Роден е на 30 ноември 1954 г. в София. Син на големия Георги Калоянчев. Започва да играе на сцената на Сатиричния театър. След 2000 г. спира да играе и става управител на обменно бюро за валута, но след 11 години се завръща успешно в Сатирата. Ивaйлo Кaлoянчeв имa тpимa синове oт двaтa cи бpaкa. Гopдee ce c фaмилиятa cи, cпoдeля, чe ca възпитaни в пaтpиapxaлeн дyx и нa пpaзници винaги ce cъбиpaт зaeднo. Пpeдcтoят Кoлeдa и Hoвa гoдинa, тoгaвa фaмилия Кaлoянчeви e в oчaквaнe дa бъдe зaeднo и c мaлкoтo внуче - Гeopги.
- “Ивайло се разви като чудесен актьор. Справя се отлично с ролите си, особено с тази на г-н Балкански”, твърди неговият колега и приятел Светослав Пеев. 
Каква година ще изпратите този път?

- Не мога да се оплача - тази година беше добра за мен. Явно си трябва време. Когато излезеш от системата, а аз бях 11 години навънка, изобщо нямах нищо общо с театъра, явно ти трябва време, за да започнат да те търсят, независимо как се казваш. Знаеш какво имам предвид. Затова си признавам, че съм удовлетворен от станалото през 2017-а.

- Дайте по-конкретно, от какво сте удовлетворен?
- Доста проекти осъществихме и с Шуменския театър, и с Дупнишкия, и със Сатирата в София. Директорът Здравко Митков ме задържа тук, аз съм си на щат, но друго си е, казано на наш език, да бъдеш - разпределен. Това ти дава сигурност. Разбира се, че искам още възможности.

- А в личен план какво е положението?
- Също сме добре. Деца, внуче, всички растат. Е, внукът Георги е един засега, на три годинки, но си е голяма радост! Знаеш, че ние малко се разпиляхме, жена ми е в Лондон, но пък малкият ми син също си е при мен. Ще се съберем всички на Коледа, ние сме патриархално семейство. Няма отстъпление. Като беше жив баща ми, си беше неотменна традиция всички да сме заедно на Коледа, затова и сега се надявам да прекараме пак постарому. Моето семейство - което означава двамина мои синове и един доведен, съпругата ми, естествено, и който още реши. Знаеш, днес всеки си е тръгнал по пътя й каквото стане. 



- Как се чувствате с новия стар директор на Сатиричния театър Калин Сърменов, с който дори бяхте в конкуренция за този пост - нали и вие се бяхте кандидатирали?
- Е, всичко е наред. Всъщност много от моите и неговите виждания за ръководството на театъра съвпадаха в голяма степен. Аз никога не съм бил срещу Калин. И двамата искаме Сатирата да бъде на водещо място. Когато се кажеше “Сатиричният театър”, веднага пред теб изплуват велики имена, големи постановки, а в момента май не е съвсем така. Но вярвам, че ще възвърнем старата си слава. 

- Баща ви е един от основателите на театъра, така че трябва да се борите, нали?
- Това е дълга тема. Много от младите артисти в театъра, ако ги попиташ знаят ли историята му, ще се окаже, че нищичко не им идва на ум, а ето Сатирата отбеляза тази година своята 60-годишнина, макар че всъщност в указа на БКП за създаването й пише 1959-а, тогава е и първата премиера - “Баня” на Маяковски.

- Каква е вашата публика днес?
- Как да я деля, няма наша, няма ваша. Дали бабичките ме гледат, гледат ме, но и младите идват, има интерес. И аз като баща ми мисля, че публиката е най-добрият и точен критерий дали си си свършил работата. Просто казано. А и не можеш да кажеш, аз сега ще правя елитарно представление, трима души да влязат в залата, стигат ми! На хубавото и възрастният ще се зарадва, както и младият също. Това е. Ето сега играем една постановка в Шумен - “Хористи” - това е за състоянието на България през 70-те години, горе-долу. И младите не разбират за какво става дума. Синът ми Валентин ме пита, ама така ли е било, защо да не можеш да слушаш радио “Свободна Европа” например? Но пък хората на моите години много се радват, като гледат. Ето и това се случва. И аз приемам. 

