Проф. дфн Светлозар Игов е роден на 30 януари 1945 г. в с. Радуил, Софийско. Литературен историк и критик, есеист, поет, романист, преводач. Автор е на над 1 000 публикации в литературната периодика и на повече от 30 книги, сред които: История на българската литература 1878-1944 (1990, II изд. - 1991, III изд. - 1992, IV изд. - 1993); Кратка история на българската литература (1995); Българската литература XX век - от Алеко Константинов до Атанас Далчев (2000); Там. Поезия (2005), "Бай Ганю" и бай Ганю/Загадъчната творба за проблематичния българин" и др. Негови творби са превеждани на английски, френски, немски, испански, италиански, руски, чешки, полски, сърбохърватски, унгарски, японски и други езици. В Ловеч проф. Игов гостува по повод 100 години от рождението на Димитър Димов в града на р. Осъм. Ето, какво каза проф. Игов пред Агенция БЛИЦ.
<b>- Проф. Игов, като че ли днес чувството у българите, че са &quot;осъдени души&quot; е една непрекъсната прогресия?<br /> </b><br /> - Има нещо нещо такова. Може би заради трудностите от настоящия преход, неосмислянето на миналото, неподготвеността за настоящето и шока от бъдещето. Това създава чувство за дискомфорт, за неуют. <br /> <br /> <b>- Митологема ли е Бай Ганьо на българската политика?<br /> </b><br /> - Последната ми книга е посветена на Бай Ганьо, той обобщава някои социално-цивилизационни среди на Балканите и тяхното поведение. Доста е обременено политическото мислене на полуострова, поради което то ражда един тип политик, когото можем да срещнем при Бранислав Нушич и Иван Вазов до Станислав Стратиев и Душан Ковачевич. Разбира се, има и политици с по-различни качества от този класически образ, но за съжаление, те изчезват в общия механизъм, който владее както България, така и част от посткомунистическите балкански държави. В тях политическата класа не е адекватна, не е на онази висота, която трябва да има.<br /> <br /> <b>- Доброто, което не иска да си отиде от българската духовност?<br /> </b><br /> - Неговият инстинкт за оцеляване. В него обаче има и добро, и лошо. Защото често пъти моралната цена на оцеляването е твърде висока, често пъти то ни заставя да живеем в едно общество на перманентно извънредно положение, в което просто няма правила. <br /> <br /> <b>- Защо на Парламентарни избори`2009 няма писател сред мажоритарните кандидати? <br /> </b><br /> - Ами, аз не знам българският писател дали участва в политическия живот на този етап. В първите години след Десети ноември в него се включиха доста интелектуалци, неслучайно те бяха и първите, които си тръгнаха разочаровани. <br /> Не мисля, че мисията на писателя е да участва в политическия живот на една страна. Мисията на човека на изкуството е да бъде алтернатива на обществото. В известен смисъл той трябва да е над политическите битки, над политическата конюнктура. В негово лице обществото трябва да има една автономна област, една алтернатива на действителността.<br /> В момента се чувства вакуум в обяснението на съвременния свят, в управлението му. Кризата плоди предизвикателства, които влияят и върху политиката. Странното е, че те се повтарят. Явно в целия политически механизъм има нещо сбъркано. Не мисля, че един писател може да дава политически съвет. Той може да дава морални съвети, да произнася морални преценки. В същото време не трябва да се забравя и, че съвременните общества са доста сложни социални механизми, които изискват съответния професионализъм. За съжаление, понякога дори той е затруднен да ги обясни. Пример е днешната икономическа криза. Някои икономисти ни я обясняват с алчността ни, алчността обаче е едно понятие, което не е икономически термин, а е моралистична оценка.<br /> <br /> <b>- Безвремие ли са изборите?<br /> </b><br /> - В съвременното общество изборите са единственият легитимен начин за участие на всеки един от нас в политическия живот. Друг е въпросът, когато тези механизми ни се струват неефикасни, когато в тях се прокраднат месиански настроения, очаквания за чудото, тогава настъпва разочарованието. <br /> <br /> <b>- Какво се случва с българския писател днес?<br /> </b><br /> - Ами той, така да се каже, се преустройва. Не е тайна, че у някои български писатели от по-старото поколение продължава да е жива и в момента една носталгия по миналото - някои от тях бяха свикнали да са храненици на държавата срещу услугите, които й правеха. Естествено е да има носталгия у тях. Макар че именно същите тези храненици се оправиха и в новите условия. <br /> Аз не съм привърженик на т.