Името на Лъчезар Ошавков, живописец, роден във Видин, от македонски произход, липсва в Антологията на българските художници. Той повече от четиридесет години живее в Париж и се счита за френски артист. Рядко идва в родината си. От месец обаче той е тук. На 8 октомври почитателите му ще видят тридесетина нови негови платна. Мястото е галерия „Валер” на улица „Княз Борис I” в София. В началото на септември Ошавков, заедно със своите приятели Андрей Лекарски и Никола Манев показаха под тепетата изложба, озаглавена: „Трима парижани в Пловдив” . За съжаление дни преди откриването й от този свят отлетя Никола Манев. Ошавков е бил човекът, който до последния миг е бил до леглото на своя приятел в една от парижките болници.
- Господин Ошавков, има предложение на общински съветници от Чирпан главният булевард на града, който сега се казва „Георги Димитров”, да бъде преименуван „Никола Манев”. Изненадва ли ви този факт? 
- Напротив. Изненадан съм, че Чирпан още не е преименуван в „НиколаМаневград. Аз ще направя лично предложение пред Народното събрание за това.

- Шегувате ли се?
- Не, той е почетен член на Чирпан. Плюс това Кольо обичаше тези работи.


Рисунка на чаша вино с Никола Манев

- Но той беше малко комунист? 
- Комунист, фашист, антисемит, семит, той беше такъв, какъвто налагаше ситуацията. Плюс това той щеше да бъде страшно доволен, че ще смени Георги Димитров. Ама те Кольо защо ли го изгориха... Той можеше да го замести и в мавзолея.

- Не ви ли е тъжно, беше най-добрият ви приятел? 
- Три години беше болен. Казах му: Имаш вид на излязъл от Освиенцим. Той се пъчи - нищо ми няма. Оказа се, че има много болести. Но не искаше да говори и дори да знае какво има. Има си доктори, затова им плащат, казваше. В такъв момент всички приятели се покриват. Аз в продължение на три години се занимавах с болния Кольо Манев. Той никога не се оплака, освен последните дни. 

- Какво си говорехте тогава?
- Същото, каквото и преди седемдесет години, когато се запознахме. Същите идиотщини, шеги, никаква разлика. Той не говореше за смърт. Аз за него знаех повече, отколкото той за себе си. Той се държеше мъжки. Не го оставих. Има лаф: „Болен ли си бил или болен си гледал”. Последната седмица обядваме във вторник и за първи път ми каза, че не се чувства никак добре. Дадохме си среща за четвъртък. Споменах му, че освен това двамата ще отпразнуваме и рождения му ден - 28 август, точно седмица след това: Той каза: „Планове повече не правя”. 
Излязохме от ресторантчето, което беше близо до тях, той тръгна наляво към ателието си, аз надясно - към метрото. Нещо обаче ме накара да се обърна. И тогава не си помислих, а усетих, че го виждам жив за последен път. Усетих го.

- Били сте до него до последния момент? 
- Обадиха ми се в 9,30 часа от болницата. Открили ме по последния телефонен номер, на който той се е обадил. Веднага отидох. Лекарят ми каза - масивен кръвоизлив, трябва да намерим роднина. 99,99 на сто няма изход. Ако евентуално се събуди, ще бъде жив труп. Това става в петък, 24 август. Махнаха апаратите, които поддържаха живота му. Преместиха го в друга стая. Уж край, не се знае какво ще стане. Имаше един физик Ландау, който след две години кома се събуди, като нов. В събота към 7 часа вечерта ми се обадиха, че вече прекъсва дишането. Отидох веднага. Издъхна в ръцете ми в 8,45. Това, което най-много му тежеше накрая, бе, че три години не се бе връщал в България. Няколко пъти се готвеше за пътува, билетът бе в ръцете му, но в последния момент нещо се случваше и лекарите го спираха. 

- Липсва ли ви?
- Ние всичко си споделяхме. И като станаха всичките тези истории с болестите, имах нужда да ги споделя. И като няма друг, трябваше с него. Целият ни живот мина заедно. Аз му дължа много. Ако не беше той, аз никога нямаше да се задържа в Париж. Щях да се върна. Както казва царедворецът Куртев, за нас с Анди Лекарски той е бил като локомотива.

- Върви ли рисуването?
- Не. То никога не е вървяло, как може да върви нещо, което не служи за нищо.



- А как преживяте тогава...
- Аз съм Остап Бендер, знам 400 честни начина за печелене на пари. В момента сме залети с цунами от изображения. Фигуративното изкуство изчезва, за да се запълни с художествена фотография. Човекът отсъства, правят глупости, инсталации. Няма образ. Добре, че напоследък отново започваме, макар и трудно, да си връщаме териториите.

- Кой купува картини сега?
- Тези, които купуват картини, са хора с пари. На мен никога не ми е купувал нещо някой от Френската компартия, виж, вождове от българската БКП са ми купували. 
 Остап Бендер казва: В една страна, в която циркулират парични знаци, винаги има хора, които притежават огромно количество от тях. Няма значение от режима и строя. Но това, че някой има пари, не значи, че купуват. Старите фортуни вече са се ояли. Мазетата и таваните им са натъпкани с шедьоври. Кольо казваше: „В момента се продава само в изоставащите страни: България, Албания и т.н.”. И е прав. В Пловдив например свалих една трета от парижките си цени, за да се адаптирам към българския пазар. В последните минути, преди за затворят изложбата ни, се появи една жена и каза, че иска да купи двете най-скъпи картини. Но каза да стане бързо, защото утре ще пътува. Та случват се и такива работи.