- Какво е мнението ви за паметника на баща ви Георги Калоянчев в Бургас? Вече две години не престават “злите” коментари за него?
- Не може да се угоди на всички вкусове, но че го има, е хубаво, даже много хубаво. Щастлив и горд съм, че бургазлии го издигнаха. За мен баща ми си беше обикновен човек, а пък публиката му целуваше ръка. Разминават се възприятията за него, но какво по-естествено от това. Аз у дома съм бил свидетел на всичките му добри страни и кусури също.

- Кой негов кусур сте наследили?
- Темерутщината. Той мълчеше и аз мълча. С него като се качим в колата, си траем, не шукваме през целия път, часове наред е пълна тишина. Никой не хаби и дума. А виж, брат ми не е такъв - на него пък не можеш да му затвориш устата. 

- Вече 5 години Калата го няма. А вие усещате ли, че още живеете в сянката му?
- Продължават да казват “синът на Калоянчев”, свикнал съм. Какво да направя, никой не си избира родителите. Дали съм по-свободен? И преди, и сега си се чувствам достатъчно свободен. Дано хората ме харесват. 

- А за вашите роли какво ще кажете?
- Вкарвате ме в клишета. И аз ще кажа като баща ми навремето - няма роли, които не обичаш. Дали ако си порежа малкия пръст, ще ме боли повече от това, когато си порежа безименния пръст примерно? Без любов ролята, която изграждаш, няма да стане. И най-малката, и най-голямата. 

- Какво ви се играе? 
- Стига с тоя Бай Ганьо, а! Всичко искам. Е, знам, че Ромео не мога да бъда или ако ми го дадат, ще трябва да бъде фарс, нали? Разпределят ме все за комедийни роли, какво да се прави. Всеки артист си казва, че най-привлекателната роля му предстои, така сме създадени. Научил съм, че след лошото винаги идва хубавото. Вярвам. Чакам, чакам и каквото дойде - добре дошло. Надявам се новият директор Сърменов да не ме забравя и ангажиментите ми и в Сатирата да се увеличат. 



- А какви са ви отношенията със Стояна Мутафова?
- Приятелски. Аз й свалям шапка, че на тия години още се изявява на сцена. Според мен спре ли да играе, на другия ден си е отишла. Е, с годините всеки дава фира. Ето, отиде си и Никола Анастасов, голям артист, почти всеки ден гледам неговия стол в тази гримьорна, в която водим разговора. Липсва, но идват нови, млади актьори, също добри.

- Кои са младите надежди на този най ваш театър “Сатиричния”?
- О, имена няма да казвам, но има, има. Лошото е, че са принудени, слагам и себе си в това число, да играят в еднодневки, за пари. Дори в халтури. Мое мнение. Но без пари не може. Извикат те за участие, ти отказваш един-два пъти, обаче колегата ти приема, взима си паричките, а теб пък повече не те канят. Факт. Системата ни е объркана. С една постановка на Запад актьорът може да си осигури финанси за година например. 

- Пак ще спомена баща ви, който е изиграл точно 50 роли в киното. Затова ви питам вие как гледате на родното филмопроизводство и участието си в него?
- Ха-ха! Харесвам, бих играл, само че имам един-единствен проблем - не ме канят. Едни и същи хора са навсякъде - и по телевизии и техните сериали, и по предавания, и във филмите наши, че и в моя хладилник се страхувам, че мога да ги срещна. И човек, превъртайки каналите, остава с впечатлението, че всичко е гледал много преди да вникне в сюжета. Да сменят малко лицата, байгън ми става.

- Хайде и за политика малко да се изкажете. Имате ли си предпочитания?
 - Оле, майко! Както казва бай Ганьо, политиката е мръсна работа. Кой ме пита, но все пак се радвам, че малко почва да им увира главата на политиците. Наистина без образование няма да стане по-добре у нас. Прост народ - слаба държава. Дано всички го разберат. И не на думи, а с дела. Защото става театър, като при нас - на сцената ние се трепем, а после извън нея сме си първи приятели! С две думи, нямам пристрастия. И червени, и сини, и зелени не може да не разбират, че пенсионерите не могат да живеят днес с 200 и 300 лв. пенсия, а им пожелават спокойни старини, как бе, джанъм! Роден, наш, български абсурд! Всъщност - поредният! 

Елена КОЦЕВА