Стефан Иванов Продев (1927-2001) е писател, есеист и публицист, дългогодишен главен редактор на вестник „Дума“, а преди това и на предшественика му „Работническо дело“. Бил е и редактор на изданията на БТА „Лик“ и „Паралели”, отговорен секретар на в. "Литературни новини", главен редактор на сп. "София", на вестник "Народна култура" ("Култура"). Председател на Съюза на българските журналисти (СБЖ) (1990 - 2000) г. Награден през 2005 г. посмъртно с наградата “Черноризец Храбър”. Стефан Продев е представител на дисидентските среди в БКП по време на комунистическия режим в България. Народен представител от БСП в 7 ВНС, 36 и 37 НС (1990-1997).
Синът на титана на българската журналистика - скулпторът Иван Продев, даде специално за Агенция “БЛИЦ” интервю за именития си баща.


- Г-н Продев, какво още не е казано за баща ви?
- Баща ми започва работа като младши репортер във в. “Труд” и главният редактор го изпраща да направи репортаж за кланицата в Орландовци. Дават му едно колело и той се спуска по “Волгоград” и отива да прави въпросния репортаж. Като пристига в кланицата, остава ужасен. Защото там пишело с огромни букви “Народна кланица Антон Югов или Вълко Червенков” - не мога да се сетя точно какво е било. Тогава баща ми се връща в редакцията и казва: “Какво мога да напиша?!...”.

- Баща ви поживя 10-ина години по времето на демокрацията. Как определяше себе си той тогава?
- Той винаги се смееше и казваше: “Аз съм свободен интелигент”. Думата дисидент му беше чужда. Въобще може се каже, че целият му живот е бил живот на един свободен човек.

- Казвате, че не е дисидент, но той смени много смело името на “Работническо дело” на “Дума”?
- Да, така е, но той смени не само името, но и цялата политика на вестника. Освен това може да се каже смело, че той спаси новото БСП. Вестникът стигна до тираж милион и половина. Такова нещо в България не е имало! Така беше преди това и с в. “Народна култура”. Нямаше интелигентен човек в България, който да не чете “Народна култура”. Както се знае, оттам тръгнаха и Съображенията на Тодор Живков. Оттам тръгна след това и спирането на вестника, после и уволнението на баща ми... И всичко това беше защото той отстояваше едни демократични позиции и едно свободно слово.

- Имаше ли връзка с Людмила Живкова например?
- Не, не! Той бягаше винаги от подобни кръгове. Не искам да цитирам имена, но ние много добре знаем за тези кръгове, които всяка вечер бяха заедно и които след това се пребоядисаха. Той беше точно обратното. Беше свързан предимно с интелектуалци, много свободно мислещи хора, които бяха проблемни за онова време, с архитекти, с писатели, поети. Разбира се, той се познаваше с много известни личности, но никога не допусна до себе си определени лица от антуража на една партийна клика, която ги обслужваше. Ако баща ми в момента беше жив и неговата прословута рубрика “Ние пак сме тук” с червените бабички и мобифоните, тези хора щяха да се чувстват ужасно неудобно от неговото перо. Той не можеше да понася полуинтелигентите, ама органически не можеше да ги понася!

- От какво всъщност почина баща ви?
- За съжаление от най-разпространената болест в България – рак.

- Много ли страда, преди да си отиде?
- Една година. Аз го гледах тогава, майка ми вече беше починала от инфаркт.

- Имаше ли всичкия комфорт в живота си - кола, пари...
- Не. Но ще ви кажа, че няколко часа преди да почине - това стана в една малка къщичка, която имаме в с. Енчевци до Трявна, ме повика до себе си, хвана ми ръката и каза една фраза, която аз никога няма да забравя и това му беше нещо като изповед. Той ми каза:

“Ванко, синко мой, нищо не ти оставям, извини ме, но оставям нещо, пази го! Оставям ти едно честно име”.

И три часа след това почина. Малко хора могат да го кажат това нещо...

- Как Стефан Продев реагираше на заплахите за убийство към него? Как ставаха те?
- Знаете този израз: “Осанна, разпни го!”... В началото на 90-а, докато той беше, грубо казано, в опозиция, сините, в кавички, го боготворяха. След това той пое и каза: “Аз имам една идея и тази идея не мога да я продам! Аз съм ляв и мисля ляво, и живея като ляв човек и т.н.”. И вече когато стана главен редактор на “Дума”, започна да разобличава демагогията в синьото пространство. За съжаление синята идея също беше унищожена от собствените си деца. Ами те половината от тях са деца или роднини на хора от бившето Политбюро!

Заплахите бяха от рода на телефонни обаждания към майка ми, много пъти. Това говори и какви личности са тези хора – на много ниско ниво. Веднъж й бяха казали:

“Ела да си прибереш трупа на мъжа ти, който е под моста във Владайската река”

Тя ми се обади в стрес, разплакана, и аз започнах после да я търся като луд, защото тогава нямахме джиесеми.

Другата случка беше, когато моята дъщеричка беше още малка и спеше до прозореца в столовата в дома на майка ми и баща ми. И една вечер едно паве влезна в стаята с все прозореца. Просто щяха да убият детенцето ми! Така че такива простанищи имаше много... Но баща ми и на това гледаше с насмешка. Той каза: “Мене Гешев не ме уплаши, та тези ли?” Той осъзнаваше, че в обществото ни има много злоба, от нея сега страда цялото ни общество.

- Разделил ли е нацията на две според вас, както го обвиняваха?
- Първо, нацията до 90 година беше едно, а след това реши да се разцепва и разделя. Аз не виждам с какво баща ми е помогнал... Значи той нито на йота не се е променил от това, което е бил. Той винаги заявяваше, че е ляв и дори казваше: “Аз не съм член на БКП, аз съм ремсист”. В смисъл аз съм идеалист, въпреки че съм на години, но разсъждавам като един млад човек.

- Кой беше най-верният му приятел?
- Той имаше няколко приятели. Единият беше музиковедът Димитър Зенгинов. Това е човек, който е една епоха в българското музикознание, изключителен ерудит, завършил в Чехия. Другият негов голям приятел -също журналист и великолепен планинар, една бохема с невероятно чувство за хумор - Давид Леви. Другият човек беше големият български художник Атанас Пацев, който сега за съжаление е забравен. Също Борис Димовски му беше много близък, Радой Ралин също, Васил Акьов...

- Я кажете кое беше любимото му питие и ястие?
- Класическото, което най-много обичаше, са две неща – шопска салата и сливова ракия, също така сарми от кисело зеле. Умираше за сарми и можеше да изяде една тенджера.

Едно интервю на Александрина РОКАНОВА