Никога, абсолютно никога не отказвам да напиша текст за баща си. Няма го в живота ми вече тридесет и една години, затова и всяка връзка с него, всяка мъничка минута, прекарана в това, да ровя из спомените си и да си извадя онези толкова мили с него, които кътам с фанатична отговорност, са ми скъпи. Думите, подредени една след друга в опит да възстановявам всеки път, отново и отново живота му, израженията на лицето му, малките само негови си смешки, са мостът, който безотказно ме свързва с него. Да, разбира се, давам си сметка, че понякога звуча налудничаво. И, повярвайте ми, изобщо не съм от тези, които разговарят с невидими сили и физически неизмерими същности – здраво на земята съм си, с двата крака, така както баща ми ме е учил. И въпреки това вече тридесет и една години с цялото си тяло го усещам – на една крачка леко встрани, зад мен. И нарочно не се обръщам – не ми харесва така абсолютно да се изпарява, когато го направя, не е честно някак...
Не знам дали всяка дъщеря има наистина такава връзка с баща си, както аз с моя. Истината обаче е, че нашето си време заедно е било напълно планирано от съдбата. Трябвало да се появя на бял свят в началото на ноември – пълнокръвен и истински Скорпион. Само че нещата така се стекли, че майка ми, докато допивала последната си глътка вино в някогашния бохемски ресторант „Руския клуб“, усетила силните ми напъни да видя с очите си какво се случва навън. Татко така се притеснил, че моментално звъннал на доктора, който трябвало да ме изражда, и по негова заръка подпалил колата към родилния дом на ул. „Шейново”. Незнайно защо някъде около университета двата автомобила – този на лекаря и този на баща ми, в който уплашената ми майка се чудела какво става – се засекли и татко, въпреки сериозните си тридесет и пет години, мъдро решил, че родилката трябва да бъде преместена в докторското возило. След цялото безсмислено щуране насред нощна София тържествено всички сме били откарани в двора на болницата, мама била настанена в предродилната зала, а татко – на пейката в двора. Там прекарал неотлъчно следващите дванадесет часа и от вълнение 

успял да сгъне на две монета от една стотинка 

Паричката дълги години се пазеше из семейните съкровища – просто да не повярва човек как такова малко, метално нещо може да бъде така майсторски огънато. Винаги съм си мислела, че ако е имал на разположение още толкова време, татко вероятно щеше направо да я навие на руло. 

В следобеда на неделния ден (тогава пети октомври се падал в неделя), някъде около мързеливото време в пет и десет, на света се появила и моя милост. Лекарят излязъл да съобщи новината на младия баща, а той, без дори да успее да попита какъв е полът ми, просто припаднал от вълнение в ръцете му. От този миг нататък нашата взаимна бащино-дъщерна любов няма еквивалент на тази земя. Всяка новина, свързана с дъщеря му, резонираше у баща ми на ниво клетки. А пък аз всичките шестнадесет години, в които бе отредено да сме заедно на една и съща твърда почва под краката ни, бях готова да изляза от уютната си зона на комфорт заради него. Така както в онзи петъчен ден от октомври съм предпочела да напусна защитеното майчино тяло месец по-рано от предвиденото, за да бъда истинският, голям и неповторим подарък за 11 октомври - рождения ден на моя баща. 



