75 години след деня на раждането си и десет месеца, след като отлетя от този свят, Бисер Киров отново препълни залата на Руския културен център, за да напомни или по-точно да разкаже за себе си това, което дори и приятелите му не знаят за него. Направи го по най-талантливия и почтен начин. Както всичко досега. Още в първите години на далечната си младост, в началото на дългата си и успешна кариера, певецът записва на тетрадки бележки за случилото му се, размисли, спомени. Събрани заедно, те се превръщат в една чудесна „Благодарствена песен“. Близо 400 страници и снимки са едно закъсняло връщане към миналото приятелите, бандата от трима братя, музикантите ,писателите ,поетите, певците, роднините. Цялата огромна армия, с която е живял, обичал, спорил, работил, недолюбвал се, мразил и обожавал през годините. Бисер Киров вече не е на тази земя, за да ни каже, защо е решил да завърши разказа си в началото на деветдесетте години на миналия век. И защо последните петнадесетина години от живота му, не присъстват в книгата. Дали пък скоро няма да видим публикувани тетрадките му и от това време. Бъдещето ще покаже. Сега ви предлагаме преразказ и откъси от „Благодарствена песен“.
„Роден съм в София, в родилния дом до гарата. Когато майка ми след години ми се сърдеше за многобройните детски поразии, казваше пред братята ми горчиво-шеговито, че може да са ме подменили и да не съм нейното бебе”... - това четем в началото на „Благодарствената песен“ на Бисер Киров. Според традициите той би трябвало да се казва като дядо си Никола, но баща му, не пожелал първият му син да носи името на умрял човек.  Докато се търсело решение на проблема, минали два „безименни“ дни. Добре, че на 5 IХ 1942 година дошла леля му Стефка, която разказала странния си сън: Новороденото й се появило с ореол на главата, в ръцете на ангел, който казал:  Очаква го слава. Името му да е Бисер.    

От дете започва да свири на цигулка, после- на китара, а в казармата и на тамбура. В поделението на град Марица се събират с едно момче, което познава още от София-Георги Куртев. Един ден на свиждане на Гошо идва истинският му баща Петър Минчев. Високият приятен мъж на средна възраст току-що излиза от затвора, където е влязъл заради жена си по Закона за спекулата. Тя после го изоставя, отнемат му всичко, дори синът му не носи неговата фамилия. Гошо е редник Куртев и бащата чува това с болка. Явно майката е преименувала чедото си, за да го избави от преследването, като син на съден от Народния съд.

» Дружбата между Бисер Киров и Георги Минчев е свещена. Към края на книгата си, когато разказва за времето, когато родината ни преживява първите пориви на демокрацията Бисер пише: „Гошо беше в еуфорията си. Всички огорчения, задръжки, вътрешни терзания и стаена черна болка намериха отдушник в новите му текстове, които въодушевено и себераздаващо пееше по площадите. Разбирах го, но го молех да махне грубите думи, защото не му лежаха. Той бе непримирим . След години, когато болестта му стана знайна, намерих оправданието в нея, защото стиховете, които той ми остави, като негови текстови находки, нямаха нищо общо с панаирджийската революционност на първите му „демократични песни“. 



» Гошо беше жизненонеобходим на „синята революция“ и още повече на неособено безкористните му спътници, които край него уредиха бъдещето си с дялове в „мениджърската приватизация“ на „Балкантон“. Той беше „бяло“ момче, изживя  последните си години без парно, с неизплатено „Тико“  и с окрадени възторзи...“ 

» След този затрогващ разказ за човека , който според Бисер Киров ще остане  „Орфея на българския рокендрол“, ще се върнем към 8 декември 1966 година. Бъдещият инженер- химик заедно с тайфата си празнуват студентския празник. Успели са да си намерят покани за най-престижната зала - „България“ . Купонът  тече. Обявяват: „Микрофонът е ваш“  и огромна опашка се извива пред сцената. Поощрен от приятелите си, и Бисер се нарежда накрая. Дотук, спират го водещите Илия Цоцин и Петър Добрев, студенти във ВИТИЗ, вече отегчени от аматьорските опити
Кировската упоритост обаче надделява. Бисер взема китарата на един от оркестрантите и запява рок, който жестоко някога са изпълнявали с Георги Минчев.  Залата полудява. Едни викат Бисо други бис. Втората песен е блус, за любимата му и всъщност бъдеща съпруга Митка. 

