70 години отпразнува фоторепортерът Иван Григоров. По случай юбилея си корифеят на светлосенките подготвя изложба, която ще бъде подредена в клуба на фоторепортера в подлеза на президентството.
Много може да се напише за него, но най-убедителни за таланта му да улавя мигове са неговите снимки. Иван вече е признат за един от най-добрите в историята на българската фотожурналистика. А когато човек погледне запечатаните от обектива му кадри, може да се докосне до неговото тънко чувство за хумор. 

Никога не съм режисирал кадрите си, отразявам живота такъв, какъвто е, споделя Иван.

Роден в сърцето на Родопите, но израсъл на пъпа на София, Иван успява да съчетае в творчеството си усмивката и мъдростта на широко скроените планинари и финото интелектуално излъчване на столичната бохема. Израсъл под окото на баща си Румен Григоров, кинодокументалист с над 200 филма,  Иван рано тръгва по родителската диря. 

Още 16-годишен започва работа като момче за всичко в Студията за хроникални и документални филми.

Влюбен във фотографията, снима непрекъснато, първите мигове улавя на 35-милиметрова кинолента.

Снимах много футбол. Можех да влизам на стадионите заради работата ми в киното. 


Иван с Клаудия Кардинале

През 1975 г. завършва задочно факултета по журналистика, става асистент-режисьор на пълнометражни филми. 

Работех с оператора Стефан Босев, прекрасен документалист. Той ме научи на много неща - на ракурсите, сменяше ги много често, не го мързеше, катереше се. Имал съм късмета да работя с най-добрите оператори в България - Веселин Донов (брат на Доньо Донев), Гаврил Драганов, Барух Лазаров, Кольо Златанов, Борис Ефремов, Стефан Петров, Илия Китанов - страхотни! Бил съм асистент и на Борислав Пунчев. 

Един от куриозните ми случаи беше, когато слагаха втория реактор на АЕЦ. Никой не знаеше, че го монтират. 

Ние отиваме да снимаме просто централата и изведнъж виждаме, че в момента слагат в земята ядрото на реактора. 

Та в Атомната виждаме това и снимаме бързо с камерата (аз съм асистент). 

Вадя и фотоапарата - снимам, снимам. После отварям - вътре не съм сложил лента... 

Щях да имам уникални кадри, с усмивка си спомня за младите години Иван.




В “Поглед” отидох през лятото на 1977 г. - предадох материали и главният редактор Ясен Антов каза: “Идваш на работа при нас”. Евгени Станчев беше заместник главен, с него бяхме заедно във Факултета по журналистика. Така започнах в “Поглед”. Там бяха Христо Славов, Димитър Камберов, Любо Пъшев. Назначиха ме завеждащ отдел. “Поглед” беше различен от другите вестник. Там се бистреше малко политика, но пък имаше много репортажи... Славни времена, тиражите бяха огромни.

В онези времена обикновено пътувах в чужбина на принципа без право на пътни и дневни. Имахме билети от “Балкан”. Който си уредеше някъде, преспива - така пообиколих много места. Обиколил съм бившия СССР. В Ленинград бях за един ден. Направих четири репортажа с кола. Пътувах и с влака “Нощна стрела” - вземаш го от Москва, пътуваш нощта, през деня си в Ленинград, а на другата нощ се връщаш... 

Обиколил съм Европа, Етиопия, Тайланд, Израел с изложби след началото на демокрацията в Испания, Германия, Чехия.

Хубавото беше, че съм работил със страхотни професионалисти, така че благодаря на всички мои колеги и приятели.




Старият клоун


Рикша пред КТБ

Срещнах слон на улицата, но нямах апарат

- Какво имаше на първата ви отпечатана във вестник снимка?
- Шутът на Стефан Павлов /Фифи Перото/, с който „Левски” поведе срещу ЦСКА с 1:0. Топката не се виждаше. Оставих снимката на пропуска на в. „Старт” и на другия ден я видях отпечатана във вестника. До нея беше друга фотография на колегата Скрински, на която вратарят се хвърля и кълбото влиза в мрежата. Беше ноeмври 1971 година.

- Най-високопоставената личност, която сте снимали?
- Тодор Живков, но малко съм го снимал и още ме е яд. Имам обаче прочутата му целувка с Леонид Брежнев, когато руснакът стана „Герой на НРБ”. Има и много други. Всички български и много световни звезди.

- Най-значимото събитие по твоя преценка?
- Палежът на партийния дом. Пожарът на цирка. Тогава ми прибраха половината филми и ми ги върнаха след две години. Останалите успях да скрия. От това събитие в целия български печат излезе само една снимка в „Поглед” въпреки забраната. А на главния редактор му дърпаха ушите.

- Провалите?
- В Париж попаднах на едни лордове със смокинги и папийонки играят петанк. Страхотни кадри, но направих грешка при проявяването и ги загубих. В Банкок един слон се разхождаше по улицата между колите и аз както никога не си бях взел фотоапарата.

- Наградите?
- В престижен салон в Букурещ взех първа награда, сред много големи майстори. В интерес на истината обаче тогава наруших принципите си и направих монтаж. Събрах две отделни снимки: старец и куче в една.

- Какво искате да снимате?
- Не искам да снимам политици. Затова сега ще направя  изложба само с един политик, който много дълго е бил. 

- Колко снимки сте направили през годините?
- Не мога да кажа. Но целият ми архив е в мен.

- Какво се стане с него?
- И аз се чудя. Бих дал всичко да се съхрани някъде, но България е единствената страна в Европа , в която няма музей на фотографията.