Да бъдеш дете на артист е истинска привилегия в живота. Докато бащите на другите деца поправяха електроуреди, гледаха мач или играеха карти, моят учеше текстове. Седеше в малката ни панелна кухня с лице към прозореца и гръб към вратата й с малкото прозорче и повтаряше думи, написани от някой друг. Понякога, шептейки, ги отиграваше, понякога ставаше и пробваше някакви неща. Колкото и пъти да влизах при него, докато работеше, нито един път не ме е помолил да го оставя на мира, за да продължи. В малките почивки, които си правеше, аз му организирах цирково представление. И двамата много обичахме цирка и той редовно ме водеше да гледам животните и клоуните, а пък аз пресъздавах представленията с подръчни материали от детските си съкровищници, като органично се превъплъщавах във всеки персонаж. Бях и лъв, и дресьор, и кон, и пудел, и палячо, и фокусник. За нищо на света обаче не давах който и да е от публиката ми да се разсмее! Не знам защо, но всяка усмивка, плъзнала по лицето на родителите ми, ме караше да си мисля, че ми се подиграват, затова и в моя цирк всичко беше на живот и смърт – а си се разхилил, а напуснах с гръм и трясък манежа! Години по-късно, пресъздавайки отново спомените от онези мои представления пред баща ми, си дадох сметка колко ли му е било трудно да сдържа напиращия отвътре смях, когато леко окръгленото му детенце танцува с балетна рокля върху опънато на земята въже с изражение на съветски говорител, който обявява началото на Втората световна война! 

Най-любимите моменти от живота ми с баща ми, актьора Хиндо Касимов, бяха онези неподлежащи на оразмеряване времеви отрязъци в театъра. Не знам минути ли, часове ли са били, но с детското си съзнание приемах онази задкулисна действителност като пространство извън това тук и сега и неговите приказни закони неудържимо ме привличаха. Ходиш из коридорите, а светът ти се разкрива на метър от земята. Вратите на гримьорните са големи и тежки, столовете, на които искаш да се качиш, са трудни за обяздване, затова се набираш върху тях с две ръце, насам-натам се разхождат татковите приятели, 

преоблечени като крале и кралици 

като просяци и дами, като джентълмени, животни и космически същества. Кънти смях и закачки, които като дете не разбираш, но ти е приятно, че всички наоколо се смеят. Жените, които се грижат за костюмите на актьорите, разнасят мустаци, бради и странни предмети, а само няколко стъпала нагоре, в още по-непристъпните и магически пространства на замъка, наречен театър, има цяла стая, в която един мил, белокос човек прави перуки. Моделите са подредени в гигантски, опиращи в тавана аптекарски шкафове и сякаш наблюдават безмълвно всичко пред себе си. Нищо, че нямат усти, очи и уши – всичко знаят и мъдро си мълчат, докато детските ти очи шарят любопитно по тях и реконструират някакви лица и изражения.
 
Още в онези години хората на изкуството имаха проблем с отглеждането на децата си заради ненормираното си работно време, та на нашите им се налагаше да ме разнасят по местата, където работят непрекъснато. Детската градина, в която ходех, често замръкваше само с двама обитатели – аз и някоя мила учителка или лелка, останала да чака с мен някой да се сети да ме прибере. Мобилни връзки нямаше, така че мама и татко редовно не можеха да се разберат кой поема отговорността за хлапето и докато и двамата се осъзнаят, че някак прекалено дълго липсвам във вечерната картинка, аз уплашено стоях в градината и не губех надежда. Всъщност само един-единствен път си помислих, че сега вече край – дружно са решили да ме изоставят. Тогава явно е станало толкова късно, че учителката се е принудила да ме прибере у тях, където дори ме нахрани и ми застла легло. Седнах на ъгъла му и инатливо отказвах да заспя – сигурна бях, че направя ли го, завинаги си оставам в това чуждо семейство. Накрая, вероятно някъде около десет и половина, на вратата се звънна, а когато съзрях фигурата на баща си, така мощно се втурнах в обятията му, че за първи път имах чувството, че може би понякога все пак съм по-силна от него. 

Най-смешната случка от ежедневното ни общуване обаче никога няма да забравя. У нас, като в едно истинско артистично семейство, купоните бяха през ден. Приятели на родителите ми идваха, софрите се разпъваха, песните започваха малко след първите питиета, а цигареният дим се стелеше наоколо и тихомълком минаваше под вратата на детската ми стая. Един път в месеца татко нарамваше празните шишета и отпрашваше към кварталния пункт за събиране на амбалаж. Така в един ден разтовари клетия панелен балкон, малко преди да му каже "дий!" и той да тръгне, подреди камарите торби със стъклен амбалаж пред вратата и предвидливо ме прати да видя отворен ли е въпросният пункт. Аз излязох от дома ни, а в мига, в който се слях с детската компания на улицата, напълно и най-чистосърдечно забравих накъде бях тръгнала. Може би половин час по-късно чух с тревога силния татков глас, който ме викаше от балкона и съвсем по детски, когато ме попита дали да тръгва към целта си с все торбите, аз отговорих ясно и отчетливо „тръгваааай, отворено ееее“. 



