гюрултия и като наскочиха всички срещу мен… Бях събрал 35 статии против това „мръсно, гадно капиталистическо влияние”. Та на един партиен конгрес, 7-8 години след „прословутия априлски пленум”, Тодор Живков чете една реч, какво лошо нещо е западното влияние. Като стигна до „графата” поезия, прочете едно мое „бяло” стихотворение. Трудно го прочете, понеже няма точки, запетайки. След това няма как да не реагира СБП, Институтът по литература. Тончо Жечев тогава беше партиен секретар, с него сме приятели, но ще прави открито партийно събрание да ме заклеймяват: Атанасе-вика- няма как, трябва да кажеш нещо като самокритика, защото иначе си е ебало майката. Не знаеш колко си закъсал!” Тук бяха и Здравко Попов, и Кръстьо Куюмджиев. Очакват покаяние от мен. Изтресох им само: „Аз не се занимавам с това какво са казали разни хора, дето нищо не разбират от поезия!”, като гарнирах словото си с няколко яки сливенски благословии. Ако бяха докладвали на Тато, начаса щяха да ми разгонят фамилията. 


Георги Марков беше предупреден, че ще го убият 

 - И с мастития акад. Пантелей Зарев сте влизали в словесен двубой?
 - Беше ръководител на моята дисертация. Постоянно ме врънкаше, че трябва да променя мисленето си. Веднъж на четири очи ми сподели как непрекъснато го юркали заради мен и че ако така продължавам, едва ли ще стигна до защита. Нервите ми този път не издържаха. Избухнах, взех да му крещя, заблъсках вратите, а аз съм човек над 100 кила. Представи си за какво става въпрос. Целият Институт по литература онемя, хората се изпокриха по стаите, за да не дават после обяснения. 
 А бе, шибана история. Непрекъснато ми спираха публикации. Когато през 1969 г. излезе книгата ми „Добри Желязков-Фабрикаджията”, Иван Руж две години не пусна нито една рецензия. Гонеха ме като краставо магаре. Янко Станоев по едно време ме покани в сп. „Септември”. Инак работех като вол. Вече бях станал професор по изобразително изкуство, член на Националния съвет по промишлена естетика. Полската Академия на науките ми публикува две книги по семиотика, а до този момент у нас никой не беше чувал какво е това „животно” семиотика. В Института по изкуствознание за нула време им издадох две книги. Бачкам в 10 престижни области на културата, те непрекъснато ме тормозят. Така че какво да правя повече в България?!

 - Как се озовахте в Англия?
 - ДС беше решила, че след като веднъж съм бил там и съм се върнал, няма да бягам. Но този път, есента на 1975-та, веднага поисках политическо убежище. Извършвах формалностите паралелно с ангажиментите си по емигрантските редакции, от които припечелвах по някой лев. Познати ме посъветваха да замина за Париж, понеже във Великобритания нямало система, която да приема политически бежанци. Слава богу, това не можа да стане, защото като отидох във френското посолство, ме посрещнаха едни надути французойки комунистки и стана ясно, че работата е ялова. Пренасочих се към американското посолство. Пръв ръка ми протегна известният журналист Уйлям Шоркроуз, кореспондент на „Вашингтон поуст”. Той ме отведе в амбасадата на САЩ, където с часове ме разпитваха разни чиновници. Нещата обаче се закучиха, подгони ме ужасно шубе. Бях се настанил в евтино хотелче, но там пък беше много шумно, понеже по това време имаше международен панаир на автомобилите. Покрай мен – все руска реч, защото и СССР участваше на изложението. Тревожех се да не стане някой фал. Извадих обаче щур късмет – попаднах на друг американски журналист либерал, мой приятел, който буквално за часове написа статия за „Чикаго трибюн”, четвъртият по големина по това време вестник, как президентът на Америка Форд обещавал да помага на борците против комунизма, а известният български интелектуалец проф. Атанас Славов – дава ми и цялата творческа характеристика, - го бавят и не задвижват документите му. На другия ден, още преди да съм прочел статията, ми звънят от посолството на САЩ. Пристигам, а там вече ми подготвени документи, билети, застраховки. Готов за заминаване. Било е 1976 г. После написах във „Вашингтон поуст” една голяма статия, която излезе в цели два подлистника.

- В столицата на Англия навярно сте засекли и  Георги Марков-Джери?
 - Естествено! Още щом се установих в Лондон, той специално ме извика да издаваме едно списание. Българин, работещ в „Свободна Европа”, вече се бил пенсионирал, та предложил да даде пари за новото издание. По това време Джери беше твърде популярен. Но точно в този момент някакъв си от ДС му подшушнал, че ще го убиват и че вече му била издадена смъртната присъда. Не приемах нещата на сериозно, майтапех се дори. Тогава Георги ми се открехна, че същият този агент дори го предупредил в едно капанче край Темза, че цял отдел на ДС се занимава с него. Пак не му вярвам. Всичко обръщам на ташак. Отиваме на гости при наша обща позната-съученичка, няма да й казвам името. Аз отпивам от кафето, той не се докосва до чашата. Питам го защо. Отговаря ми, че може да има отрова в него. Когато домакинята се запиля в кухнята, тайничко ми се открехна, че мадамата идвали да я чукат някакви си араби и не знам какви си още, вмъквали се в спалнята й и затова преспокойно можело да го отпратят в небитието. Така че той си беше предупреден, а аз си мислех, че не е вярно… За последно сподели с мен, че уж щял да ходи на курорт в Германия или Холандия, а отпрашва към Корсика, да не би да го проследят. Не беше изпаднал в паника, но все пак се боеше, че нещо страшно го очаква. И то взе, че стана!

 - Смъртта ли митологизира автора на „Задочни репортажи” или той си беше гений още приживе?
 - Георги Марков си беше добър писател. Не е бил мит. Обръщаха му внимание и преди, но повече след като се размърдаха у нас нещата, когато хората взеха да се надяват за промяна…

Интервю на Георги АНДОНОВ