Помните ли: „Какво е всъщност лятото , какво е...”. Гришата сътвори музиката за тази песен, която една година обра всичките награди на фестивала „Бургас и морето”. От тогава я запя цяла България. И не спира. Гришата си отиде от този свят на 17 ноември 2015-а . Беше само на шестдесет. Смъртта на такъв приятел е като земетресение. Срутва хоризонта. Събаря Луната в локвата на битието, пропуква земята и от нея извира такъв хлад, че слънцето се разтреперва. Думите не стигат, сълзите не стигат. Но помня – животът е миг, приятелството е вечност. В приятелството сме безсмъртни – това е подаръкът на Гришата. А той имаше толкова много приятели.
С Васил Сотиров сме взели от бюфета в Малкото НДК поредната ВиК /водка с кола – стар майтап/ в пластмасови чаши и сядаме на дървените маси отвън. Още не сме отпили и над нас се надвесва едра сянка. Васко, без да оставя чашата на масата, изправя показалец и сочи новодошлия в лицето:

- Ей го! Гришата! Огромен поет!

Така се запознавам с Гриша Трифонов. С Васко сме приятели, откакто се помним. С Гришата – докато помним.

Мария и Ангел Колеви са семейство меценати от Филаделфия, САЩ. Със собствени средства осъществяват свой си проект „За буквите“ - издават българска литература и я разпространяват из българските общности по света. И канят писатели и поети – да им покажат Страната на неограничените възможности. Първи сме ние с Гришата. Снимаме се свойски пред паметници на президенти, пред оградата на Белия дом, пред Капитолия, пред „Слънчогледите“ на Ван Гог в художествената галерия на Филаделфия, пред „Вратата на Ада“ в музея на Роден пак там... Седнали сме пред тази огромна черна бронзова врата на стъпалата, Ангел е легнал в краката ни с фотоапарата, за да хване и тържествените ни физиономии, и адската вихрушка, понесла към преизподнята разбитите човешки надежди. Апаратът щраква, Гришата ме поглежда и казва:


Семейството: Гришата, Александър и съпругата Мария Дамянова

- Само не ми е ясно отвътре или отвън се снимахме пред тази врата...

Гришата ме води да разгледаме кромлеха близо до Маджарово, в село Долни Главанак. Тук сме в зората на човешката история, изправени в кръга, очертан от щръкналите наоколо ни менхири. Мисля си, че и хората с мисия като него на билото на живота си градят своя кромлех – кръг от приятели, неподвластен на времето. Малко след това пътуване той стана един от инициаторите за създаването на писателския кръг „Смисъл“.

Едно от любимите му места е Светилището на нимфите край Каснаково, близо е до пътя, отбиваме се там винаги, когато минем. Той гребва с шепа вода от аязмото, пийва, привел се в нишата на извора в поклон. После сяда под дъба вдясно, където свършва широкият полукръг на каменния зид, и пуши мълчаливо. Сядам и аз наблизо, тихо. За да не смутя пролетния танц на нимфите, който се долавя в шумоленето на листата и люлеенето на тревите...

Цял ден се разхождаме из Манхатън, Мария и Ангел нямат умора, аз снимам, изоставам, избързвам. И в един момент се озовавам сам сред това шарено човешко море. Тръгвам обратно, откъдето сме дошли. И след половин час лутане виждам Гришата, седнал на пейка пред Рокфелер център, смее се:

- Това да не ти е ъгленската гора!

Продължаваме заедно и някъде на Уолстрийт той сяда на бордюра:

- Прилоша ми от толкова народ...

Става му добре чак когато пред нас се ширва заливът със Статуята на свободата, над който шарят като водни кончета туристически вертолети. Снимаме се на този фон, и Гришата ми казва:
- Човекът умира да вдига паметници на неосъществените си мечти...

Като стана дума за ъгленската гора – именно в Ъглен всяка година сбирам приятели на Еньовден, да срещнем заедно слънцето след магическата нощ на чукара над Очилатата дупка. Гришата не си пада много по спането в палатка, но огънят го очарова, както и разговорът с новите му тукашни приятели – Вальо Пендоловски, Пламен Пора, Стоян Кутов, кметицата Таня Гетова... 90-годишният Маринчо Елкин така провлачва „Пенината“ за нещастната любов на Трифон Кунев и Пена, че звездите звънят. Но и те утихват, когато Гришата взема китарата: „Какво е всъщност лятото, какво е?/Септември към морето слиза/ и младостта, която уж е моя,/ трепери в лятната ми риза./ Сама сред топлите и бели дюни/ от вятъра студен се скрива./ Навярно тя си спомня своя юни./ Въздъхва може би и си отива...“ . Думите на Иван Вълев се пълнят от Гришата с толкова дълбоко чувство, че стават на кладенец, от който извират сълзи...


Авторът на статията Йото Пацов, журналистът Ангел Колев, който днес живее в Америка, Гриша Трифонов  

Чакаме да стане време за среща с учениците в училище „Христо Ботев“ в Ню Йорк. Аз, разбира се, съм с фотоапарата, Гришата, разбира се, е с китарата. Настройва я. Край нас вървят хора. Казвам му:
- Я дай „Главната улица“, пък аз ще сложа баретата в краката ти – все ще изкараме нещо!

Докато се смеем на идеята, тъмнокож елегантен младеж поспира, вади от джоба си банкнота и я пъхва в китарата – така бързо, че Гришата не успява да реагира, и понечва да си продължи пътя. Но този път Гришата го спира:

- Не-е, бате, щом си си платил – ще слушаш!

Започва: „И понеже животът е кратък, а дълга е главната улица...“. Младежът слуша усмихнат, спират и други. Свършва Гришата, всички ръкопляскат, тръгват си, а на мен ми се струва, че младежът продължава да си тананика:”Или просто да пийна с врабчето ръждива вода от улуците...” 

И т.н. и т.н. Как се разказва един пълен като кошер живот? Толкова много върхове – като Балкана. Толкова много извори – като България. Малко са тези, които умират като хора, а ги погребваме като великани. Предложихме в родния му град Харманли да нарекат улица на негово име. Отказаха. Не разбират ли, че Гришата е връх, с какъвто всеки град може да се гордее? Не разбират. То е като да говорим с мравките или с микробите.

Всъщност и микробите си имат свои върхове, нисички.

Йото ПАЦОВ