Е, да, де, ама когато пристигнал, натоварен като сахарска камила пред вратата на будката за връщане на бутилки, на нея висяла огромна, четливо написана табела, от която ставало ясно, че пунктът е затворен за ревизия отпреди седмица и ще бъде затворен до следващия понеделник. Също толкова ясно станало, че съм излъгала, защото като десетгодишно хлапе за всички било ясно, че напълно съм била в състояние да прочета и разбера табелата. Разбира се, ако изобщо бях стигнала до вратата, на която тя така безмилостно си висеше. 

Моят мил, кротък и изключително търпелив 

татко прие тази моя шмекерия напълно сериозно. Това беше поводът, в който за първи път чух каквото и да е за Исус Христос, защото татко ми каза, че ако още веднъж излъжа за каквото и да е, щял да ме разпъне като него. Не знаех нито какво толкова се е случило на този човек, нито в какво точно се изразяваше разпъването, но по бясното изражение на татко и високия му глас успях да отсъдя, че изобщо не става дума за приятни неща. Тогава разбрах и още нещо – че на лъжата краката наистина са къси. Както и че татко я мразеше във всичките й превъплъщения. Точно така, както мразеше предателството, неискреността, несправедливостта. Заради една такава служебна неуредица например един път от напрежение просто така се строполи на земята в коридора. Както онзи път, когато са му обявили за раждането ми, само че с болка и искрено човешко отчаяние. 

За съжаление не успях да гледам баща си на сцената толкова, колкото днес ми се иска да бях. Няма да забравя обаче как се готви за ролята на императора в постановката на Вили Цанков „Принцеса Турандот“. Вмъкнаха го в репетиционния процес две седмици преди премиерата на мястото на друг актьор. У дома се беше разразил истински фурор по този повод, защото татко силно се съпротивляваше на това решение – беше го приел като компромис, като подаяние и в първите дни ходеше на репетиции с истинска видима омраза към ролята и целия процес. Ама това е татко – артистът! Затова и не може карезът му да държи дълго, особено когато режисьорът го спечели. Така се случи и този път. Репетициите бяха извънредни, ежедневни, по осем–десет часа. От стрес баща ми имаше пасажи от текста, които паметта му просто отказваше да запомни. И за да му помогна, му написах тези пасажи с големи, печатни букви върху бял лист, който залепихме на обратната страна на малкото китайско ветрило, което носеше със себе си на сцената. Не знам дали тези малки „пищови“ наистина са помогнали на моя баща да изпълни добре ролята си, но в салона аз се чувствах най-важният човек! И имах усещането, че всички виждат и оценяват моя принос. Що се отнася до татко, това беше една от най-добрите му и запомнящи се роли изобщо. А в края на премиерата, на поклоните, Вили Цанков излезе с впечатляващата си, митична бавна походка, премина пред всички актьори, подредени в редица, спря се пред татко, поклони се дълбоко и му целуна ръка. Публиката ръкопляскаше френетически. Аз дишах с пълни гърди театралния въздух, гледах баща си с най-голямото дъщерно опиянение на света и се пръсках от гордост. 

Точно това чувство – на гордост, примесена с топлата ми, ненамаляваща с годините любов, на свързаност, взаимно съществуване в някакви надземни пространства и детско преклонение – стои в сърцето ми и днес. Да бъда дъщеря на моя баща. Да бъда Хиндова Касимова. На татко момичето... 

Мария Хиндова Касимова