Септември 1910 г., село Афтане (днес Недялско), Ямболско. На мегдана има кафене, а отвън, под лозницата, са насядали десетина мъже. Изтрополява файтон, спира и от него слиза красиво момиче с бял жакет и червена касторена шапка. Мъжете се надигат любопитни. Един от тях - висок, слаб, с широкопола шапка, се запътва към непознатата, подавайки ръка за поздрав: “Добре дошла! Аз съм Тодор Христов, директор на училището”. Тя също се представя: “Елисавета Белчева, новата учителка”.
Не напомня ли това началото на италиански любовен филм, от тези, в които спокойствието на малко, забутано селце ще бъде взривено от безумни страсти, бягства през нощта и изстрели призори...? Е, тук не става точно така...

Тя е на 17 г., току-що завършила гимназия, а той е на 20 години, от Казанлък, с диплома от педагогическото училище

На днешен поглед те са все още юноши, за които се очаква да са безгрижни и дори лекомислени, но не е така. При липса на баща, Тодор Христов е печеловникът в семейството, издържа майка и малка сестричка. А Елисавета Белчева благоразумно е решила да се отдели от дома си, където има още седем деца. 

В нейните очи Тодор Христов е солиден, сериозен, респектиращо начетен. Истински интелектуалец и просветител с богата култура. Широк социалист и въздържател. Чете Хауптман, Артур Шницлер, Оскар Уайлд, Андрей Белий, Ницше, Георг Брандес... Изнася беседи, пише статии, студии... И стихове, които са тъжни, загадъчни, меланхолни. Имало ли е увлечение помежду им? Да, 
в селото, където няма ни улици, ни канализация и всички газят 

с галоши в калта, те се чувстват близки

Често извеждат учениците в близката гора. И докато децата лудуват, те, под някоя сянка, се потапят в дълги разговори за поезията, за живота, за обществените събития... Той бил свенлив, почтителен, възпитан и романтичен мъж. Тя, отгледана в патриархално семейство, никога не би дръзнала да направи първата стъпка, обяснимо защо. 

След няколко десетилетия Багряна признава пред проф. Иван Сарандев: “Имаше влюбеност от моя страна. Но нямаше любов, както я разбират днес младежите. Харесваш го, чувстваш, че и той те харесва, но нищо повече...” Някогашното сестриче ще си спомни, че отивайки у Лиза на гости, Тодор Христов винаги настоявал да го придружава и тя, още дете. Може би

за да не дава храна на клюките

Може би защото бил несигурен какво може да предложи на това възхитително младо момиче, което мечтае да следва, да обиколи света... В “Коледен фейлетон” във “Вестник на жената” през 1925 г. тя разнищва спомена - зад тънкия воал на уж литературната измислица. За това как младата учителка в селото не си отива по Коледа вкъщи, защото така ще бъде с него на празника, макар и в компания. Как погледите им все по-често се срещат. Как целите пламват, ако римите им (в играта на рими) съвпаднат или ако ръцете им се докоснат при играта на телефон... 


На гости в бившето село Афтане след няколко десетилетия

Учебната година свършва, тя се записва студентка в Софийския университет. Оттук нататък - инцидентни срещи, мимоходом, сред други хора. Тя разказва на приятелките си за синеокия млад директор и им показва негови тетрадки със стихове. Рецитира едно от тях, което й е посветил и където 

нарича душата й “гора 
от сребърни дървета“

Вторият куплет на това стихотворение донякъде дава ключ към техните отношения, може би.... 

И слушам аз, мечта,  
в притома сладка, родените 
в купнежа твои песни...
И слушам аз - а мойте 
степни вихри запират дъх, 
притайват се несвесни.

Тодор Христов си е давал ясна сметка, че няма право да увлече по пътя си, където бродят “степни вихри”, едно друго същество, колкото и да е сладко чувството му, колкото и да се притаяват и остават “без свяст” благоразумието и боязънта от бъдещето. Какви са тези “родени в купнежа твои песни”? 

Според изследователите на Багряна стиховете на Тодор Христов и едногодишната им дружба, облъхната с аромата на голямата европейска поезия, са отключили нейния извор на вдъхновение. Дали са й тласък по пътя, който ще я изведе далече. Т.е. в някаква степен дължим на Тодор Христов появата на поетесата Елисавета Багряна. 

Тя следва. Той също следва в Белгия право, после става журналист 

в София, сближава се с художници, писатели, политици... После преминава на работа в Министерството на външните работи, на едно място в анкетната книга на Багряна тя споделя с проф. Иван Сарандев, че използвала старото си приятелство с някогашния си директор, когато трябва да пътува бързо за някъде в чужбина - да получи разрешение от министерството. После той става аташе по печата във Виена и Берлин, пълномощен министър в Берлин, Анкара и Москва. Тя се развежда, става известна поетеса, често се появява в печата. Той също пише и издава документална книга за 23-ти пехотен Шипченски полк, една стихосбирка, една книга на немски за богатата културна и политическа история на България. Не се жени. По спомени на една негова приятелка веднъж се оказали с Багряна заедно на шумно светско събитие. Той я гледал унесен и занемял, а после, сепнат, обяснил, че е запленен от елегантния тоалет на поетесата... 

Умира внезапно от инфаркт 

в Москва на 20 юни 1940 г. Специален съветски самолет пренася тялото му в София. Пред ковчега му, в църквата “Св. София”, Багряна си мисли натъжена: толкова много знания, лишения, жертви за изкуство, за просвета... ще си отидат напусто в земята. Поне така казва след години на проф. Иван Сарандев. А може би, като всички жени, се е питала: “Дали печалният принц нямаше да е жив все още, ако тогава, в гората край село Афтане, не бяхме толкова свенливи и сдържани?”. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА