В актива му накратко: Пет експедиции “Планктон”, сред които първата с обикновена рибарска лодка, а следващите три с конвенционални корабни спасителни лодки, всички наречени “Джу”, в Черно море, през Атлантика и Пасифика, и с яхтата “Тивия” около света. “Невъзможният път” с яхтата “Тивия” през 1988-а.
През годините на плаванията той работеше в научен институт, а после като главен редактор и главен продуцент в Телевизионно филмово творчество на единствената у нас през онези години БНТ. 
Да се разбираш с някого, това означава да имате общ език, стойностна система, близки вкусове и съждения. Това е да се обичате и да се търсите, а когато се намерите, да ви е радостно, че отново сте заедно. 

С Дончо и Джу ме свързваше старо семейно приятелство

Изпращах ги и ги посрещах от плаванията. Стисках им палци, редях заклинания, обичах ги и ги очаквах да се завърнат. Завръщането им се превръщаше в суперкупон в името на живота. Бяхме техни верни приятели.

Когато Дончо тръгна втори път да обикаля света с прочутата “Тивия”, но вече сам, моите спомени за него изглеждаха горе-долу така: Дончо усмихнат, с разтворени за прегръдка ръце, върви насреща ми. Метнал през рамо кожената си чанта, крачи нанякъде. Дончо и далматинецът Роки зяпат книги на площад “Славейков”.

Слиза от поредното си колело и го връзва за тръба, дърво, парапет. Всички предишни колела му изчезваха от улицата. Последното го откраднаха от входа на кооперацията, в която живееха. 
Дончо на созополския кей преди тръгването си с алпиниста Методи Савов, който го придружи до Буенос Айрес. Беше много сърдит на себе си и на всички останали. 
Дончо, усмихнат и разпилян на аерогара София след дългия полет от Аржентина. 

Виждам последното лято в Созопол, преди той да вземе окончателното решение за самотното си околосветско плаване. Бяхме голяма компания. За първи път откакто ходехме вкупом на море, неизчерпаемото му чувство за хумор не напираше, за да размърда мозъците ни или да ни разсмее. Всъщност само няколко човека от неговото обкръжение се чувстваха нормално под обстрела на “интимните“ му въпроси. Той искаше непременно да чуе отговора. За него това беше своеобразен тест за интелигентност, която той ценеше най-много като качество на ума, заедно с чувството за хумор. 



Интелектуално агресивен е и му е невъзможно да си общува кротко


Всеки разговор с него е интелектуално сражение и тежко му, който не го издържи. Нашият приятел подхващаше мило и любезно жертвата си оттук-оттам, като не й даваше време да се опомни. Ако събеседникът се окажеше не много сложен, но приятен човек, Дончо милосърдно кандисваше и се оттегляше. Но за онзи, който му свикнеше, той се превръщаше в незаменим събеседник. Определени познати на мореплавателя твърдяха, че в същността си той не е бил онзи куртоазен човек, за който умеел да се представи. Това бяха хора, чийто жребий ги е срещнал с него на яхта и по стечение на обстоятелствата те се бяха превърнали в негови лични юнги. След редица морски преживелици от личен характер не се стараеха да се срещат често с него на сушата. Дончо пък, след капитанските си изригвания, емоционален отрицателен заряд, който се разреждал на оскъдната площ по време на плаване, омеквал много бързо и почти губел спомен за недоразумението. При нормални обстоятелства той обича да го обичат и когато усети топли нотки към особата си, най-често е внимателен и слънчев. Бих се похвалила, че никой в моя живот не ми е подарявал толкова много цветя, колкото Дончо. И не само на мен.

“Човек има дарбата да променя смисъла на живота си. За мен той е винаги свързан с доброто, а то може да бъде проявено в различни области. Свестните хора се отличават от вторачените в материалното по това, че са безкористни” - твърди той. 

Ние напразно се опитвахме да отгатнем причината за Дончовата необщителност. Той предизвикваше общото ни съчувствие, въпреки че никога не си беше позволявал да изпадне в ситуация, че да бъде ожалван. Дали не се беше заседял в повече и свободолюбивата му душа не прескачаше границите на ежедневието, за да се среща с дълбоката вода, с ветровете и бурите? Ако беше така, този вид носталгия се лекува само с едно - с ново плаване. Точно за тези настроения се е досещала Джу, когато му е обещала “дълбок тил”. Дончо знаеше точния смисъл на това обещание. Когато съобщи решението си, той беше вече спокоен - само дето пръстите му шареха нагоре-надолу по океанските карти, търсеха и нежно очертаваха розите на ветровете. Оживи се лицето му, стегна се походката му. Дончо заживя с реализирането на мечтата си. Ние се питахме - ще успее ли, не е ли леко възрастен за това изпитание. Хипертоникът Дончо се усмихваше, че е “ОК” и ще живне още повече в океана. Живна, разбира се, и 

направи първата в света без спиране в пристанище самотна обиколка през нос Хорн 

“Невъзможният път” неотклонно на юг от “ревящите четиридесет” продължи сто шестдесет и четири денонощия - от 1 януари 1988 до 13 юни същата година.

И сега ми настръхва косата, когато си спомня как на един етап от плаването “Тивия” се пълнеше с вода, Дончо я изгребваше денонощно с кофи, а ние около радиостанциите на МЕИ чувахме само “Не съм спал, не съм спал, не съм спал”... Разбира се, справи се и с това. Да се чудиш откъде толкова много душевна сила и воля у човек, отраснал в най-добрите условия за времето си, с всички глезотии и писъци на съвременната за онова време техника, като телефон и автомобил. 

Детелина БАРУТЧИЕВА