Ожених се тайно в Дания.
Йълдъз Ибрахимова е джаз певица с уникални гласови възможности и талант. Световната звезда има много превратен личен живот. По-голямата част от него прекарва в България, а през 1993 година се омъжва за известния турски политик и кмет на Анкара Али Динчер. След смъртта на съпруга си продължава да отглежда сама дъщеря им Суна.

- Макар и в центъра на София, сте израснали в турскоезично семейство. Това създаваше ли ви проблеми в детството?
- Да, от време на време съм усещала... Спомням си учителката ми в началното училище, когато ставаше дума за историята и османското робство, и децата ме погледнаха така особено, обръщайки се към мене, а аз бях единствено турско дете в класа. Учителката им каза: "Деца, има и добри турци, да знаете...". Но всъщност приятелите, които съм имала и имам още от детинство, са били винаги толерантни към мен. Не съм имала проблеми нито в училище, нито по-късно в Консерваторията.

Родителите ми не са музиканти. Майка ми е от Силистра, баща ми от Плевен, той идва на работа в София и тук се женят. Майка ми беше машинописка в Национално радио, а баща ми беше издател. Той отдавна почина, но успя да ме види завършила Консерваторията.

Семейството ми беше двуезично - и майка ми, и баща ми говореха добре български и турски език. Дори в началното училище, учех в 6-о, на ул. “Шишман”, на една родителска среща учителката беше казала на майка, че аз говоря по-добър български език от доста деца в класа. Защото тях ги гледаха повече близки от селата, носеха диалект, а моят български беше литературен.

- Смятате ли, че насилствената смяна на името ви през 1985 година ви попречи в музиката и въобще в живота? Бунтувахте ли се по някакъв начин? Ако въпросът ми все още предизвиква негативни емоции, може и да не отговаряте и се извинявам за него.
- От дете винаги са се отнасяли толерантно към мен и не съм усещала проблем никога. През 1985 г. аз бях много потресена от всичко това, което се случва, защото то беше съвсем неочаквано. Не, да се бунтувам срещу това - не, но просто бях потресена. Не знаех какво става и защо става... Защото нищо не се обясняваше, нищо не се казваше - защо е това, каква е причината?

Бях в шок,

защото лично аз до този момент не съм имала проблеми и изведнъж, за един-два месеца, се сменят имената на всички турци, които живеят тук. Не разбирахме - ние сме граждани на тази страна, израснали сме с тази култура, въобще това е Родината ни! Защо е необходимо? Аз и досега не знам каква е била причината за това и за какво се е направило... Имаше и отчаяние, разбира се. Не знаехме докога ще продължи тази смяна, тъй като никой нищо не ни казваше. Накараха ни да подадем молба, че искаме лично, по свое желание, да го направим. Всеки един беше принуден да смени по този начин името си, защото ако не го смени, той просто нямаше как да съществува в тази страна, или пък да избяга... Имаше опашка в службата и ние бяхме отишли с майка ми. Преди нас имаше момиче, което се казваше Сузан и майка ми каза, защо не опитам и аз с това име, ако мине с едно добавено "а" накрая. И така от Йълдъз станах Сузана.

Веднага след това аз имах голямо турне в Съветския съюз - от Ереван до Мурманск. Интересното беше, че руснаците бяха дошли да ме чуят месеци преди това в София и след като чуха мои изпълнения, сключихме договор за това турне. Тогава официалната ми покана от тях беше до Йълдъз Ибрахимова. На летището в Москва, като минавам през паспортния контрол, на документа ми пише Сузана Ерова, а руснаците, които ме посрещат, чакат Йълдъз Ибрахимова. Беше интересно това, че афишите за това турне бяха вече отпечатани като Йълдъз Ибрахимова и тези, които анонсираха моите концерти, също ми казваха Йълдъз. Така

в България бях Сузана Ерова, а в Съветския съюз - Йълдъз Ибрахимова.

- Не намерихте любовта в България обаче? Първият ви и единствен съпруг е покойният турски политик Али Динчер...
- Той просто ме спечели. За мене беше много важно човекът, когото ще избера (защото по принцип жената избира, независимо че мъжът си мисли, че той е избрал), да ме обича. Али имаше огромно уважение към това, което аз правя, и беше прекрасен човек. Беше уникален човек, с изумителна ерудиция, много начетен - той непрекъснато четеше, до последния си ден. И уважението на цялата страна към него беше неимоверно - от чистача до президента. И сега като ни видят, всеки веднага изказва една топла дума за него, независимо каква професия има и на каква възраст е. Такива хора се раждат рядко. Той обичаше много България, защото това бе родното му място. Те са се изселили 50-а година цялото семейство. Като депутат в парламента беше създал българо-турско парламентарно дружество. Беше с много добри чувства към България и правеше всичко възможно двете страни да се сближат, да имат повече контакти.