нар. грижа на държавата за изкуството, защото това означава известен ангажимент на твореца към държавата. А точно това не трябва да става. Повтарям, интелектуалецът трябва да е една автономна, независима общност и е по-добре държавата да не си грижи за него. Защото от грижите, започват и ангажиментите, и въвличанията на творците в механизмите на властта, и творецът загубва функцията на морален коректив.<br /> Писателите до 1989-а бяха свикнали с един механизъм на културата, не бяха подготвени за промяната. Днес обаче по-младите поколения търсят и постигат една нова функционалност на литературния процес. В това има и добро, и лошо. Доброто е в това, че литературата продължава да функционира, лошото е, че пазарните механизми пораждат една културна индустрия, чиято цена е не по-малка от онази, която се плащаше при една друга политическа конюнктура. <br /> Пазарният механизъм е жесток и към самите творци, защото заради едното оцеляване понякога той им налага да произвеждат продукти на културната индустрия, а не творби на високото изкуство. Това предизвикателство у нас е от 15-16 години, но на Запад в него изгоряха и изгарят ред бележити автори. Спомнете си съдбата на един Фицджералд, или на един Фокнър... Тези проблеми са все още нови за българските творци.<br /> <br /> <b>- Българската литература откъсната ли е от световната? <br /> </b><br /> - В някои случаи тя е откъсната и от българската действителност. Получава се така, че когато тя е във връзка със световния литературен процес, е откъсната от българската действителност и това винаги е проблем. Добре е да се съчетават тези две страни. Но все повече са българските интелектуалци, които се адаптират към световните културни процеси. Аз съм от шест години в журито на конкурса &quot;Роман на годината&quot; и виждам доста голяма промяна в романите, които се пишат днес, от тези от преди шест години. Нараства вълната автори, израсли в по-други условия, повлияни много по-силно от световния литературен процес и носители на една нова поетика. <br /> <br /> <b>- Доколко вярна е тезата, че след 1989-а българският роман линее?<br /> </b><br /> - Вижте, популярно е съждението, че романът живее в перманентна криза. Още от времето на Сервантес... Романът обаче е малък фениксов продукт, като че ли се ражда всеки път от собственото си пепелище. Трудно е да се правят каквито и да е обобщения за българския роман след 1989-а. Имаме изобилие от заглавия, трудно е да знаем кое от тях ще се наложи, кое ще остане. Свидетели сме и как някои романови форми придобиват нови битие. Така например, романът с продължение от вестникарските подлистници, една форма особено характерна за 19-и век, се трансформира в днешните тв сериали. Така че словото придобива нови качества на разпространение.<br /> <br /> <b>- Къде се влиза по-лесно - в Европейския парламент или в пантеона на европейската духовност?<br /> </b><br /> - Вижте, българската култура още със създаването на азбуката и с приемането на християнството, е със знак за европеизация. Ние в духовността си сме европейци още от 9-и век. Българите проблематизираме принадлежността си към Европа, когато не става дума за култура, а по-скоро за манталитет, за държавност. Бих казал, че по отношение на манталитета, с оглед на специфичното развитие на Балканите, на българската политическа култура наистина й липсва един Ренесанс, с изключение на една ивица по Дубровник и Далмация, липсва ни и онова социално строителство, познато ни като резултат от Великата френска революция. Във формирането на държавността ни все още личи една сянка на азиатски деспотизъм. Ние повече приличаме на бившите съветски средноазиатски републики, отколкото на централно-европейска държава. И това е характерно на само за България, но и за още някои балкански държави. Липсва ни политическа култура от европейски тип. Това е дуализъм - от една страна висока духовна култура от европейски тип, от друга - усилията на българина да оцелява на всяка цена, често пъти извън правилата на европейската цивилизация. В крайна сметка у нас нито западните, нито източните правила важат, т.е., липсват строго изработени социално-политически правила.<br /> <b>Гергана Димитрова, БЛИЦ<br /> </b>