Спомняте ли си историята за ирландеца благородник, филантроп и голям приятел на България Пиърс О’Махони? Роден в Дъблин през 1850 г., той произхожда от благороднически род. Завършва университет в Оксфорд, дипломира се в Кралския земеделски колеж, става британски депутат за цели 17 мандата, но си остава ирландски националист, защитаващ идеята за независима Ирландия.
Неговото пребиваване в България е впечатляваща история на забележителен човешки дух с изключителен морал и състрадателност. Историята му е вълнуващ разказ за необикновената участ на Пиърс О’Махони, дошъл в България в началото на миналия век след погрома на Илинденско-Преображенското въстание. 

Открива сиропиталища, в които приютява сирачета на избити македонски революционери и от цялото население, пострадало от турските кланета. 

На 30 март 1904 г. при откриването на основаното от него сиропиталище “Свети Патрик” той произнася на френски език реч, в която заявява: “Аз съм дошъл в България, движен от чувството за милост. Срещнах хиляди злощастници, принудени да избягат в България, за да си спасят живота. Между тях намерих клети деца, чиито родители са били зверски изклани. Тези деца са изоставени сами на себе си, без семейства и без надежда.
 
Надявам се, че в това сиропиталище те ще се възпитават като 

истински българи, трудолюбиви и честни чада на народа си”.

Освен сиропиталището “Свети Патрик” построява и вила “Ирландия” край Костенец, в която осигурява лятната почивка на децата. Той събира и отглежда като свои деца българчета от Македония и Одринска Тракия, жертва на турските изстъпления, дава им добро възпитание, финансира образованието им. Всички негови възпитаници са осиновени от Пиърс О’Махони, те взимат неговата фамилия, израстват като образовани и достойни българи. Между възпитаниците му са граматиковците Никола Иванов, юрист и подофицер, Атанас Димов, мичман II ранг на миноносеца “Храбри”, и Тодор Петков, български художник, Атанас Попфилипов от Бачево, лекар, и други.



Бежанци след въстанието

Първата му съпруга Хелън му ражда двама сина - Пиърс Гън и Дермот, но умира много млада през 1899 г. Две години по-късно Пиърс Махони се жени за първата си братовчедка Алис Джонстън. Големият му син учи в Кеймбридж, а малкият решава да учи за свещеник, с което предизвиква гнева на баща си. Някои обясняват интереса му към момчета сираци с неговото собствено минало на сирак, който не помни баща си, и освен това с разочарованието от втория му син Дермот. Така изведнъж бащата се отдалечава от синовете си и пренася бащината си обич към други сирачета.
Благотворителната му дейност става възможна, след като 

Пиърс наследява от чичо си голяма ферма 

в съседство с фермата на Джон Редмънд, който разполага с ловна хижа в близките планини. Пиърс често ловува с Редмънд и също си купува ловна хижа в района. Фермата се оказва доходоносна, за разлика от много други. Махони разполага със солидно състояние, което го прави финансово независим и има възможност да развие своята българска благотворителна инициатива. Махони научава за новите страдания на българите в Македония от страниците на в. “Таймс” и на 22 февруари съобщава в писмо до Редмънд, че е готов да създаде сиропиталище, препраща му копие на призива за събиране на средства. В писмото споменава, че от Одринска област към България са се отправили към 17 хиляди бежанци, които няма да се върнат по родните си места поради страха от репресии.
Най-точни сведения за създаването на сиропиталището се съдържат в статия на “Таймс” от 21 септември 1904 г. За да осигури дом за “момчета - християни и сираци от Македония, чиито родители са убити от турците през миналата година“, той закупува голяма къща в покрайнините на София, по някои сведения на ъгъла на ул. “Цар Освободител” и ул. “Македония” № 34. Къщата заедно със сумата от 300 лири стерлинги са предоставени на попечителски комитет, съставен от софийския митрополит архимандрит Йосиф, жената на министър-председателя Султана Р. Петрова и други видни граждани. 

Самият Пиърс и жена му Алис лично ръководят сиропиталището

Той разказва в “Таймс” как е обиколил всички райони, където има бежанци, и е набелязал около стотина момчета за приюта. От тях той избира 30 сирачета, които, според него, “заслужават най-много и ще се възползват най-добре от образованието”. Сиропиталището е готово към 25 март и е официално открито от митрополит Йосиф на 12 април в присъствието на няколко министри и на британския дипломатически агент.


Пиърс О'Махони сред възпитаниците на сиропиталището

Половината от 30-те момчета са от Бургаския район на Одринския вилает, в който повече от половината български къщи са изгорени и разрушени. Другите 15 сирачета са от Македония. Всички говорят български, но с различен акцент. О’Махони получава помощ от 1000 златни франка от Министерството на просвещението от фонда за подпомагане на бежанците, събран от българските учители и ученици. 

Учебната година е към края си, а по-големите момчета не могат да четат и пишат. Не могли да ходят на училище в турските земи, осигуряването на тяхното обучение е спешна задача. Министърът осигурява други хиляда франка, за да може О’Махони да купи учебници, да изгради гимнастически салон и да плати заплата на учител, който да ги обучава и през лятната ваканция, а наесен те се включват в редовни занятия в софийско училище. Обучението по вероучение е предоставено на Българската православна църква. 

За униформите е решено учениците да носят македонски народни носии

О’Махони се надява най-умните момчета да могат да влязат във военното училище и да станат след това офицери. За други очаква да постъпят в семинарията и да станат свещеници, докато трети могат да изучат занаят или да се занимават със земеделие. Както разказва самият той: “Моята задача е да им дам някакво образование, да ги науча на ред и хигиена. Всяко момче взема гореща вана и съответно сапунисване веднъж седмично - нещо, което те наистина харесват и във всеки случай се радват да бъдат чисти“. Целта му е да поддържа сиропиталището, докато сирачетата стъпят на краката си и са способни да си осигурят прехраната сами. 

По това време там са приютени 32 сираци, от които едно момче умира, едно влиза във Военното училище и след 6 г. е вече офицер. Друго става член на оркестъра на Военното училище, едно работи в арсенала и едно учи в Селскостопанското училище. От останалите 27 момчета 14 учат в гимназия, а 13 в по-долните класове. Всичките са здрави, пише той.

През 1906 г. жена му Алис умира. За човек като O’Махони е естествено да не се задоволи само с хуманитарна дейност в България. Развива дълбока емоционална привързаност към българите и се идентифицира с тяхната борба за независимост. В писмо до “Таймс” от 1914 г. той ги нарича “най-смелият, най-свободолюбивият, най-прогресивният и най-толерантният народ на Балканския полуостров...”

Приятел с демократа Уилям Гладстон, двамата заклеймяват турските изстъпления при потушаването на Априлското въстание. Съдейства при написването и разпространяването на брошурите “Българските ужаси и Източния въпрос”, “Уроци по клане”, които се издават в хиляди екземпляри и събуждат съвестта на европейската общественост към страданията на българите. 

Лена ДЕКОВА