Аз самата съм с двойно гражданство - и на България, и на Турция.

Оженихме се в Дания, защото ако бяхме избрали Анкара например, той казваше, че трябва да стиснеш ръката на хиляда души. И в София щеше да е по същия начин. Той каза, че просто нищо няма да разберем от сватбата, само ще поздравяваме цял ден и по-добре някъде по-далече да я направим. Али беше представител на своята партия в Атлантическия пакт, те имаха конференция по това време в Копенхаген и затова решихме там да се оженим - по-далеч от калабалъка. Той замина преди мене, а аз имах концерти в Истанбул, събрах най-хубавите цветя от концертите и отлетях. Когато влизах на летището и чиновникът на паспортния контрол ме попита за целта на пристигането ми в Копенхаген, аз казах "Да се оженя! Ето, ей там зад вас ме чака кандидат-женихът".

Оженихме се през 93-та година и си пожелах на 10-годишнината от сватбата да се върнем отново в Копенхаген. И така се случи, че наистина десет години по-късно ме поканиха за концерти в Дания! Тогава и двете посолства - българското и турското, се надпреварваха кой повече да ни глези... разкарваха ни със специална кола, датчаните пък дадоха коктейл в наша чест...

- След всичко, което ми разказахте, вероятно въпросът ми е излишен, но все пак - Али Динчер ли беше най-голямата ви любов и в цяла България не можахте да срещнете друг?
- Не само в България...! Аз бях повече във Франция преди 93-та година, предимно там. И около мене бяха все мъже - аз работя с мъже. Но никой не ми хвана окото (смее се). Али беше един прекрасен съпруг, прекрасен баща и мой най-добър приятел, което трудно се съчетават в едно.

- На колко години е дъщеря ви Суна, знае ли български език, занимава ли се с музика?

- Суна вече стана на 13 години, тринайсет и нещо даже. Тя тръгна по пътя на музиката и знае български много добре. В България има приятелчета още от детската градина. Ние даже тук я дадохме на детска градина, защото тя по цяло лято е в България с баба си. Майка ми шест месеца живее при нас в Турция, шест месеца тук, в България. Майка ми Неврие, да е жива и здрава, отгледа Суна, тя израсна тук и говори свободно български. Миналата година влезе в музикално училище и тръгна по пътя на музиката. Ние заедно записахме преди години един албум с детски песни. В този албум участва и майка ми - три поколения, които пеят тези песни. Миналата година имах турне в Италия и аз я включих с две-три песни, които пеем заедно.

- Има ли нещо от България, което ви липсва, когато сте в Турция?
- Да, липсва ми... Винаги има една носталгия. Тук съм се родила, тук ми е обкръжението, нашата улица, нашата градина... Добре че технологиите вече се развиха дотолкова, че по скайпа се виждаме и чуваме, това е нещото, което донякъде замества. Но аз имам предимството, че съм в съседна страна. Разстоянията не са така големи. Аз пътувам много често и на границата служителите вече ме познават и, откровено казано, между двете страни въобще не усещам, че минавам граница.

- Българският министър на културата Вежди Рашидов обра много негативи това лято със съкращението на различни състави в областта на класическата музика, като много музиканти останаха на улицата. Какво е вашето мнение?
- Много е тъжно, когато се чува, че един класически оркестър е закрит, или един театър, или една опера, защото това в ущърб на културата. Култура се прави много трудно и много време минава, докато се дойде до онова високо ниво на култура, което имаме, но бързо се разрушава. Знам, че бюджетът за култура в България е крайно недостатъчен. Това ще се отрази пагубно на бъдещите поколения. Трябва да се прави нещо, че тези млади хора, тези деца да знаят, че на тази планета, че в България има и друга култура, която остава във времето, която иска едно малко обучение, за да стигне до ухото.

И какво правят българските медии? Само в един канал видях нещо повече за българската култура. Аз разтварям български вестници, ежедневници, не искам да казвам имена, и съм шокирана от полуголи жени, които виждам. Това е всекидневник, който го четат читатели от всякаква възраст... Просто е абсолютно вулгарно! И аз си купих няколко такива вестници, видях няколко полуголи жени в ужасни пози и направо

ги хвърлих в кошчето.

Да, да, всекидневници!

Другото, което ми прави впечатление в България - езикът е ужасно опростен, той е ужасно вулгаризиран! Къде е хубавият, литературен български език? И защо трябва да се говори толкова брутално, вулгарно, дори и в медиите? Това е ужасно и ме отблъсква. Аз не чета в момента никаква преса, защото не виждам вестник, който да пише на литературен български език! Като гледам, и по телевизията има такива изрази, които се употребяват. Нашите деца в България говорят на един ужасен език! Те не познават българския език...

Едно интервю на Антонина СТОЙНОВА