Далчев е един от най-видните български поети и преводачи на XX век. Автор на поезия с ярко философска проблематика. Превежда стихотворения и белетристика от френски, испански, италиански, немски и руски писатели. Стиховете му са превеждани на десетки езици, един от малкото български поети, издаван дори в Южна Америка. Когато го обвиняват, че публикува само силните си поеми, а слабите крие, той отговаря - моята тайна е, че дори не пиша слабите си стихове.
Премълчаван от литературната критика в България преди 1989 г., Далчев има широко влияние в българската поезия. Сред смятаните за повлияни от него са Александър Вутимски, Божидар Божилов, Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Иван Пейчев, Николай Кънчев и Иван Цанев. Сред забележителните постижения на Далчев като преводач са творби на Йохан Волфганг Гьоте, Блез Паскал, Мишел дьо Монтен, Стендал, Фридрих Хьолдерлин, Емили Дикинсън, Антон Чехов, Исак Бабел, Федерико Гарсия Лорка, Габриела Мистрал и др.

Творби на Далчев са издадени като отделни книги в превод на френски, словашки, чешки, унгарски, руски, немски, италиански, полски, фински, испански, а също на английски, турски, китайски, японски, арабски, шведски и други езици в периодични издания и сборници.
Поетът, който сякаш никога не получава истинско признание от обществото, може би заради това успява да “зарази” със стиховете си дори хора, на които по принцип е чуждо това изкуство.

Далчев умее да комбинира високата философия с образи, които могат да бъдат разбрани от всекиго

Сложна задача, решена от един от създателите на литературния кръг “Стрелец”, който с точните си “стрели” безпощадно улавя фините щрихи от живота. Обичам изкуството, което завоюва действителността, а не бяга от нея, което претопява нещата и явленията и извлича от тях като от руда стройния свят на образите, пише Далчев.

Темите за погледа навън, за прекрачването на границите и суровата действителност се предопределят от детството му. Той идва на бял свят на 12 юни 1904 г. в Солун. След краха на Балканската война, в която родната къща на поета изгаря, семейството се установява в София. Атанас завършва Първа мъжка гимназия и философия в Софийския университет. По това време - през 1926 г., излиза първият му самостоятелен сборник “Прозорец” - един от любимите образи в неговата поезия. По-големият му брат Любомир Далчев е известен скулптор, автор на много от най-познатите статуи в София и други градове - сред тях е тази на св. Климент Охридски до Народното събрание.


Александър Муратов, Атанас Далчев и Радой Ралин

1927-а е рождената година на кръга “Стрелец”, в който се включват видни интелектуалци като проф. Константин Гълъбов, Светослав Минков, Кирил Кръстев, Фани Попова-Мутафова. Обединява ги мечтата да издигнат националната ни литература на европейско ниво, но запазвайки автентичния й български облик. За съжаление, не срещат особено признание - вестникът, носещ името на кръга, спира да излиза само след 12 броя заради слабия интерес. Обществото не е узряло за предлагания от тях светоглед, но това не спира Далчев да продължи да пише така, както вижда живота през прозореца на стиховете.

Втората световна война повтаря за поета и неговото семейство нещастието, сполетяло ги през Балканската: къщата им е разрушена при американските бомбардировки над София. После с 9 септември идват промените, а свободолюбивият и принципен интелектуалец трудно се вписва в новия живот. През 1947 г. е уволнен като началник на отдел “Обществено възпитание” към Министерството на информацията и изкуствата. В онези тягостни времена дори спира да пише - започва отново след повече от десетилетие, а едва през 1965 г. издава първата си стихосбирка след дългата пауза - “Стихотворения”. Постепенно произведенията му добиват популярност, признание на държавно ниво, както и в чужбина - Далчев получава много награди, сред които орден на Президиума на Върховния съвет на СССР, званието “заслужил деятел на изкуството и културата на България” и Хердеровата награда на Виенския университет през 1972 г. Същата година близкият му приятел Радой Ралин съставя и издава сборника с негови стихове “Балкон”.

Далчев не се стреми да бъде харесан на всяка цена, в нито един момент не се влияе от доминиращите предпочитания на обществото. Нещо повече, с упоритост и творчески нюх той прозорливо съумява да проправи постепенно път на своите различни стихове, които след това ще повлияят на цели поколения български творци. Тихата културна революция, която Далчев осъществява, променя из основи нашия литературен живот и го модернизира. По-малко познати, но определено не маловажни са неговите заслуги като преводач - на тази част от работата си поетът отдава изключително значение. Художественият превод ми напомня прозорец, в който образите от улицата се смесват с отраженията на предметите вътре в стаята. Той е произведение толкова на автора, колкото и на преводача, казва Далчев.

Поетът има общо четири деца - три момичета (Мария, Виктория, Райна) и едно момче - Христо. В интервю, посветено на баща й, Виктория си спомня негови думи: Аз не бързам да пиша, както другите, от страх, че мислите и преживелиците ми ще останат неизразени. И казва още: той е живял като обикновен човек, без да чака, без да се надява, че всичко ще напише Но имаше неща, които искаше да напише... Божидар Божилов го беше представил на Борис Пастернак и Анна Ахматова и те го бяха оценили и му бяха пратили за спомен техни книги с автографи и оценка за поезията му. Той си кореспондираше с Мария Петрових, една от изтъкнатите преводачки на Русия.

Поетът умира на 17 януари 1978 г. Душата му отлита през прозореца на времето, но не си отива. Остават изящните му строфи, в които всеки образ рисува нова краска по живата картина от другата страна на прозореца...
 
И зимата

И зимата ще ни затвори скоро.
Ще падне сняг на нашите балкони.
Напразно в пустотата бяла взорът
Картините на лятото ще гони.

Тогаз, уединени, ще си спомним
И таз разходка сетня в планината,
Това великолепие огромно
От багри и от есенна позлата.

И като гледаме в снега трохите
И стъпките на бедните врабчета,
Ще виждаме стената на елите
И на брезите златните кубета.

Мъглите зад прозореца ни зимен
тогаз ще ни напомнят мълчаливи
за въздуха мъглив и сякаш димен
под буките оголени и сиви.

Разравяйки червената жарава,
Ще бдим в нощта и паметта огреял,
Тоз огън шумата ще възкресява
И стъпките ни шушнещи из нея.

И нищо, че огнището ще стине
И зимата ще ни обгражда пуста,
Ще населиме нейните пустини
Със наще спомени и наще чувства.

1965 г.