Христо Бойчев е най-играният по света български драматург. Първата си пиеса “Онова нещо” написал още като инженер в родния си Полски Тръмбеш. Двама мастити режисьори се сбили за нея, а после дружно отказали да я поставят. Трябвало да минат години, докато пиесата види бял свят, а един солиден критик да напише: “Онова нещо” е едно голямо нищо.
- Господин Бойчев, носите  името на Христос, на кого сте кръстен?  
- Кръстен съм на името на дядо си, както може би и ти на твоя, макар че не е вече правило. Между другото, еврейският празник Пасха  (вечерята преди бягството от Египет) и православният Великден принципно съвпадат и то не е случайно. Дори в Русия не казват Великден, а Пасха. Както и да е. 

- Как се приема името ви по света и у нас?
- Приема се без проблем, но само на Балканите. В Македонско е Ристо, гърците ми викат Христаки (нежна форма без джендърски намек), в Русия такова име за простосмъртен няма, на Запад сдъвкват нещо подобно на Христо, но във в. “Индипендънт”след премиера бяха писали, че съм унгарец. Но за мен беше важно да ми е изписано правилно името: върви, че им обяснявай къде е Унгария и къде България, макар че нашето посолство реагира и те обещаха повече да не правят така. Мислех, че Христофор е еквивалент на Христо, но не било така. Христофор значело Христоносец, макар че като съм бил на Запад, не ме е носил никой, освен багажа ми в хотелите, за което съм давал бакшиш (понякога).

- Откъде идва името ви?
- Ще те разочаровам, но името ми не е от еврейски, а от гръцки произход, според Уикипедия. Името “Христос” идва от гръцкото Χριστός, което означава “помазаният”, превод на еврейското Месия. Помазването на даден човек е символ на това, че Светият дух идва върху този човек и го прави способен да извърши делото, дадено му от Бога. При мен Светият дух още не е идвал, но де да знаеш, може и да е идвал, затова си върша делото, все едно че ми е дадено от Него.

- В навечерието сме на Великден. Христос се жертва, за да изкупи греховете на хората, но като че ли това трудно му се отдава.  По какъв път върви човечеството? 
- Човечеството няма друг път, начертан от Господ. 

- Виждате ли в лицето на нечий наш съвременник Христос? 
- Между политиците и магистратите - не. Много са дебели.

- Коя личност от българската история бихте оприличили на Христос? Може ли да има понятие българския Христос?
- Много са. Дори са неизброими. Всички, които са дали живота си в името на хуманна идея, в която са вярвали. 

- Религиозен ли сте? В какви отношения сте с Господа? 
- Не съм религиозен, но съм в добри отношения с Господа - не си пречим. По-скоро си помагаме един на друг - всеки според възможностите си.  

- Би ли могъл Господ да бъде герой от ваша пиеса?
- Да. Имам такъв герой в “Болница накрай света”. Може да го видите в театър “Зад канала” в ролята на Пенко Господинов, макар че в началото той се прикрива под името Уилям. 

- Къде се играят днес ваши пиеси?
- Играят се в около 50 държави. Последно гледах мои пиеси в Националния театър в Букурещ, а миналата седмица в Рамнику Вълчеа в Трансилвания. Уникален град, в който за пръв път е прозвучал румънският химн в 1848 г., написан от българина Антон Пан.

- А каква е тази пиеса, която си четохте сам? Няма ли кой да я играе? Кой наложи тази форма на представяне? 
- Авторският прочит, за който говориш, е на  монодрамата ми “Обратно броене”. Той се състоя в Българския културен център в София, на ул. “Веслец” 13.  Тази монодрама имаше световната си премиера в Талин, Естония, преди  3 години. Играе се до сега с голям успех. Благодарен съм, че текстът попадна в ръцете на един от водещите естонски актьори от Народния им театър, който спечели с  този текст всички възможни награди за монодрама още същата година. Е, аз не мога да се сравнявам с него като актьор, но се постарах на всичките ми приятели, дошли на четенето, да им бъде забавно.

Приключения с „Полковникът-птица“

В Куманово, Македония, цигански самодеен театър игра “Полковникът- птица”. На сцената има масовка от четиридесет души - пластичен фон. “Много, бре!”, викам на режисьора. “Искат да играят, как да ги изгоня - ще ме бият”, вика той. Накрая завършиха с луд кючек начело с Полковника. В салона имаше над седемстотин роми: и те играят кючек. А актьорите бяха фантастични, защото страшно се вживяваха в ролите си и много си вярваха. В Загреб пък “Подземният” се игра от слепи. Подариха ми текста на Брайлово писмо. В света има само няколко такива театри. 
Поразителното е, че актьорите така владеят пространството, че в никакъв случай не можеш да кажеш, че не виждат. Един от героите се засилваше, стъпваше на ръба на рампата, балансираше, правеше везна и когато всички очакваха, че ще падне, се връщаше назад.

Исак ГоЗЕС