Иво Хаджимишев е роден на 12 септември 1950 г. в София. Специализира фотография в Колеж по изкуствата във Великобритания. Работил е като фоторедактор във в. “Поглед”, списанията “Отечество”, “Сега”, “Жената днес” и “Наш дом”. Съучредител е на Българското фотографско сдружение. Автор е на много самостоятелни колекции от фотографии и фотоесета, представени предимно в чужбина. Покрай уникалната си професия се е докоснал до много интересни личности.
- Г-н Хаджимишев, познавате Николай Хайтов, придружавали сте го из Родопите. Какви са впечатленията ви?
- По това време неговите “Диви разкази” бяха преведени на английски от Майкъл Холмън. Така в една кола с преводача и журналиста Владо Арденски потеглихме за планината на Орфей. Имало е едно преименуване на помашкото население тук, 

травмата беше в душите 

Някои от селата им бяха труднодостъпни и безлюдни. Хората се криеха. Попаднахме на пуст мегдан, дойдоха две хлапета-“съгледвачи”. Представяме се, обясняваме им, че идваме с добро и площадчето скоро се изпълва с народ. Писателят беше събирач на невероятни истории…

- Доста шум се вдигна навремето затова, че “Дивите разкази” са на родопски даскал? А Хайтов ги е присвоил?
- Независимо от упреците си позволих веднъж да му кажа: “Даже и да е вярно това, в което те обвиняват, без теб тези истории щяха да умрат!”  


Николай Хайтов

-Покрай Хайтов направихте ли интересни снимки? 
- Три момичета се бяха скупчили около него, той беше седнал на прага на една плевня и ги подканя да му попеят.Така стъпка по стъпка с негова помощ направих изложба с портрети от Родопите. Премиерата й беше в Кралската географска асоциация в Англия едно достолепно място със старинни карти, първите глобуси, рисунки от британските пътешественици… Там сложихме родопчанките. За да напусне тази изложба България, трябваше да се мине през доста “иглени уши”. Говорим за 1975 година. Дипломатите поискаха да видят предварително изложбата. Помолих Хайтов заедно да я представим, но той каза: “Аз ще дойда, но на третия час! Дотогава сам се защитавай!”.

 - Какви са били опасенията му?
 - Експозицията ми не отговаряше на представите за тогавашната соцфотопропаганда. Нещата бяха неукрасени. Ами ако в кадъра има магаре?! 

Магарето беше “забранена” биологична единица. 

Срам!!! Та ние имаме трактори, комбайни, не може така! В с. Солища бях снимал старец, целият грейнал, провесен през дървена ограда, но на ръкава му – протрито място. Цензорите казват - човекът е беден! Как да им обясня, че съвсем не е беден… Най-голямото запъване дойде от снимка в Рибново – две жени в гръб и момиче в анфас, с плисирани шалвари. Нещо изключително красиво, но цензорите казаха – шалварът е забранен! “Отрязах” шалварите и се получи... плисирана пола. Г-жа Евгения Камова от Комитета за културни връзки с чужбина пое отговорността. Тя каза, че 

нещата ми не са ”опасни” 

и са направени така, че английската публика да ги разбере. А експозицията ми е чернобяла според някои “песимистична”. Но така замина за Острова, без да спрат нито една моя фотография. На третия час Хайтов наистина пристигна, както ми беше обещал. После във Виена представихме същата изложба, в една много хубава зала, а след това се прожектира “Козият рог”. 

- Главният редактор на сп. “Отечество” Серафим Северняк умря в Куба. Имаше съмнения за убийство? 
- Не, Серафим Северняк се спомина при напълно изяснени обстоятелства. Бяхме заедно до последно. Топеше се от цироза на черния дроб в последната й фаза и въпреки това 

предприе пътуването до Хавана 

Фаталната грешка беше, че тръгна. Наистина има много спекулации за кончината му, но има и пълна документация при кубинските власти за всяка стъпка и състоянието на писателя. Когато се върнах от Хавана, се срещнах веднага с Пенчо Кубадински. Той беше издателят на сп. “Отечество,” и му разказах за последните две седмици от живота на Серафим. В очите му имаше сълзи... Северняк беше 14 дни под анестезия. Кубинците направиха абсолютно всичко, което беше по силата на тяхната медицина, а тя е световнопризната.


Серафим Северняк

- Защо тогава е предприел самоубийственото пътуване? 
- Навремето Серафим, както Васил Попов и други наши писатели, беше силно повлиян от Хемингуей. Последното посетено от него място в Хавана, когато все още беше в добро здраве, беше домът на автора на “Сбогом на оръжията”. 

Там му направих и последната снимка 

– под една кула, с разкошен изглед към океана. Построила я последната съпруга на писателя, но той не е написал в нея нито ред.

 - Снимали сте президентите от времето на прехода?
 - Не всички. Снимал съм д-р Желев в първите му етапи, после Петър Стоянов… Георги Първанов никога не ми е позирал като президент, но покрай журналистическата ми дейност присъствах на неговото “раждане” като лидер на БСП след един мъчителен конгрес… Лицата на този преход, по един или друг начин, са преминали и през моята камера. –

 - Тодор Живков попадал ли е във фокуса на обектива ви? 
- Само веднъж, и то след 1989 г., когато беше под домашен арест. Агенцията, за която работех тогава, ми нареди да се кача на едно дърво, и да го снимам. Абе, папарашка работа. Попитах ги колко време имам, те ми отговориха една седмица. Тогава написах писмо до прокуратурата и до самия Живков, като им обясних каква задача ми е поставена. 

Исках да го снимам като обикновен български гражданин
 
а не като в зоологическа градина, което е и под неговото, и под моето достойнство. И от двете страни получих съгласие. Влязох в дома му с адвокат Доковска, една от двете му защитнички. Агенцията, за съжаление не се оказа коректна към материала, който изпратихме. Човек, който трябваше да коментира краткото изявление на Живков, го беше интерпретирал некоректно. Това ме принуди да публикувам във вестник „Поглед” оригиналния текст на Първия и манипулативния на агенцията. Така се разделихме с нея. 

Георги АНДОНОВ