Два месеца по-късно му се обажда композиторът и саксофонист в оркестър „Балкантон“ Морис Аладжем. Уреждат му прослушване при шефа Димитър Ганев. Следва поканата да стане солист. Тогава това е най-професионалният комбо- оркестър в България. Приема, при условие, че ще има възможност да продължи да си учи инженерството. Съгласяват се. Но това така и не става. Защото в следващите няколко години Бисер се изстрелва на върха на българската попмузика. Пътува , печели награди, между които и „Златният Офрей“:  Не бях пророк, но вече знаех:  Музиката и сцената ми бяха подвластни, пиша в „Благодарствена песен “.  

» Следва поканата за участие на фестивал в Барселона. Песента на Атанас Косев „Да вярвам ли?“ ще бъде представена поотделно от Лили Иванова и него Такъв е регламентът. И това ще стане в две вечери пред 3000 души, които са и жури. Лили още първата вечер прави категорична заявка за награда. Втората вечер и в мое изпълнение песента бе първа”-пише Бисер Киров.-„ Чакахме до полунощ. Победихме. На въпроса към Лили за моята част от наградата, тя в своя, по-късно добре  известен кубратски стил ми отговори : Кой си ти? Какво си направил? Какво си изпял?” 

В крайна сметка Бисер получава 300 долара. В България се разнася мълвата, че е останал на Запад. „Естествено Лили Иванова преписа на себе си цялата победа в Барселона. Не спомена моето участие, не даде на Ангел Заберски нито стотинка. Ангел Заберски по-късно се съди, но получи само статуетката „Най-добра песен в Барселона“. Така в съда, според разказа на Бисер Киров , завършва този иначе успешен за българите конкурс

В края на 1969 година в СССР, на сборния концерт със звезди от социалистическите страни  „Мелодия друзей“  Бисер Киров се среща за първи път отблизо с най-големия :  „И оттогава Емил Димитров остава за мен перфектният колега, чудесен мелодик и щедроблагословеният талант на българската песен. Атмосферата около него бе по бохемски широка до аристократичност, шумно артистична и великодушна и по емиловски покровителствена, което правеше музикантите му, макар и не най-добрите на републиката, както и всички,  с които общуваше-негови предани приятели. А това  е величието на таланта” !

Групата на Емил „Синьо-белите“ , весела банда от музиканти , събрани за турнето, които не познавах, имаше традиция да завършва концертите си с каса „Советское шампанско“ и сандвичи със сьомга. Тарторът на всички събирания бе тамадата Васил Андреев , който допълваше купоните със запалени почитатели и почитателки... пише авторът на „Благодарствена  песен“.
И Васил, и Емил са били винаги изключително колегиални и жертвоготовни. Странно е, че последното, което Емил си пожелал от Москва, месец преди да си отиде, било „Советское шампанско“ и сьомга, които Бисер е бил щастлив да му донесе.

По-нататък авторът разказва и за друга една от звездите на българската попмузика:

» „Познавах Богдана отдавна, тя е от нашата махала. Богдана е светъл човек, въздушен, с култура и с душа. Майка й беше жена от хайлайфа и Бубата е такава от дете. На Сочинския фестивал Борето Карадимчев бе ожесточен пазач на притежателката на първата награда – Богдана . Колегата ми от Унгария –голямата  звезда Петер Мате, ми се оплака, че миниатюрният  Боре Карадимчев му е налетял,  когато поискал да я целуне след наградата.


