В прословутото писмо “Мила ми Венето...” има два реда, които озадачават. “Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш в сичко”. Какво иска да каже Ботев? Следващото изречение може би уяснява написаното: “Аз се моля на приятелите си да те не оставят, а те трябва да те поддържат”.
Венета, куражлия жена, веднъж избягала от дома на законния си съпруг, защото се отнасял с нея като “с някаква си там ханъмка”, втори път избягала от уюта и сигурността на вуйчовата си къща заради този “вагабонт”, както го нарича вуйчо й. Та тази Венета, без брак и в едно легло с “вагабонта”, току-що родила дете (Ботев признава бащинството си официално два дни преди да се качи на “Раковски”!), е трябвало да чуе и разбере от това писмо: няма друг изход и друго решение за нея - той се е погрижил да не остане без покрив и без хляб на масата си. 

Как? Като е изтръгнал от своите другари обещание, че ще я издържат. “Трябва да ме слушаш” е последното му нареждане като стопанин на тази жена: няма да се жениш, няма да търсиш отново вуйчо си, аз се погрижих...


Венета със сина си Димитър

Да, членовете на комитета в Букурещ обещават на Ботев, че ще плащат на жена му по 100 франка месечно, докато го няма, и ще й отпуснат пенсия, ако загине Провождат на няколко пъти помощ на вдовицата, но когато става дума за пенсия, нещата се “закучват”, както се казва. След много чакане и увъртане й отпускат през 1880 г. пенсия от 30 лв. Дребни пари, които не биха стигнали за сапуна и газената лампа. Многократно Венета праща писма до Народното събрание за увеличение на тази сума, напразно, мнозина реагират така: “Абе нали има вуйчо владика, той да я подкрепи...”.

Стамболов, когото е хранила и прала в Букурещ, сега извръща глава, като минава с файтона си край нея по търновските улици. 

Налага се, за да изхранва себе си и децата си, да пере и шета по чужди къщи. Ако успява все пак да “върже двата края” и да изучи Иванка, то е пак благодарение на Панарет Рашев, смилил се над нея.

Не такъв късмет имат близките на Васил Левски. Майка му и сестра му Ана (Яна) с четирите й деца живеят в голяма мизерия във вече освободеното отечество. 

Фактът, че в последните години във виртуалното пространство се развихри дискусия: самоубила ли се е Гина Кунчева, хвърляйки се от отчаяние и крайна нищета в кладенец?, получила ли е, или не е получила пенсия сестра му Ана (Яна), която уж била вдовица, ама май не е била... само потвърждава печалната истина - близките на Апостола са били оставени без грижа и внимание, дори от съгражданите си. Със сигурност брат му Петър, Ботев четник, изгнаник от Диарбекир, водач на българското опълчение при боевете на Шипка, се прибира след болницата в Харков с ампутиран крак и се приютява при Ана. Без пари, без къща, без бъдеще. 

Запазени са двете му писма до Найден Геров, с които той моли не за себе си, а заради Ана и четирите й деца, които “се надяват на мене”. Братът на Левски, или Петър Левски, както се е наричал понякога, пише затрогващо на Найден Геров “Падам пред вашето честно лице на колене и с кървави сълзи”... 

Моли се не за пенсия, не за спешна парична помощ, а за... работа!

 “...Молим Ви всеки ката ден под ясното небе, защото си наш закрилник и като един баща над нази, заради това Ви са моля и падам на колени пред Вашето честно лице най-паче и да ма настаниш в Карлово на някоя служба.” 


Гина Кунчева

Твърди се, че с помощта на Найден Геров братът на Левски - Петър Кунчев, става стражар, но какъв стражар ще да е бил: еднокрак, почти сляп и почти глух, с напреднала туберкулоза? Твърдението, че дочакал смъртта си в 1881 г. в просия, като че ли звучи по-достоверно. 

Райна Княгиня не стига до просия, защото милостиви хора й помагат в последните й години на бедност и глад. Остава вдовица и се налага отново да си припомни акушерството. 

Куцукайки с бастуна, тя търчи през нощта по улиците на Орландовци, повикана спешно при родилка. Нейният съгражданин Орчо войвода направил кръчма и нещо като общежитие за самотници като нея. 

Знае се, че в последните години я обгрижва Венета Ботева - и тя окаяна, и тя безсребърница. Орчо им носел вечер остатъците от кръчмата, за да вечерят. Всичко онова, което преживяла някога, навярно се е връщало и в безсъниците й, и в сънищата й. И тя полудяла накрая. Смъртта милостиво си я прибира на 61 г. 

Поразителни са разправиите в Народното събрание за отпускането на пенсия на двете сестри на Ангел Кънчев, едната от които е “безумна”, откакто вижда брат си като кървав труп
часове след самоубийството му на русенското пристанище. За тях пише и Иван Вазов: “Двете сестри на Ангел Кънчев... едната се скита из Румъния по чужди врати (Кина), а по-малката (Стоянка) после смъртта на брата си, който беше единствената им подкрепа, оттам гола и боса по улицата прибра я една циганка и днес се намира... Да го кажем ли? Тя се намира в публичний дом, облечена в червени кадънски гащи...”

Е, на 13 ноември 1883 г. Народното събрание, не без дебати, им отпуска 30 лв., общо. До последно се дърлят - дали да не ги направят 40, сякаш наистина това е милостиня, хвърлена в скута на две нещастни жени. После, след време, им отнемат пенсията, когато Кина се омъжва (но сестра й продължава да е бедстваща, на случайна прехрана у случайни хора, които се възползват от нея!). 

Вече като вдовица, Кина отново се моли и праща писмо след писмо до Народното събрание: “Каква полза за мен и сестра ми, че в София и Русе са нарекли улици на името на брат ми... когато ние бяхме забравени и оставени да мизерстват!” 

Укор, който не спира да звучи и днес, през времето и политическите ни препирни. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА