Тази година бе върхова за писателя Недялко Славов. Книгата му „Камбаната“ бе определяна като най-голямото литературно събитие през последните 30 години. Думите на възхищение в социалните мрежи надминаха всякакви граници. Цитирам: „Цяла нощ не съм спала. Възглавницата ми е мокра... Най-великата съвременна българска книга. Който не я е чел, е загубил много... Две книги са ме карали да плача, едната е „Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков, другата е „Камбаната” на Недялко Славов… Хората в библиотеките и читалищата се записват по ред и чакат, за да вземат роман … Сякаш не става въпрос за съвременен български писател, а за Дядо Вазов”.
- Г-н Славов, „Камбаната” ви обра всички литературни награди. Важно ли е това за вас? А може и да имате доста приятели в журитата?
- Е, не всички. И Слава Богу. Тогава щеше да има десетки литературни трупове на завистта. И трябваше да отправям ежедневни молитви към свети Киприян, защитника от поличби и завист. Дали е важно? Това с наградите? Важно е, разбира се. И за автора, и за книгата, а и за журита е обаче под въпрос. Наградите, които получих, бяха от журита, включващи национално значими автори, литературни ерудити и хора, държащи на собственото си мнение, а не на корпоративния вот. Другите награди и журита не е коректно да обсъждам, а и, честно казано, не ми пука за тях.

- Очаквахте ли този успех, след като ударихте последната точка. И какво се случи в „Камбаната”, след като звъннат преди около година...
- Ако трябва да съм честен, тези стотици реакции и отзиви във фейсбук, по пощата и телефона са ми изключително скъпи. Защото са естествени, непринудени, човешки. И знаете ли какво беше водещото в тях – освен радостта от литературата, от историята, от езика на „Камбаната” тези хора ми благодаряха, че казвам истината. Защото големият липсващ в живота ни днес, в частност и в литературата ни, е истината. Може би и това е ключът към успеха на „Камбаната”.

Написах романа с необяснима лекота. По-скоро го записвах. Това трая девет месеца. А когато го приключих, си казах: ”Да, трябваше да я напишеш тази книга!”. През цялото време не се отделях от чистата си, първична човешка емоция – инстинктивно чувствах, че тя ще влезе в резонанс с човека, който утре ще ме чете. Това с емоцията просто се получаваше. Всеки човек е щастлив, когато му се довериш и му разказваш историята така, че и той да участва в нея. Литературата е взаимност. Тя започва от автора и се завършва от читателя. 
В книгата ми има страници откровения за любовта. За онази любов, която крепи света и всяко едно изкуство. Историята между мъжа и жената. Защото любовта е единствената ни формула за безсмъртие. От нея се ражда следващият човек. И читателите оцениха това, което написах за любовта. Хората искат тази любов. А не сексуалния битпазар на девалвиралото ни битие, не промоциите и телевизионните реклами за това как да си увеличите пениса или да си стесните вагината. Хората искат да се говори за любовта красиво и човешки. Така мисля аз. Но на първо място „Камбаната” е книга за вярата. Благодаря на големия ни поет и гражданин Румен Леонидов, който нарече „Камбаната” Христова книга. Без Бог и Вяра вървим надолу. Колкото повече се отдалечаваме от Твореца и самонадеяно си мислим, че чрез технологиите ни еманципират от него, толкова повече вървим към края на времената.

А иначе това, което се случи с „Камбаната” за една календарна година, е, че се преиздаде пет пъти и предстои шестото издание. И другото щастливо нещо – че бе преведена на английски от прекрасната Анжела Родел, която прегръщам от сърце. И пак се връщам на един от ключовете на романа. Истината. Такава, каквато е. Истината за живота ни. Не политкоректната, пресметнатата и напудрената удобна псевдоистина. Литературата умира при всяка съобразителност с политиката и силните на деня. Защото е територия на свободния разум и на волята на сърцето. 


Поетът и неговите музи

- Чу се, че и театралите, и кинаджиите вече са си заплюли романа. Маркес казва: „От хубавите романи стават лоши филми”. Затова не даде „Сто години самота” на киното. Вие не се ли опасявате, че това може да се случи и с „Камбаната”?
-  Книгата ще се поставя на сцената на пловдивския драматичен театър. Той, както знаете, преживява нов ренесанс от славните времена на Любен Гройс. Днес театърът в Пловдив е един от най-добрите в страната. Това ми дава абсолютната увереност, че пиесата ще се случи. Ще я драматизира блестящият български поет и белетрист Александър Секулов, на когото имам пълно доверие. За киното трябва да уточня, че получи субсидия за развитие на сценария. Така че първо предстои писане на сценария. Чак след това, ако бъде одобрен от Националния филмов център, с моя продуцент и режисьор Христо Бакалов, който от 25 години живее в САЩ, ще може да говорим и за филм. Но съм убеден, че ще се получи и филмът. Аз съм така устроен. Не се съмнявам. Или по-скоро – вярвам! Животът е твърде кратък, за да се съмняваме. За съмненията имаме предълго време, за да ги осмисляме. На едно място в хоризонтално положение под някой гробищен бюст или плачеща върба.

- Откъде идва това Деко? 
- От футбола. Бях футболист. Публиката скандира двусрично. Така редуцира сила и енергия за чоплене на семки и мощен рев. Играх в пловдивския отбор ”Марица”. Най-чаровният отбор на света. Наричам го отбора на аматьорските кърпени гащи, защото остана верен на почтената си бедност и аматьорския си дух. Описал съм тия години в романа си „Фаустино”. Още си спомням как вечно подпийналият домакин на отбора бай Митко Драмчето кърпеше топките, гетите, обувките и гащите ни. Светла мизерия беше. В една поема казвам за ония времена: „Живеех сред Метафорите/Летях на есенните паяжини/ Свещта на светлата мизерия гореше/ И Бог в нещата беше ежедневие.“

- Накъде ви връщат спомените и къде ви водят мечтите?
- Към детството, естествено. Там, където „…Бог в нещата беше ежедневие.” А за мечтите ще си призная честно. За десет години написах 6 романа и един сборник с разкази и почти не ми остана лично време за мечтаене – живеех непрекъснато живота на героите на романите си. За вас може да е лъжа, но за мен е самата истина. 

-  На всички ваши колеги, поети, задавам въпроса: „Какво толкова лошо ви се случи, че започнахте да пишете стихове?”.
- Не беше лошо. Беше инцидент. Аз съм посттравматичен поет. Прописах поезия след един много тежък удар на футболната топка в главата ми. Случи се в Дупница (винаги ме е очаровало името на тоя град – Дупница…). Преди години топките не бяха импрегнирани и при дъжд ставаха тежки, около 5-6 кила. Все едно риташ диня. Та след един такъв корнер, когато с глава едва не забих гол в Дупница и на практика не се свързах с персонално продупчващо действие с тоя град, получих някакво озарение свише. След този удар прописах поезия. Той ме държа дълго в посттравматичното пространство на поезията, докато накрая, пред 2007 година, след една набита на светофар спирачка, не си разместих шийните прешлени и не прописах проза. Но и до днес, като пътувам за Гърция по стария път и минавам през Дупница, си мятам попътно по някое и друго хайку. За повече вече нямам озарение. 

- Има един странен факт. Вие влизате в белетристиката, вярно с гръм, но много късно. Възможно ли бе да се разминете с този жанр?
- Всичко е възможно. Но не се е случи. Случи се това, което бе писано. 
Навремето в Пловдив имаше един добър човек, бай Янко Добрев се казваше, пишеше стихове и свиреше на пискун, това е ръчно дялана свирка от върбова клонка. Той имаше едно гениално двустишие, което редуваше с изпълнение на пискуна: „По-малко стихове на младини,/ по-малко срам на старини”. 
И като се замисли човек, май наистина е така. А сега и сериозно за поезията. Преди време си преглеждах стари неща, които съм писал преди много години. И знаете ли какво ми изпадна. Изпадна ми ето това двустишие „Винаги идва един /и окачва една камбана!”

Е, кажете ми сега, че поезията не е пророкуване.

Иначе отдавна имам написана поетическа книга. В чекмеджето ми е. Сборник с осем поеми, казва се ”И станах река”. Издателят ми е готов да го издаде веднага, но ще го публикувам един ден, когато седна и се умълча на брега на поетическото си съзерцание. 

- Написахте във фейсбук: Григор Димитров ме накара да летя от кеф?
- Да, той ме прави горд. Перфектен атлет, хармония на корта, самочувствие, красавец, гордее се с българското знаме, а не ми се прави на някой посерко с изкълчен език. Истински победител. Пише история в тениса. България има нужда от такива личности, които връщат самочувствие на смачкания ни национален фасон. Ще се радвам да му стисна ръката.


Таланти и поклоници​​​​​​​

-  Кое и какво още може да ви накара да летите от кеф?
- Любовта ми. 

- Какво научавате от срещите си с читателите? Щастлив и доволен ли е българинът? Ще остане ли тук, или ще бяга? 
- Ще започна отзад напред. Българинът не бяга, а го гонят. Това е истината. Планомерно, безмилостно, цинично. Но той ще се върне. I'll be back , както казваше татко Арни. Гонили са го векове от тая земя, но тая земя тук е негова. Само си помислете колко стотици хиляди българи и българки са дали кръвта си за нея. Само в бащиния ми род през войните след Освобождението има четирима убити. 

