Мустафа Чаушев стана на 74! А преди година чества и 50 години на сцената. Той е легенда на родната поп музика. Неслучайно е наричан Българският Шарл Азнавур. В забележителната си кариера, в която изпява стотици хитове, има издадени над 20 албума, носител е на много престижни награди и отличия. Мустафа Чаушев не говори често пред медиите, защото неведнъж е виждал „свои интервюта” в пресата. В народното издание обаче естрадният колос е повече от сигурен. И прави една болезнено откровена изповед – и за кариерата, и за личния си свят.
- Г-н Чаушев, преди броени дни навършихте 74, но изобщо не ви личат тези години, особено като погледнем към устрема, динамичното ежедневие и жаждата ви за музика и сцена. Разбрах, че сте създал и книга с цялата си досегашна дискография…
- Това е вярно, да. Събрах на едно място всичко, което съм направил в досегашния си живот. Книгата е по-скоро за гледане и слушане, отколкото за прочит. 74 години действително не са никак малко, но по-важно е как се чувства човек в този напрегнат и динамичен живот. Ситуациите се променят с много високи темпове – и политически, и икономически, и всякакви. Не усещаш как минава времето. Само преди година и нещо празнувах юбилейни концерти, а сякаш беше вчера. Хубави са тези рождени дни, защото винаги има какво да споделиш с приятелите си.

- Когато празнувахте 60-ия си юбилей и 40 години на сцената, на концерта ви в зала 1 на НДК тогава се събраха много ваши колеги, сред които и трима души, които вече не са сред нас физически – Боян Иванов, Борис Гуджунов и Борислав Грънчаров. В предварителния ни разговор ми споделихте, че те много ви липсват.
- Просто ги няма вече, да… И това е нещо, което присъства като неотменна емоция в душата ми. Дебело искам да подчертая колко много уважавам моето поколение певци. Не че имам нещо против младото поколение, то винаги е в ролята на новатор в развитието на всяко едно общество, дори и някой да отрече това. Нашето поколение е вече с регресирало мислене, като че ли лежим на стара слава и лаври, но все пак не бива да се забравят тези хора, които толкова много са дали и продължават да дават страшно много за развитието на българската музика. Дали са си младостта, здравето, всичко. А тези певци, които излизат сега и продължават да излизат, просто ги съжалявам, защото те няма да опитат от най-хубавото нещо – от тази публика и този концерт, на който хората идваха с вратовръзки, с цветя, с аплодисменти, които бяха достатъчни. Не заради парите, защото тогава нямаше и пари.

Хонорарите бяха 
мизерни - 
започваха 
от 8 лева

10, 12, 15. А когато правехме рецитали, се плащаха 60 лева, това беше максималната сума, отпускана от Концертна дирекция. Ние се борехме за аплодисменти, за сърцата на хората. Много талантливо е това поколение, което малко по малко си отива, но има още доста, на които желая от сърце благополучие и здраве. Но все пак бъдещето принадлежи на младите.

- Времето сега сякаш е твърде търговско. Водещи са тарифите, парите, хонорарите, пък вие правите паралел с моменти, които са се „плащали” основно с аплодисменти.
- Определено, много е вярно това. Не е чисто сегашното време. При нас се гледаше не кой взима повече пари, а кой има повече бисове, кой пее повече на сцената. Това беше нашата борба. И имахме прекрасни отношения, а аз съм от ’67-а година на пиедестала. Първите ми турнета бяха с Бисер Киров, с Мими Иванова, с Астор, пет години и с Лили Иванова, Йорданка Христова… те са толкова много.


 В прекрасни отношения e и с Мая Нешкова (вляво) и Йорданка Христова

- Конкуренция в най-динамичните ви откъм творчество години ви е бил и Тодор Колев…
- Да, с него сме и двамата родом от Шумен. Имали сме много интересни сблъсъци в добрия смисъл на думата. Тогава работехме в две различни заведения, а по онова време във всяко имаше оркестър. И с Тошко благородно си завиждахме – и при нас беше пълно, и при тях, но, разбира се, техният състав беше много по-обигран от нашия. В Шумен всеки знаеше Тодор Колев, Адама, както му викаха. А аз бях Джиджито – играех много добре баскетбол, футбол, от време на време изпявах по някоя песен по ресторантите. Даже

певиците редовно 
се разплакваха

защото мен хората много ме харесваха.

- Добре, Тодор Колев е известен повече като актьор, не като певец, а при вас музиката е водеща. Не сте ли опитвал да направите стъпки и в киното?
- Не съм имал никога такива наклонности, макар че сестра ми беше години наред в театъра в Шумен, беше и актриса, и певица. Смятам, че нямам тази дарба да бъда актьор. Затова пък музиката ми идва отвътре, никой никога на нищо не ме е учил. Съдба.

