На света вече има една несправедливост по-малко. Обявен е ден на дядовците. Така повод да празнуват вече няма да имат само жените, бабите и бащите, а и достолепните побелели мъже, които с не по-малко енергия влачат през житейските бури и хали семейната каруца. Дядовден e и възможност да изразим уважението и почитта към дедите си, завещали ни да пазим отечеството, за което са умирали. Съвсем логично е една такава идея да дойде от човек като доктор Тотко Найденов. Той е баща на четири деца и дядо на пет внучета. Но и лекар. Затова подчертава, че празникът е едно, но зад него се подвизава тревожна статистика: Българите живеят 7-8 години по-малко от останалите мъже в Европа. Въпреки прекрасния климат и здравословния въздух продължителността на живота на представителите на силния пол у нас е само 71 години и два месеца. При жените тя достигат до 78. Това са фактите, без никакви изгледи скоро да се променят.
В България има четирима човека, които целият народ с уважение е наричал Дядо: Иван Вазов, Тодор Влайков, Димитър Благоев и Петко Славейков. 

На 17 ноември се навършиха 190 години от рождението на Славейков и точно в тази дата инициаторите откриха добрия повод да се честват дядовците.

„ Не сме народ! Не сме народ, а мърша“- Странно защо много българи изчерпват познанията си върху поезията на Петко Славейков до тези няколко думи. Да, те са негови и с тях завършва едно стихотворение, написано през 1875 година. Има и конкретен повод да го споходи тази безпардонна муза: В Цариград българското читалище провежда своето годишно отчетно събрание и от 37-те му членове се явяват само дванадесет. Така не може да се избере ново настоятелство. Това предизвиква гнева на поета. По-късно той съжалява за написаното и дори се отрича от него.

Какъв ли е поводът обаче, Петко Славейков, авторът на красивата поема „Изворът на Белоногата” да напише една друга поезия. Тя пък завършва така: Мене ма Господ / такъв създаде: / да ви обичам, / о, женски млади!/ Тъй си аз мисля, тъй се надявам, че как ви любя,/ не съгрешавам./Кат ми прилегне/ да се примъкна/ в росни ви пазви/ да си побръкна.../

Тези и още стихове дават основание на литературоведите да наричат Петко Славейков първият български еротичен писател. Но ако се вгледаме във фактите от живота му, този мастит българин, създател и водач на Либералната партия, няколко пъти министър, автор на 75 книги, сборник с пословици, издател на три вестника, той не само е писал теоретизирал, а и силно е наблягал на практиката. Иначе как ще стане баща на осем деца, шест от които доживяват зряла възраст, като някои също като баща си стават министри. Да не говорим за Пенчо Славейков, който е българинът, бил най-близо до Нобеловата награда. Самите шведи са си го предложили, и само смъртта може би е попречила да постигне този забележителен не само за него  успех. 


Къщата на Петко Славейков

Логично, далеч преди да започне да майстори децата си, роденият във Велико Търново ерген, вече на 26 години, взема Ирина. Тя е дъщеря на богатия и почитан Иванчо Райков от Трявна. Вярно е, че булката не блести с особени качества: тя нито е красива, нито е умна и на всичкото отгоре е неграмотна. За компенсация обаче зестрата е доста щедра: огромна къща с двор. Така че има достатъчно място за челядта, която се рои при всяко завръщане на бащата при Ирина. Защото той повечето време не е със семейството. Не му е по сърце тази среда. Затова бяга в Цариград, където пише, издава книги свои и на чужди автори, като ги печати в собствената си печатница. 

И точно там се случва нещо, което ще превърне живота му в приказка, за която всеки мъж мечтае. Един ден на вратата се чука и влиза чуднокрасива жена. По тревожния й поглед се вижда, че тя е в нужда. Така се и оказва. Катерина Стойоглу е родственица на Георги Сава Раковски , от когото носи писмо. В него котленецът моли Славейков да направи възможното, щото мъжът на Катерина да бъде освободен от цариградския зандан, в който е затворен за революционна дейност.

Така започва всичко.  Петко назначава русата 29- годишна красавица в печатницата. Госпожа Стойоглу притежава всичко онова, което липсва на Ирина. Тя е красива, млада, умна, със сериозни литературни познания и опит в редактирането и писането .При това положение  следващата крачка е неизбежна. Любовта е със силата на Везувий и се споделя и от двамата. Тогава няма никакви пречки да заживеят заедно. Всъщност има и това са останалите българи, които живеят в Цариград. Те не приемат подобно аморално съжителство. Славейков наема квартира за любимата си и всъщност те пак са заедно. Но както  казва един по-късен поет: „Никога деца не ражда голямата любов”. Така и става.

В един момент заради писанията си Петко става омразен на турската власт, която го прогонва от Цариград. Влюбените се установяват в Стара Загора. Никой вече не може да ги раздели. Дали? Еснафският морал и в този град не е безучастен към тази „незаконна” любов. Известител бързи е пратен при Ирина и скоро тя пристига с шестте си деца. Да не си на мястото на мъжа в подобна ситуация. Любовта е на ешафода. Ирина е палачът. Настоява да се откаже от Катерина. 

Следващите месеци решават нещата по най-трагичен начин. Руснаците превземат Стара Загора. Радостта е кратка. Турците настъпват мощно и е въпрос на часове  да си върнат града. Населението бяга. Ирина с шестте деца също. Славейков по това време е кмет. Праща човек при Катерина Стойоглу да й предаде, настойчивото му желание също да бяга. Тя не приема. Казва, че ще чака Петко. Когато той идва, от къщата и любимата му е останала само пепел. След освобождението на града Славейков отново ще дойде на това място и ще рови пепелта. Една намерена гривна, която той е подарил на Катерина в дните на щастие, ще му доказва, че Катерина и преживяното не е било сън.

В края на живота си Петко Славейков се връща при Ирина. Но нея все едно я няма. Дотам, че веднъж му казва: Защо не съм вестник, да ме носиш всяка вечер на ръце. Петко е безмилостен в сарказма си : „Ирино, Ирино защо не си календар да те сменям всяка година”, отговаря . 

Поетът умира през 1895 година. От смъртния одър към вечността го изпращат шестте му деца.  

Исак ГОЗЕС