На 7 юли актьорът от Народния театър Антон Радичев отбеляза своя 71-ви рожден ден. Героите му в над 40 български филма и десетки театрални постановки са оставили запомняща се следа в родното изкуство. Сред тях са „Оркестър без име”, „Хотел „Централ”, „Щурец в ухото”, „Пантуди”, „Нощем с белите коне” и много други. А след телевизионното предаване „Клуб НЛО” и незабравимата му реплика „Къса ми се сърцето” Тони Радичев дълго време радва зрителите в сериала „Етажна собственост” по Нова телевизия, в който играе военния Джамбазов.

За огромния му принос миналата година той бе удостоен с най-високата награда на Министерството на културата – „Златен век” с огърлие.

- Господин Радичев, актьорският ви път още от самото начало е свързан с Народния театър, там ли е сърцето ви и до ден днешен?
- Наистина по-голямата част от живота ми е преминал в Народния театър. Той е вторият ми дом. През деня съм на репетиция, вечер съм на представления и в много случаи оставам в театъра. Случва се, когато имаме премиера и след нея се качваме в Клуба да се поздравим и почерпим, после няма време да се прибирам вкъщи, защото на сутринта започват репетициите на новата премиера. Затова оставам да преспя в гримьорната, където си имам диванче и възглавничка (смее се). Опъвам се, почивам си, а на сутринта ме събуждат по уредбата.  

- Развеселявате толкова много хора, а какво вас ви натъжава?
- Най-много това, че доста хора около мен вече ги няма. Натъжават ме болестите, „грижата” на медицината към българина и още, и още... но не ми се навлиза в политиката. Много неща трябва да се променят, за да се чувстваме спокойни, да имаме самочувствие на българи и да усещаме отношението на държавата към нас.

- Липсата на тази промяна ли кара много млади хора да напускат България?
- О, това е едно от нещата, които също много ме натъжават. Навремето, когато ходихме на турне с „Клуб НЛО” в Щатите, страшно много млади българи присъстваха на концертите ни и всеки искаше да се снима с нас. Пеехме песни и виждахме в очите им сълзи, защото носталгията е нещо жестоко. Голяма част от хората, които са отишли в чужбина, искат вече да се върнат, но остават заради децата си, които учат там, студенти са, развиват се и напредват. Българинът е така устроен, че винаги иска да помага на децата си. Не сме като американците и западняците – като станат на 18, и се откъсват от къщи. А и самите родители смятат, че са дали достатъчно на наследниците си. Българинът иска да гледа внуците си и правнуците си, ако е жив и здрав. Мъчно ми е за това, че много талантливи млади хора във всяка една сфера изчезват от България и раздават таланта си на други нации, които ги ползват. Натъжава ме, но това е много дълга тема.

- И понеже разговорът ни стана много тъжен, как да повдигнем духа на хората? Кажете им как да не губят вяра?
- Нека колкото може повече да бъдат сред природата. Много българи вече се връщат на село ако не за цялото лято, то за известно време. Обработват земята и градините си, санираха си къщичките, ремонтираха ги. Затова в петък вечер не можеш да се измъкнеш от София, а неделя вечер да се прибереш у дома и стават задръствания. Това пожелавам на всеки – да търси покой сред природата. А който няма село или вила, нека ходи на Витоша, има толкова хубави места. Природата лекува нервите, дава здраве и сили за предстоящата седмица. И да ходят на театър, да гледат комедии, за да забравят проблемите си. Така ще се разтоварват – ние сме за това. Рецептата е – изкуство и природа, а, да не забравя - и спорт! (Смее се.)

- Като заговорихте за природата, не се ли превърна в прекалена панелизация днешният ни живот?
- Горе-долу е така. Според мен все още 70 процента от българите живеят в панелки и този начин на живот ги принуждава да се затворят и изолират. Много е различно, ако преди са живели в къща с двор, както аз навремето съм живял в кв. Манастирски ливади, който сега е Южен парк. Роден съм в малка къщичка, имахме 30-40 плодни дръвчета, градина, много цветя, садяхме си различни зеленчуци. Всичко това сега човек си купува от пазара и то не е толкова екологично. Ако си спомняте, имахме и такава серия в „Етажна собственост” – правене на туршии, лютеници, печене на чушки около блоковете. Това наистина съществува в България.