- Близки приятели сте с Лили Иванова, а за нея музиката е единствена съдба. И е казано, че тя ще пее, докато е жива. Нейните стъпки ли следвате в това отношение?
- О, не, аз нямам чак такива амбиции. Лили е желязна. За мен всяка среща с публиката в момента е едно велико събитие, с което и си спомням за младостта, и едновременно с това се прощавам с хората по някакъв начин. Навремето обикаляхме постоянно страната, имах по 300-400 концерта на година. А като прибавим и турнетата в Съветския съюз и по други фестивали, както и плочите, които издавахме години наред, звучи доста мащабно. Много неща съм направил и надали има от моите колеги такъв, който да може да се похвали с нещо подобно, не че ги подценявам. Мисля, че след Лили Иванова и Емил Димитров аз съм човекът, който е бил най-продуктивен през всичките тези години. Но аз

Лили и Емил ги 
слагам в друга 
категория - те 
са явления

определени са от съдбата да бъдат такива величия.

- Много критика, хули и нападки е получавала Лили Иванова през годините, но се получава така, че сякаш колкото повече я атакуват, толкова по-силна и голяма става!
- Замислих се и наистина е точно така. Добре го казваш. А Лили е човек, когото безкрайно уважавам. Нападките са, защото не я познават. Не са живели с нея. Едно време композиторите стояха на опашка пред Лили, за да й предлагат песни, защото каквото изпееше, ставаше суперхит. Аз бях пет години в една гримьорна с нея – от 1970 до 1975-а. Имахме дори един период, в който тя точно се раздели с Ванко (композиторът Иван Пеев, който е голямата любов на певицата, бел. ред), а аз отидох с Данчето (Йорданка Христова, бел. ред) в Куба и бях една година там. После ме молиха отново да се върна при Лили Иванова, защото тя искаше да работи с мен. Бяхме много силен тандем. Имахме много турнета в страната, в Съветския съюз, след което започнаха да канят и само мен. Но с Лили не се работи трудно, както повечето предполагат. Ако не създаваш някакви интриги и проблеми, с нея се работи прекрасно, защото тя иначе веднага усеща другото и моментално намира начин да се освободи от теб. Затова и при нея много-много хората не се задържат.

- А защо се разделихте?
- Ние се разделихме, защото започнаха да ме канят да пея отделно на турнета в Съветския съюз, развивах кариера. Пет-шест години бях на заплата и към Концертна дирекция. Но нито сме се карали, даже напротив, добри приятели сме. Лили дойде на 65-ия ми юбилей, когато празнувах с концерт в НДК.

- Как ви посрещнаха в Куба, когато сте били с Йорданка Христова на турне?
- Когато отидохме, Данчето вече беше суперзвезда там, аз бях по-млад певец, но останах очарован. Бях научил да изпълнявам две-три испански песни и тя беше доволна от мен. Не бях перфектен, защото това означава да пееш само на испански, а аз не знаех езика. Тяхната музика е и малко по-различна от нашата – по-ритмична, по-сърцата, изключителни музиканти са.

- Първата песен, написана за вас, е от тандема Тончо Русев - Дамян Дамянов – същият, с когото работи повече от успешно и Лили Иванова.
- Да, песента „Моят живот”. Написаха я точно защото работеха с Лили Иванова, а аз – с оркестър „Балкантон”, те пък с Тончо Русев. Имахме един юбилеен концерт в зала „България” на Димитър Ганев, който беше ръководител на „Балкантон” тогава, правеше 50 години. Там пях и аз заедно с Бисер Киров, с когото след това тръгнахме на турне. И когато свърши концертът, докато седях във фоайето, където беше препълнено с хора, по едно време

някой се хвана 
за врата ми и ме 
разцелува. Беше 
Лили Иванова!

Каза ми: „Чудесен глас! Чудесен! Искам да работим заедно”. Не мина много време, тя се разбра с оркестъра, в който тогава още работеше и Николай Арабаджиев-Фучо като пианист. После оркестърът се отдели, стана „София”, след което се случи и жестоката катастрофа с Паша Христова. Всичко ми е сега пред очите отново, сякаш беше вчера. Връщаш ме в онези години, а те бяха знаменити.


С Лили Иванова са добри приятели

- Споменавате Бисер Киров, който направи невероятно успешна кариера в Русия, в Германия. В родната си България като че ли се задържаше най-малко, мислите ли, че е бил разочарован, огорчен от нещо?
- Да, той обиколи Германия, Русия и Америка, Южна Америка. Беше уникален човек наистина. Не, не беше обиден на България, просто намери поприще, успя да подпише невероятни договори – първо в Източна, после в Западна Германия, после и в Америка. Бисер беше много пробивен, талантлив, знаеше и много езици – английски, руски, испански, френски, нямаше проблеми. А най-хубавото му качество беше, че поддържаше връзка с всеки в бранша, постоянно пращаше писма, календари, подаръци. Вършеше си така неговата работа, сякаш е за някой друг – каквото сега правят мениджърите. Беше прозорлив, а ние, в тази държава, сякаш бяхме малко позаспали в това отношение. Тогава Концертна дирекция уреждаше нещата, а ние едва ли не смятахме, че това е достатъчно. А то изобщо не е било така. Бисер беше уникален. Пътувахме много с него, а когато се прибирахме в хотела, играехме покер. Веднъж той, без да го питам, ми спомена за случай, в който му викали, че е българомохамеданин – това беше период, в който слагаха нови имена на помаците, прекръстваха ги.

