Макар че напоследък по-често се заседява у дома, големият Стефан Данаилов продължава да буди любопитството на хората и медиите. Едва ли има българин от последните няколко поколения, който да не е гледал някой от най-известните филми на актьора, сред които „Черните ангели“, „На всеки километър“, „Инспекторът и нощта“, „Дами канят“, „Търновската царица“ или по-новите телевизионни сериали „Стъклен дом“ и „Фамилията“. Снимал се е и в италианските продукции „Октопод 7“, „Рекет“, „Смъртта на едно порядъчно момиче“, „След края на века“, „Дело по съвест“ и др. Ролите му в театъра са десетки. От 1988 г. професор Данаилов е преподавател по актьорско майсторство в НАТФИЗ. Удостояван е с множество награди от театрални и филмови фестивали. Срещам се с него по друг, конкретен повод, но съм изкушена да му задам и някои журналистически въпроси, споделя в новия брой на в. "НАД 55" Валентина Иванова.
Г-н Данаилов, били сте в сънищата и мечтите на стотици жени в България, признавам, включително и в моите, когато бях на 16. Тежала ли ви е някога популярността?
- Това между мен и почитателите ми е една трайна връзка. Много пъти съм казвал на моите студенти – не е въпросът да изгрееш за 3 месеца или за 24 часа и след това да минеш в забвение, а да можеш дълго време да останеш в съзнанието на хората. Което ще рече, че ти трябва да поддържаш нивото, до което си стигнал в годините. Познаваме много мои колеги (не говоря за другите жанрове в изкуството), които направиха силно впечатление и след това изчезнаха. Това е истината – да останеш в съзнанието на хората, което става и с работа и с... каквото ти е дал Господ, в края на краищата. Виж, аз се радвам на популярността. Радвах се, когато ходеха по мене и викаха, бях много щастлив. До 32-годишна възраст аз си мислех, че мен трябва абсолютно всички да ме обичат. Моята съдба е една красавица и добре ме движи, и дай Боже да е така до края. Само че има нещо друго, което винаги съм казвал - успях да се опазя и да знам до какъв момент да си вярвам, че съм голямата работа. А не така да се отлепиш от земята и да полетиш, че падането да е много болезнено. Не ми тежи, никога не ми е тежала популярността.

Наричате съдбата си красавица. Значи сте доволен от нея?
- Красавица е, мога ли да бъда недоволен от нея?! (Смее се.) Щеше да е безкрайно безскрупулно и нахално от моя страна.

Смятате ли, че всичко е предначертано?
- Чак всичко да е предначертано, едва ли, но има нещо, което те води. Аз съм си суеверен... Да речем, преди да изляза за спектакъл – винаги тръгвам по един и същи начин към сцената, имам си свои правила. Преди играех всяка вечер. И когато минех по друг път, мислех, че нещо няма да се получи на сцената.

Снимали сте се в около 40 филма в Италия. С какво си обяснявате това, че италианските режисьори толкова много ви търсят?
- Всъщност те са много повече от 40, защото са сериали. Обикновено включват 2 или 6 филма по час и половина, 100 минути горе-долу. И аз самият понякога питам италианците защо ме търсят. Вярно е, че вече имам създадени връзки, факт е, че по лице напомням на италианец, че ме харесват зрителите. Това е основното, те не ме приемат като чужденец. При това много добре ме озвучава един италиански актьор. Дълго време играех главно отрицателни герои, а в последния сериал „Дело на съвестта” съм един симпатяга, веселяк, бивше ченге, което помага на колегите си.



Вие не научихте ли италиански?
- С италианския съм, как да ти кажа... Като минат 2 години и отида, една дума нямам в главата. (Смее се.) Оправям се, но предпочитам да работя с преводач, за да няма неразбиране. Ще ти разкажа нещо много смешно. Веднъж снимахме реклама във филма, в който играех. Това сега много се прави. Трябваше да се рекламират някакви спагети и сцената беше в дома на моя герой Верджилио. В една от сериите той се ожени и трябваше да готви. Кутиите бяха подредени, присъстваха хора от рекламата, за да видят какво става. След това разбрах, че са били много недоволни, щото си личало, че този „италианец” не знае как да прави спагети. Аз не съм сръчен, пък и никой не ми показа какво точно се прави и го карах, както можех – чупех ги, тъпках ги в тенджерата... (Смее се.)