- Кой е най-големият ви творчески или финансов удар?
- Аз цял живот съм се забавлявал. Никога не съм се взимал на сериозно. Винаги са ми плащали за забавлението: Така беше докато работех в киното, по-късно, когато пеех руски песни в парижките кабарета. Правил съм фрески, гоблени. Не съм бил принуден да работа в завод и на заплата. Явно имам такава физиономия, че ми помага... 

- И какво ви плащаха за това забавление?
- За една картина два на два метра галерията искаше много висока цена. От цялата сума – половината за мен. Едно приятелче арменче много искаше да я купи. И докато обикаляше и мислеше, картината се продаде бързо. Под носа му. Тогава той веднага поръча да му нарисувам копие, плати и изработването на литография по същата картина. 
Правил съм фрески и мозайки на един индустриалец в имението му в Маракеш в Мароко. И то в продължение на 20 години. Само мозайката на басейна бе осемдесет квадратни метра, освен това керамика, картини. 
Имал съм случаи да си играя на търг за моя картина. Един пък купи моя работа пак на търг и после ми я подари.

- Това пък защо?
- Приятел, като е бил в първо отделение, съм го водил на училище. Това е всъщност единственият според мен действително забогатял българин за Запад.

- Казвате, че сте пели в скъпите парижки кабарета?
- Като пристигнах в Париж с Константин Казански, направихме дует и изпълнявахме автентични руски и цигански романси. Имахме голям успех. Пеехме на елита. Плащаха ни много. Почти забравих за рисуването. Но след тежка катастрофа бях петнадесет дни в кома. Когато се съвзех, се оказа, че съм загубил гласа си. И така отново се върнах към живописта. Господ си знае работата.

Баща ми, Сталин и юрганджиите

Професор Живко Ошавков, бащата на художника, се счита и за баща на българската социология. На негово име вече има площад в Лом, а отскоро и пометна плоча на фасадата на дома му в София. Поставена е в чест на стогодишнината от рождението му, който се е чествал, както казва синът му, с голяма дандания сред научните среди. И добавя: „Решението за плочата е на колегите и учениците на баща ми. Семейството ни с нищо не е участвало в тази акция. Всичко това е обществено признание”.

- По време на Испанската гражданска война Живко Ошавков заедно с професор Владимир Топенчаров работят в един комитет,  който изпращал интербригадисти срещу Франко. Негов шеф е бъдещият югославски вожд Йосиф Брос Тито. Тогава той е бил още дребен функционер на Коминтерна с шеф Георги Димитров. Това сътрудничество с Тито впоследствие се е считало за голям грях и професорът си платил за това, разказва синът му.
 
- Татко ненавиждаше съветския Баща на народите. През 1949 година поръча един юрган. Носят го майсторите и в средата му петолъчка, а в нея профила на Сталин. И като се разлютя този македонец, като се нервира, само дето не закла юрганджиите. Чудя се още на бързината, с която изхвръкнаха. 

Володя Висоцки беше гений и Бог

На една от картините на Лъчезар Ошавков са изобразени големият български живописец и приятел, рано починалият Атанас Яранов-Шаро, артисти от кабаретата, родителите му и Владимир Висоцки с вечната си китара. Руският бард е в центъра на още много платна на Ошавков. С него той свързва много спомени и песни: „С Володята станахме приятели много отдавна, далеч преди да бъде това, което стана после. В една съветско-българска кинопродукция участваше негов колега. И той пристигна с него, за да види България. Току-що бе завършил школата на Московския художествен и академичен театър. Световно неизвестен. Аз също работех нещо в този филм и така се сприятелихме много бързо. Той ми каза: „България е хубава, но няма водка, сельодка и цигани. Засегнах се. Как няма, бе. Беше 1962 година. Заведох го в току-що отворения разкошен „Цигански табор” на Златни пясъци. Оттам той не излезе три дни и три нощи. 

По-късно собствениците на руските кабарета в Париж ми разрешаваха да пея негови песни във втората част на програмата, тъй като те бяха по-различни, от онези, които традиционно изпълнявахме. А Коцето Казански, един изключителен музикант, направи най-хубавите аранжименти на Висоцки.

След катастрофата суперзвездата на Съветския съюз Висоцки, заедно със съпругата си, световната знаменитост Марина Влади, дойдоха да ме видят. Идваха и всички приятели цигани с китарите, голяма атракция, въобще станах страхотна звезда в болницата.

Володя беше абсолютен гений. Най-големият от съвременните руски бардове. В една фраза той можа да вкара цялата съветска нелепост. „Ние си живеехме скромно, коридорна система, на 38 стаи, един нужник”. Толкова. Той никога не е казал дума против властта или комунизма. 

Въобще сложна личности. Ако някой си представя, че е от тези руснаци с широките души, греши. Володя много добре знаеше кой е. Нито мълчалив, нито приказлив. Винаги казваше нещата на място. Западът не му хареса. Каза: „Тези тук са абсолютни боклуци”. И то е така. Опита се да пее песните си, преведени на френски, но не върви. Не стана. Белите емигранти, дошли по времето на Октомврийската революция, не разбираха за какво става дума. Висоцки не пожела да живее във Франция. Считаше, че истинските хора са в Сибир. Той поркаше много, поркаше по съветски. В СССР беше бог. Казвал ми е: „Пари? Какви пари... Там пари не ми трябват. Ако искам да взема самолет и да замина за Магадан например, просто излитам. Всичките ми врати са отворени”. Каквато звезда той беше в Русия, дори Елвис Пресли не е бил. Обичаше ли го Марина Влади? Сигурно. Те се разделиха накрая. 1980 година, лятото, Маринка, ми звънна: „Лучик, Вова умря”. 

Интервю на Исак ГОЗЕС