Иначе прекрасно изживяване са тия срещи. Българинът е буден човек. И четящ. Налагат ни брутално тая виртуална картина на глупостта. От екрана нечетящи ни говорят, че българинът не чете, комплексари и злобари говорят, че българинът не е толерантен, скопци ни говорят за любовта, проституиращи ни говорят за морал и все подобни нелепости. Хората, които срещам из страната, са преизпълнени със скромна добродетелност. Тези хора крепят света. Това, което ми прави впечатление днес, е, че българите живеят главно чрез и в очите си. Там са се отдръпнали, там са емигрирали. Господи, каква жажда за живот виждам в очите на българина. Да, тялото му е измъчено. От много неща. Но той е стоик, той ще оцелее.

- Допускате ли, че е възможно прогнозата на някои оракули, че в обозримо бъдеще България ще изчезне, да се сбъдне? 
- Гоня тая мисъл от себе си всеки ден. Проклинам авторите на тази идея. За българското изчезване. Тях проклинам. Трижди.

- На снимките от срещите ви има само жени. Имате ли обяснение?
- Жените са по-добрата част на човечеството. Те балансират звяра в нас. Чрез любовта си. Женската любов ме е вдъхновявала, извисявала, на нея дължа всичките си творчески възходи. Дори и погромите, които ми е нанасяла, са отваряли път за спасение. Жената е и Палач, и Спасител, и Лечител. Дори и за паденията й Природата е намерила оправдателна формула. Някои казват – жената е продажна, пресметлива, не умее да лети. Бих им отговорил така. Когато животът стане свиреп, жената прекрачва чертата на нравственото, за да о ц е л е е м в името на живота. Както когато падне голям студ, полските птици долитат в града и кълват край кофите за боклук. Дори и в такива моменти я разбирам, дори и тогава мога да я оправдая. И още нещо си мисля, писал съм го в „Камбаната”. Ускорителят в Церн е жалка детска играчка пред женската утроба. Там, в нея, историята на Сътворението се ускорява от две-три капки сперма и една яйцеклетка и ембрионът повтарят времето от Великия взрив до днес за девет месеца. Жената е магия. Просто едно двуного чудо. 

- Една дама ви нарече „Властелинът на думите”. А думите направиха ли ви властелин на нещо? На финансите например. 
- Тази дама е била вярна на сърцето си. Така го е почувствала. И аз му благодаря на това красиво сърце и на тази красива дама за тези думи. А властелин на парите няма да стана. Не ме припознават. Парите също са влюбчиви. И те си избират любовниците.

- За какво си говорихте на срещата с пациентите в психиатричната клиника в Раднево?
- Просто казах няколко думи, после слушах, гледах и мълчах. Има места, където няма място за Егото ни. Там, в клиниката, го разбираш – върху тънък, много тънък лед ходим. Човешкото съзнание е тънък прозрачен лед, под който се движи нашият огледален двойник. Всеки момент може да пробием леда и да се озовем в обятията на двойника си.

- Наричате Виктор Пасков литературен Моцарт. А към кого от гениите пришивате своето име?
- Не бих дръзнал да го направя. Не бих се пришил към никого. Но мога да кажа името на моя първоучител – Владимир Набоков.

- Вашите учители, професори, идоли в литературата и живота?
- Бях почти отличник. Но голямата си част от ония години прекарвах на стадиона. Всъщност си спомням с прекрасно чувство учителя ми по физкултура Момчил Георгиев. Светла му памет! Бях капитан на гимназиалния ни отбор по футбол и негов любимец сред ритнитопковците от гимназията. А за идолите ми в литературата и живота. Мой идол в поезията е Гийом Аполинер, а в живота – двете ми епични баби – българката, баба Никула от Странджата, и ома /баба/, германката Мария-Елза от Еберщад. Светла им памет!

- Заявихте, че пишете роман 950 страници с главен герой заекващ готвач-екзистенциалист, който ще сподели 12 000 рецепти. Докъде стигнахте? Какво си пожелавате за 2018 година?
- Шегувах се. А сега сериозно. Приключвам романа си. Ще е около 200 страници. Повече за него, като го напиша. 
През новата година пожелавам щастие и здраве на най-близките ми същества, както и на всички добри същества по света, пожелавам си здраве и любов, мечтая за една по-справедлива България, а не за тази гнусна ненаситна партокрация. Горещо желая по-достоен живот за всички българи. Мечтая тези, които си обичат Родината, да се завърнат, за да оцелеем като народ в тоя глобален, шамански, безмилостен и все по-луд свят.  И накрая искам да кажа това. Раят е не на небето. Раят е тук, на Земята. Ние живеем в Рая. Но не го ли осъзнаем и не се ли върнем към човешкото, продължаваме ли да безчинстваме с божията ни направа, човечеството ще бъде изхвърлено от Рая завинаги.

Едно интервю на Исак ГОЗЕС