По-трудно ли е да играеш лошия?
- Не, те са по-интересни роли. Понеже италианските ми колеги са по-суетни, не искат да играят лоши герои. И затова ми се отвори парашутът. Внасят си „лоши” от България. Това е едно много хубаво преживяване. Обикновено не усещам престоя си там, но последния път някак ми дотежа. Защото, когато снимаме в друг град, в Триест например, през почивните дни всички сме заедно и много повече общуваме. А когато сме в Рим, както тогава, е тъжно. Италианците в събота и неделя не снимат. Свършваш и чао-чао... И тогава става страшно. Аз познавам до болка Рим, не е да се разхождам и да гледам забележителности. Хората се радват, че ще почиват, а на мен ми е кофти сам. В този смисъл ми дотежа. Но Италия е една държава, която много харесвах от младини и така ми се случи в живота, че толкова години работя главно там.

В края на тази година ставате на 75, а на колко се чувствате всъщност?
- Този въпрос много пъти ми го задаваха около 70-годишния юбилей. И тогава, и сега ще кажа - ами не се чувствам на толкова, в никакъв случай. Макар че не можеш да избягаш от физиологията, колкото и да се съпротивляваш. Когато работя, не го усещам. Чак като дойде време да полегна, тогава чувствам, че – ааа, малко умората е по-голяма. И си казваш – а може би е време за по-дълга почивка. (Смее се.)

В едно свое интервю признавате, че не се усмихвате напоследък. Защо?
- Факт е, и това също е свързано с годините. Пък и те, веселите неща в живота, са от време на време, повечето са драми. Едно е на 33, всичко минава през тебе и заминава. А сега е по-друго, тегобите са по-големи. Обяснимо е.

Казвали сте за себе си, че сте приятел за дълъг път. А вие с кого бихте тръгнали надалече?
- Знаеш ли, аз не съжалявам, че съм се излъгал в някого. Аз съм отворен човек и не търся негативите в хората. Ако те ги покажат, тогава ги усещам. Да, разочарования съм имал, но не е било трайно. Какво ли не ми мина през главата в годините, нищо не ме изненадва. Не съм подозрителен повече, отколкото би трябвало да съм. Лошото е, че приятелите, които бяха за дълъг път, полека-лека си отидоха. Това е болката ми. През последните години, особено когато бях в Министерството на културата, имах чувството, че ставам погребален агент. Не можеш да не отидеш на погребение, повечето починали бяха мои приятели. Това ми навява някои лоши мисли, колкото и да бягам от тях.

Какво си мислите в такива моменти?
- За съжаление, всичко минава – шум, пара, гюрултии и след това... забрава, а не е хубаво да се случва така. Ангажирани в ежедневието, което не е никак лесно, забравяме. В това отношение винаги давам за пример руснаците, виж какво има по техните телевизии – уважение не само към живите възрастни творци, но и към починалите. Няма как да ги забравиш. Те вадят материали за живота им от ранните години. И също бъркат в техни лични неща, но го правят така елегантно, че не звучи жълто, а човешки...

Не ви ли се струва, че българинът не уважава авторитетите?
- Така е и, за съжаление, причина за това на първо място е завистта. Българинът не търпи авторитети, затова винаги ще те ядат, ако си известен. Но пък ако искаш никой да не говори за теб, стой си вкъщи, сив и никакъв. И не прави нищо.



Стрелците сте заклети оптимисти, все още ли сте от техния отбор?
- Продължавам да съм оптимист, някои дори вече ме мислят за наивник, но и това не е лошо. (Смее се.) Ще ти призная, аз продължавам да мечтая, макар че на тези години какво може да мечтае още човек. И ако мечтаеш, можеш ли да го реализираш, но това не ми пречи да си мисля разни работи. Някак си е приятно, вместо да мислиш за негативизма, който се трупа около теб – кой какво казал, какво написали за тебе, по-добре гледай сутрин изгрева. Имам си една градинка на балкона, гледам цветята и се чувствам много добре. Иначе много лесно можеш да потънеш...

А какво е мястото на любовта в живота ни?
- Любовта не е само между мъжа и жената, тя има всякакви измерения. Например едно от тях е, когато работиш нещо с любов. Когато отида при студентите си, най съм удовлетворен тогава.

Какво е вашето послание към хората?
- О, не, хората се умориха от това някой да ги учи. Човек сам трябва да стигне до откритието за себе си и за живота си. Макар че в края на краищата съм един учител на моите студенти, предпочитам да им разказвам житейски случки, за да си вадят своите изводи, отколкото да им казвам постулати. Да, има някои неща, които са задължителни. Например това, което вършиш, да го правиш с любов. Но как да живеят не бих им дал съвет. Смятам, че трябва да изживееш живота си както ти искаш, защото само един път си млад. И на мен ми се иска поне 10 години да съм по-млад, ама не може. Не обичам да поучавам хората. Толкова умни хора са изговорили сума ти неща - отваряш книгите и четеш.

Валентина ИВАНОВА, в. "НАД 55"