Има думи и изрази, изречени спонтанно, които остават в историята. Години наред ги повтарят вестници, радиа, телевизии. У нас те не са толкова много. И не са от речите и мъдростите на политиците. От тях по традиция чуваме повече бисери еднодневки, в които умното е малко и на които от сърце можем да се посмеем.
На 17 ноември 1993 година вечерта родината ни научи, че Господ е българин. Фразата излетя от телевизорите и се чу до последното село на страната ни. „Господ е българин!“, крещеше човекът зад екрана, а сърцето му думкаше като пред спукване. В този момент електронното табло на парижкия стадион „Парк дьо Пренс“ показваше, че тече деветдесетата последна минута на мача между националните отбори на България и Франция, а след бомбен удар на Емил Костадинов топката се въргаляше в мрежата на „петлите“. 

С победата си с 2:1 „лъвовете“ се класираха за световното първенство по футбол в Съединените щати. Идваше незабравимото американско лято. Човекът, първият наш сънародник, който определи националната принадлежност на Господ, бе великолепният спортен коментатор Николай Колев-Мичмана. Той си отиде от този свят на 10 юни 2004 година. Беше на седемдесет и две години. Оттогава минаха още тринадесет. Вече е позабравена идеята да го виждаме от бронз, в цял ръст, някъде по „Витошка“ . „Господ е българин“ обаче остава.

В племе човекоядци попаднали трима мъже, жертви на самолетна катастрофа. Главатарят има казва: „Ако ми кажете нещо, което не знам, отивате в казана. Знам ли го, спасени сте”.

Аз съм англичанин, започнал първият. Моята страна е създала индустрията, дала е велики умове. Вождът махнал с ръка: „Не знам”. След него французинът говорил за демокрацията и революциите, родени в неговата страна. Последвала го същата участ. Третият дори и не отворил уста, а направо тръгнал към нищото. Чакай бе, къде... – сопнал се главатарят. Ти не знаеш за тези велики държави, та за моята ли... отвърнал пленникът и продължил. „И все пак откъде си?” „От България.” Вождът светнал от радост: „Ела, бе, аз съм завършил география в София!” 

Този бе любимият виц на Николай Колев. Ако искаме да разберем защо, трябва да се върнем доста години назад, в село Торос, където на 20 февруари 1932 година е роден бъдещият журналист. Във филма от поредицата „Умно село“ на БНТ за своето село Мичмана казва, че за разлика от Париж, който е разположен на двата бряга на Сена, неговото е на левия бряг на река „Вит“. Това не му пречи обаче да е достатъчно живописно и с безумно красива природа.


Интервю с Добромир Жечев.    Снимки Иван ГРИГОРОВ

 Момчето е на пет години, когато семейството се мести в София. Бащата е техник, огняр, електричар в банята в „Овча купел“. Той за първи път го води на стадиона. Играе отборът на „Левски“ и оттогава бъдещият ас на коментара става левскар, факт, който той упорито се старае да скрие, особено пред зрителите.

Играта с топката в детските години е любимото му увлечение. Гордост на квартала са няколко изявени футболисти и най-вече любимецът Петър Величков, на когото всички деца се опитват да подражават. От Николай футболна звезда не става, но идеята да бъде лекар му харесва. Готви се упорито за изпитите, докато баща му задава логичния въпрос: „Мислиш ли, че настина ще можеш да помагаш на хората? Готов ли си за това?” Следва намерението да стане геолог. България е изключително богата на полезни изкопаеми държава и работа ще има много, твърди пропагандата. След изпитите се класира като шеста резерва, по-късно се оказва, че богатства въобще няма, а дипломата, с която става висшист, е за учител по география. Затова разказахме онзи анекдот.
Даскал обаче от Николай Колев не става. Във филма, посветен на него, Мичмана – става ясно, че този прякор се ражда още в ученическите му години. Баща му е работил по корабите, синът е влизал в морето само веднъж с яхта и веднага му става лошо. Независимо от това Николай Колев достойно носи докрай това звание. 

Географът никога не застава пред черната дъска и учениците. Покрай приятели попада в системата на Българския съюз за физкултура и спорт, а оттам съвсем неочаквано става директор на продукция в телевизията. В работата няма нищо творческо, той си е чист организатор, но от време на време пише малки текстчета за екрана. Славата му на прочут уличен коментатор обаче непрекъснато разцъфтява. По градинки и запалянковски сбирки той е най-компетентен и все гледа да убеди другите, че „Левски“ е играл най-добре. Така идва моментът, в който му предлагат да излезе и коментира вече зад екрана. Дебютът е приятелска среща на националния ни отбор по футбол. А в чужбина за първи път застава зад микрофона през 1966 година на световното първенство по хокей на лед в Любляна. Оттогава му се събират десет „ Мондиала” и още толкова олимпиади. Свидетел е на мачове и спортни събития, на които стават чудеса, като гола на Георги Аспарухов на стадион „Уембли“ в Лондон през 1968 година, трите медала /златен, сребърен и бронзов/ на Ваня Гешева в гребния канал на олимпиадата в Сеул. Благодарение на Николай Колев и още милиони българи преживяват тези щастливи мигове.

Греда

Във филма, посветен на собствената му особа, Мичмана с усмивка разказва как на зимната олимпиада в Гренобъл доста упорито подготвял зрителите за пристигането на генерал Дьо Гол. В духа на предварително  дадения му сценарий той обяснявал с какъв мундир, еполети и фуражки ще дойде президентът. А в действителност славният французин пристигнал облечен в дълго и най-обикновено палто. Тогавашната директорка на телевизията Леда Милева направо полудяла, още повече че нейният представител добавил, че стадионът ще бъде посипан с 50 000 свежи, изкуствени рози. От София го заплашили с уволнение, а той - че ще емигрира. Още от неговите спомени, четем в стари емисии на агенция „Блиц”. 
Преди десетилетия Колев отразява световната квалификация България – Люксембург. Мачът се играе навръх Гергьовден. Тогава тъкмо именникът Георги Аспарухов вкарва и двата пъти за победата ни с 2 на 1. При второто му попадение Мичмана бе рекъл, че Гунди е забил “великолепен гергьовски гол”. Една фраза, която му струва твърде скъпо. Комунистите вдигат скандал и настояват за партийно събрание, за да порицаят Мичмана за “недопустимата за социалистическия морал църковна стилистика”. Критикуват го обвинително, а Мичмана накрая се вдига и изрича: ”Другари, съзнавам грешката си. Тя обаче е продиктувана от обективни причини. Нека предложим на другаря Гунди да се преименува или да си промени рождената дата.
Като най-добра Николай Колев определя работата си по време на мача Левски – Вележ в гр. Мостър. Чудесен коментар, но авторът ме не знаел, че зрителите у нас не го чуват, защото нямало връзка. Говорил им човек от студиото. Случват се такива неща в живото предаване, обичат да казват телевизионните асове. А Николай Колев бе един от най-големите между тях. Затова неговото „Господ е българин” няма да бъде забравено.

Исак ГОЗЕС