Йорданка Христова първа е завела Бисер в Куба

» И ето че стигнахме до папата- сред организаторите , „геният на частните български концерти” Иван Алексиев:  Висок, белокос с мъдър поглед, комбинативен и с непоклатимо обещание. Така го е запомнил Бисер. А и с това, че като продуцент прави освен огромни циркови събития  и още хиляди малки градски и селски концерти. Разказвали са ми  народни певици и музиканти как с единия номер открива в едното село , с другия в другото, като се сменят ритмично и така-четири концерта на вечер, спомня си Киров. И добавя:

Иван Алексиев даваше  хляб на стотици творци:  музиканти,  клоуни, имитатори, илюзионисти, акробати и  естрадни и оперни певци, студенти от Африка и Азия ,които представяше като  звезди.  Живееше на третия етаж на площада зад коня . Разказват, че когато тъща му била на  гости и се опитала да изтупа  дюшеците през прозореца, целият площад се изпълнил с двадесетолевки. Може и да е измислица, но към Иван Алексиев храня дълбоко уважение и благодарност”, пише  певецът.  

4 март 1977 година. Тържествен концерт в село Новачене, Плевенско, на 20 км от Свищов . Както никога преди концерта, докато чакат края на дългите речи и  приветствия  музикантите нарушават  собствения си закон и отпиват  от виното, самоток, с което домакините щедро ги черпят. Новата зала на читалището е препълнена, програмата е чудесна.  Има много бисове.  Най-после артистите успяват да се доберат до гримьорната, за да се преоблечат.  В този момент някакво глухо, страшно бучене, като нарастващ тътен на стотици танкове, започва да тресе залата. По нататък в книгата си Бисер Киров описва  преживяното  така:  „Момичетата се развикаха. Токът спря. Големият двукрил прозорец се изкърти и в ужаса на осъзнатото земетресение и прах скочих през прозореца навън. Скочил съм от втория етаж. Бос  и само по джинси се претърколих на плочите в очакване на читалището да се  срути върху мен. Ревове на животни и хора и.... нищо.

Опитах се да стана, но болката беше ужасяваща.  Музикантите ме вдигнаха на ръце и ме пренесоха в автобуса. Ванко Пеев / ръководителят  на оркестъра/ беше излетял от сцената през голямата задна желязна врата за декорите, другите се бяха скрили от падащите чиги на  сцената . Само малкото барабанче и аз бяхме контузени . Кичка Бодурова, която пееше във вокална група, дълго е тичала, за радост на читалищните работници „топлес“.    
 
А ето спомена  за една  удивителна среща. Всичко се  случва в самолета  от  Мадрид за София : 

„Стюард  бе моят състудент Жоро от ХТИ. Докато бяхме студенти, имаха някакви отношения с Митка, не бях забравил, но тя беше вече Кирова. Жоро ме покани в първа класа,  където бяха само Рей Чарлз и синът му.  В броените  минути, в които разговарях  с двамата , разбрах,  че отиват на среща с Ванга в Петрич, поканени от негови български приятели. Жоро донесе бутилка уиски, наля, но пихме само ние с него.  Рей Чарлз заспа и спа почти до София. Пред аерогарата видях  Даниела Кънева, която вместваше в светлата лада на брат си певеца и големия му син. Бързо ми обясни, че отдавна си кореспондират и е успяла да уреди среща с Ванга, поради някакви здравни проблеми на певеца. Не  помня  подробности, но двамата с  Митка бяхме щастливи при тази абсурдна среща с нашия идол. И днес където и да срещна Даниела Кънева , тя е като видение от един сбъднат  сън”, описва събитието Бисер Киров.

Путин го дарява със златен знак

Бисер Киров е роден на 4 септември 1942 година в семейството на пастора на църквата на адвентистите  Христо Киров. Живее в София, Сливен, Добрич Силистра, Пловдив.  Учил е за инженер –химик. Като певец има издадени грамофонни  плочи и дискове с общ тираж 4 000 000. Изнесъл е над четири хиляди концерта по цял свят. Носител на много отличия, между които „Златният Орфей“, първа награда на песенен конкурс в Барселона, призове  в  Русия, Съединените щати, всички бивши социалистически страни. Заслужил артист на България и единственият чужденец със същото звание, и в Русия. Притежава златен знак и почетна грамота от  президента Путин.  

Подготви Исак  ГОЗЕС