Всеизвестно е, че Стефан Стамболов е знаел за готвеното срещу него покушение. Приятели му предлагали да не излиза навън от къщи за известно време, но той отговарял, че тъй или иначе ще го убият, поне да е на улицата, вместо да взривят къщата му и да пострада семейството му.

Още през април Стамболов дава за съхранение на един чужд журналист писмо в запечатан плик, описващо точно начина, по който ще бъде убит - от група, оглавявана от Наум Тюфекчиев и финансирана от Григор Начович. Кой е този чужденец, на когото Стамболов има такова доверие? 

Името му е Рихард фон Мах и той не се побоява нито от руския император, нито от българския княз да напише истината за тези драматични събития. 

Проф. Михаил Арнаудов нарича Рихард фон Мах един от
ай-добрите приятели на България между синовете на Германия!
​​​​​​​
Немец по рождение и офицер по професия, Мах твърде рано напуска армията и става кореспондент на някои от най-влиятелните европейски вестници, главно на “Кьолнише цайтунг“. Той прекарва дълги години у нас и е близък на много политици и интелектуалци, включително и на Стамболов. В своите кореспонденции Мах проявява живо съчувствие към българския народ, разбиране и симпатия.
Именно с Рихард фон Мах за последно се здрависва минути преди смъртта си Стефан Стамболов в “Юнион клуб” на 15 юли 1895 г. Стамболов си тръгва за вкъщи, а Мах остава да играе шах, когато се чуват гърмежите, виковете и стражарските свирки. Журналистът е сред първите, които изтичват на улицата и 

виждат бившия премиер окъпан в кръв, 
с отрязани ръце и посечена дълбоко глава

В следващите дни Мах почти не напуска къщата на Стамболов, заедно с роднините, чуждите дипломати и лекарите. Тук се получават телеграми, тук се пишат новини за вестниците, тук се обсъждат лекарските мнения и догадките за вероятните убийци... На 17 юли става ясно, че Стамболов умира - поради загубата на кръв, отслабналия организъм, диабета и възпалението на раните в главата. Викат софийския митрополит да му даде последен благослов. Внезапно под прозорците на стаята някаква латерна започва да свири виенски валс. Втурват се да отстранят свирача, но той се дърпа и заявява, че му е платено да свири под този прозорец.

Към четири часа сутринта
а 18 юли 1895 г. Стамболов издъхва

Погребението е на 20 юли. В книгата си “Из българските бурни времена” журналистът Рихард фон Мах описва този ден с детайли и коментари, които подсказват висок професионализъм. Зад равния тон и уж безпристрастния поглед има и вълнение, и гняв, и покруса... 


Със съпругата си Поликсени

Денят е събота, опечалените са се събрали в къщата на Стамболов, ковчегът е поставен в трапезарията. Мах отбелязва колко неприятен е този навик да се облича починалият с фрак, сякаш отива на бал. Личат си раните по лицето, краищата на ръцете са обвити в бинтове, нозете са обути в лачени обувки... Отрязаните ръце са сложени наблизо. Мах отбелязва: отсечените, обезобразени ръце, които някога са направлявали съдбините на България, плуват в спирта като стари ръкавици... 
Навън напират тълпи, жадни за зрелища. Неволно всеки от опечалените посяга към револвера си. Вече се изнася ковчегът, когато някой прошепва нещо на бившия министър Греков - оказва се, че винтовете на траурната колесница са развити с идеята ковчегът да се преобърне и “шайката от долни или високопоставени убийци” 

да се нахвърли върху трупа

Винтовете са завинтени наново, ковчегът е изнесен, но тълпата вън не иска да даде път. Полицията отсъства. Все пак шествието бавно потегля с несигурните първи тонове на траурната музика. 
Непосредствено след ковчега върви Димитър Петков с привързана ръка и глава, подкрепяйки съпругата и сестрата на Стефан Стамболов, плътно забулени. След тях са дипломатите, а край тях и зад тях крачат техните охранители, които с мъка задържат агресивния човешки поток. 

На ул. “Раковска”, където Стамболов е паднал под ударите, шествието спира, музиката млъква и Димитър Петков със задавен глас казва: “Тук, на това свещено място, ще се издига някога паметник... Тогава, когато признателното потомство ще знае да цени по-добре делата на този велик човек, отколкото днешните силни на деня...” 

Думите му са прекъснати от “диви” викове “Лъжеш!“

Бяла кутия полита над тълпата, някой извиква “Динамит!” . Настъпва паника, блъсканица, вадят се ножове и револвери, венците са изтръгнати от ръцете на носачите, музиката е разпръсната, свещениците са повалени на земята. Приятелите на Стамболов наобикалят колесницата с извадено оръжие. Едва тогава от съседна уличка излиза половин ескадрон жандармерия, която в галоп, с извадени саби, се втурва срещу тълпата. Хората се разбягват. Едва след време, макар и силно намаляло, шествието отново тръгва. Когато процесията наближава катедралата, става ясно, че

“шайкаджиите” са били вече и тук -
някой е срязал въжетата на камбаните, за да не звънят

Да, има полиция, но тя гледа безучастно. По пътя към гробищата към процесията се втурва нова шайка - те крещят, удрят свещениците, смъкват венците от колата, разсипват коливото...
Вече на самите гробища грозният спектакъл продължава - “разпасани, мрачни и тъмни личности с вълчи погледи” си пробиват път през конницата и ругаят вдовицата. 
Групичка от хлапаци наблизо си подават шишета ракия и веднага след като г-жа Стамболова се качва във файтона, те се хващат на хоро върху гроба като “диваци край клада”. 

Рихард фон Мах твърди, че привечер “шайкаджиите” отново напират да влязат в гробищата, носейки лопати, топори, въжета и една “бесилница” - да изровят трупа, да го насекат на парчета, да окачат на бесилката една част... Но кавалерийското отделение на входа ги възпира. След година гробът все пак е взривен. 

Но вдовицата слага отрязаните ръце в стъкленица на прозореца и тази зловеща гледка дълго време привлича изплашените погледи на минувачите. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА
/вестник "Над 55"/