Много хора идват от село заради младите, но не могат да издържат на напрежението. Разболяват се и искат да се приберат. Нищо че няма кой да се грижи за тях, но да са сред природата и животинките. Да отглеждат сами прехраната си, макар и без удобствата на топлата вода и парното, което всъщност напоследък от удобство се превърна в проблем. Та всички тия грижи, които преживяват голям процент от българите, живеещи в панелните блокове, ги показахме във филма, затова той се хареса толкова много. Е, имаше някои малко преувеличени неща на пръв поглед, но когато се огледаш, се оказва, че не само не са преувеличени, а дори сме спестили докрай тъмните краски. По-приглушени, да не се засегне някой.

- Прав сте, че тъкмо показването на смешните неща в живота ни накара толкова много хора да следят сериала.
- Трябва да показваме истинския живот и проблемите, каквито са. Не да са красиви нещата като в някои турски сериали – прекрасни къщи, прекрасна обстановка, луксозни и скъпи дрехи, изобилие на храни, много цветя... Това не е животът на българина, а между другото, не е и животът на обикновения турчин. Те показват нещата така, че 90 процента от хората да завидят на героите във филма. А аз смятам, че трябва да се показва истината, която кара хората да търсят по-добър начин на живот, да се борят за по-нормално битие. Защото тези кутийки, в които сме заврени, променят психиката и мисленето на хората. Те стават по-нервни и се дразнят от съвсем дребни неща. Преувеличават проблемите си, разболяват се и болниците са претъпкани с много психически неуравновесени хора. Ами защо преди на село нашите дядовци и баби са живели по-дълго? Защото са били близо до природата, въздухът е бил чист, храната – екологична. Помагали са си един на друг. Когато един е строял къща, голяма част от съселяните му идвали да помагат безвъзмездно. Помня, нашият квартал беше само от къщи, а сега нищо не можеш да познаеш.

- Казвате, че сме се капсулирали като хора, затваряйки се в панелките. Какво още ни промени?
- Възникнаха страхът и злобата от дребните житейски неща, които никога не са били привични за българина. Станахме зли и отчуждени, вече никой не се интересува от другия. Колкото и да е тъжно, в един блок голяма част от хората не се познават. Страшното е и че в тези блокове голяма част от хората са си изпатили от кражби. А едно време всеки знаеше съседът му къде си е сложил ключа – под черджето, над вратата, под някоя саксия. И ако му потрябваше, отиваше да си вземе сол, брашно, яйца. Да си свърши работата, а на другия ден отива и ги връща. Изобщо взаимоотношенията бяха други. Целият квартал бяхме като едно семейство. Когато някои родители са заети, съседите поемаха в грижата за децата им – обличаха ги, хранеха ги. След това жестът им се връщаше.

- От това ли ви се къса сърцето?
- И от това, но понякога ми се къса и от хубави неща (смее се).

- Някои от вашите реплики станаха култови. Това радва ли ви?
- Така е, някои от моите реплики наистина се запомнят. Като ме срещнат по улиците, непознати ме питат: „Ти пък кога си бил в Камбоджа, какво е сега положението там?”. Важното е, че хората се забавляват. Приятно ми е, че им доставям удоволствие с това, което правя. Дори на онези, които не ме познават, им ставам близък и започват да си говорят с мен на „ти”. Общуваме си, все едно сме яли и пили заедно години наред. Това не ме дразни. Не се мисля за нещо по така, народен човек съм и ми става приятно от подобно отношение. Показвам го и на екрана, и в живота. И така трябва да бъде - големият актьор трябва да е голям човек и отворена душа. Стига ми на улицата да ме срещат хора, които да ме пипнат като Черен Петър, за да им върви, да ми се усмихнат и да разбера, че съм им доставил радост.

- А не ви ли натежават понякога очакванията, които имат към вас?
- Когато отида на терена за снимки или в театъра, аз забравям своите проблеми, задрасквам ги от главата си. Може да имам всякакви грижи като нормалните хора, но всичко изтривам, защото зрителите пред телевизора или в залата са вперили очите в нас и искат да гледат нещо, което да ги откъсне от техните проблеми. Като дойдат на някоя комедия, смеят се и забравят всичко, което им тежи. Понякога след представление ми трябва час, за да се отърся от умората. И ми се иска да седна, да си сипя едно питиенце, да си направя салатка, да се отпусна и да изчезна от всичко...

Интервю на Валентина ИВАНОВА, в. „Над 55”