Няколкомесечното пътешествие завършва... Делегацията е посетила ред европейски столици. Мисията на тримата депутати, колкото почетна, толкова и отговорна - да намерят княз за овакантения български престол след бягството на Александър Батенберг, е изпълнена. Монархическа Европа в лицето на Англия, Австро-Унгария, Германия, Италия може да тържествува. Решила съдбата на Санстефанска България още през 1878 г. без прякото й участие в политическите преговори, разделила я на три маломерни части, от които едната е васално княжество, другата автономна област Източна Румелия и последната пак в пределите на Турската империя, сега тя диктува и нейния държавнически статут по свое политическо усмотрение.
Фатално, пагубно, с последвали беди за малката наскоро освободила се страна - това е плодът на пословичното с народни пари обхождане на Запад в търсене на държавен владетел. Не е ли това преклонение, раболепно отношение, слугинско държане пред политическите капризи на Великите? Притъпеното чувство за отговорност на делегатите не им внушава мисълта за продажност и вина от избора и те довеждат хитрия чужденец в страната.



Историята не носи нито едно тяхно извинение, молба за прошка от народа, осъзнаване на виновността за прегрешение пред идните поколения. Ако героите възрожденци бяха живи със своя идеализъм, саможертвен подвиг, родолюбиви идеали, как биха погледнали на тях, как биха ги приели или отрицали? Ще преклонят ли тихомълком глави пред могъщите и властните, ще приемат ли доброволно и с готовност чужденец да се разпорежда с България и народът й да бъде покорно негово стадо? Говорим за показаната политическа недалновидност от делегатите. Но само те ли са мълчаливо стоящите пред бъдещето на Родината виновници за довеждането и задържането на Кобурга в нея? 

Сред малообразованите депутати има немалко можещи и вещи в политиката. Срещат се и духовно издигнати люде, фигурират личности, интелигенти, познавачи на човешката природа, психолози, ученици на големите интелектуалци в Европа. Те не могат да не знаят, да осмислят, да преценят потайните намерения на Австрийската империя след загубата на владенията й в Италия, съперничеството й с Русия и алчния й поглед към топлите морета. На българския престол Кобургът съвсем не е случаен претендент, зад него стои Дунавската империя, гарант му е самият Франц Йосиф. По този случай историята не отбелязва нито едно зафиксирано документално свидетелство, дали депутатите са опонирали на избора на принца, мислили ли са за идните дни. Така минават повече от три десетилетия, за да дойде октомври 1918 г., когато по искане на балканските народи и на страните победителки той е принуден да абдикира. 

От страната Негово величество не си тръгва с една пътна чанта и една връхна дреха на гърба си, а с цяла влакова композиция. Какви богатства отнася със себе си - мълчанието ги прикрива, потулва ги досега и историята. Старият Кобург си отива, увенчан с позорна слава. Остава мрачният спомен за неговото дълголетно царуване. Остава династията, която той е създал. И тия, които милеят, скърбят, ронят сълзи за нея, нарекли се “българи”.

Генчо МАРКОВ, Габрово