“Аз съм си чист 
българин и 
хората просто 
злоупотребяват”

му бяха думите и аз му вярвам напълно, защото това явно отвътре го е тормозело. Казах му, че само той е този, който може да прецени какъв е, както и онова, което са си говорели с неговите родители. Всичко друго е без значение.

- Често ходите до Турция заедно с дъщеря си Ажда, а там напоследък се случват страшни ситуации, атентати, напрежение. Всичко това не ви ли плаши?
- Не, никога не са ме плашели. Сега отново ми предстои пътуване до Тур ция. Ако нещо има да става, то се случва каквото и да правим. Атентатите стават заради световната политика, която се води, в която по някакъв начин намесват и Турция, а тя трябва да се отбранява. Но това е една прекрасна страна с прекрасни хора, които са невероятно гостоприемни. Там имам и роднини – майка ми е родена в Истанбул, сестра ми и брат ми са там, братовчедите.


Певецът с най-голямата си гордост – дъщеря си Ажда

- Навремето, когато се връщате от Турция, го правите заради майка си, която тогава е била в България.
- Самата истина е това, макар че майка ми е родена там, живееше в България, в Шумен. Тогава времената бяха други и се налагаше да постъпя по този начин - близките ми можеха да пострадат. Можеха да изгонят сестра ми от театъра, брат ми беше учител и директор на училище, знам ли какво щеше да стане... Тогава не пускаха така, както е сега – отиваш, взимаш билет и тръгваш. Аз никога не съм правил опити да се изселвам, но просто бях сигурен, че светът ще се промени. Дори в градския съвет в Бургас казах това на един кмет – „До 5 години това ще се промени. Не сте хората, които ще решавате имената ни” – а после разбрах, че

за тези думи са 
ме гласили за 
Белене

Така беше тогава. Бяха много странни години.

- Така като гледате как се движи настоящето и какво се очертава да бъде близкото бъдеще, какви мисли ви минават за дъщеря ви Ажда, която избра да тръгне по вашите музикални стъпки?
- Това време не е за нея. Просто тя е родена в лошо време. От корупция днес нищо не можеш да направиш. Политиците просто трябва да мислят за хората, не само те да са добре. По този начин не може да бъде… Не може хората да стоят пред кофите и да чакат, за да си намерят нещо за ядене. Обидно е. Обидно е и за мен, защото аз съм дал милиони на тази държава, а държавата не ми е дала нищо! Това го напиши точно така, защото е срамота! Не може един Мустафа Чаушев, който е издал над 30 плочи, да получава 50-60 евро пенсия! Докато някакви некадърници получават максимални пенсии, без да са дали нищо на тази държава. Това ми е крайно обидно! Моите колеги си отидоха разочаровани, отчаяни и обидени – и Борис (Борис Гуджунов, бел. ред), и Борислав (Борислав Грънчаров, бел. ред), и Боян (Боян Иванов, бел. ред), и Емил (Емил Димитров, бел. ред)… Не може така! Как така! Ужас!

- Вярвате ли в съдбата?
- Вярвам, да. Например ако не беше съдбата навремето да ме срещне с Тончо Русев в радио „София” през ’68-а, нищо нямаше да се получи по начина, по който стана в кариерата ми. Лили Иванова тогава пееше една песен, след нея той поиска да чуе и мен, и след това ме покани в „Балкантон”, след което станахме приятели и с Лили. Това е съдба! Иначе не съм суеверен човек. Вярвам в доброто. Наивен съм. Много помагам на хората, вярвам им, а те за съжаление злоупотребяват.

- Лоши хора винаги ще има, радвайте се, че сте от добрите!
- (Усмихва се.) Абсолютно, да. Обичам страшно много моите колеги – и тези, които са между нас, и тези, които си отидоха. Нали казват, че има ангели, които бдят отгоре. И дори аз съм го усетил лично това.

- Закрилата от ангел ли? Как?
- Да, закрилата от ангел. Преди години катастрофирах много жестоко, колата се обърна няколко пъти на пътя. Но стана така, че като по чудо излязох невредим. След това една гледачка, с която пътувахме заедно, защото тя иначе беше тв водеща, една вечер след участие ми казва: „Ела да ти кажа някои работи”. И ми каза: „Теб те е спасил духът на майка ти.” А при инцидента аз действително почувствах, че

все едно някой
ме обгръща с памуци

При обръщането на колата аз все едно бях някъде в облаците, не се удрях. Все едно бях в меко легло, в памук. „Майка ти се е намесила. Тя много те обича”, така ми каза.

- Духът на майка ви ви е спасил живота…
- Да, така стана. И до днес е пред очите ми този момент. Има някаква сила, вътрешно не само вярвам, но и знам, че е така. Важното е да си честен и откровен пред себе си, защото ако лъжеш някого, лъжеш себе си.

Интервю на Анелия ПОПОВА