Катя и Здравко от обичания от няколко поколения дует „Ритон” са като един организъм с две души! В синхрон и на сцената, и в живота! Двамата са заедно от близо 40 години – време, в което не са се разделяли нито веднъж, не са си и омръзвали. И дори се обичат все повече! Миналата година поп класиците издадоха своя пореден албум – „Пътят към твоето сърце”. А след него и „Ритон в ритъма латино”. Както и жълтата си винилова плоча. Вече са готови и с новия си албум, който ще излезе до края на годината в чест на 40-годишнината им като дует на сцената. В него ще има цели 10 нови песни – всичките ще бъдат представени на грандиозния концерт спектакъл „Музика и любов” на 18 октомври в зала 1 на НДК. Специално и единствено пред репортер на „ШОУ” Катя и Здравко дават поредното си силно и емоционално съвместно интервю – в което динамично и хитово преплитат колоритните моменти и от сцената, и от личния си живот.
- Отново сте във вихъра – с подготовката на грандиозния концерт на 18 октомври в зала 1 на НДК. И ако човек ви гледа отстрани, ще помисли, че целият хъс и желание се дължат и на многото предразполагащи странични обстоятелства, а знам, че това съвсем не е така. По характеристика средата днес не е никак удобна за творците, които искат да работят…

Здравко: - Факт, но ще си позволя нещо сега – искам първо да те похваля – с Катя четем редовно твоите интервюта. Страхотна си! Бяхме се зарекли да не даваме никакви интервюта, но ти си фантастична и нямаше как да откажем. Поддържаш една много висока класа! Държах да кажа тези думи.

Катя: - Факт, да! Но аз се замислих над думите ти за средата. Всъщност със Здравко отдавна сме наясно, че нищо не може да бъде като едно време. България не е същата. Навремето тя беше почти 9 милиона, имаше хора, които имаха нужда от това изкуство – и от градовете, и от селата. В селата, където сме правили редовно концерти, имаше читалища, във всяко от които по минимум 400-500 седящи места, всичките пълни. Днес е вече доста трудно да отидеш в едно малко градче и да направиш концерт на билети и да напълниш цялата зала, да не говорим пък за село. Трудно бихме съпоставили, всичко е толкова различно, а и половината българи вече се изнесоха от страната.

Здравко: - Ние се научихме да живеем на мига. Не се връщаме назад, каквото и да е било там. Съобразяваме ме и се адаптираме към това, което е днес. Обичаме много работата си. И
не сме си позволявали никога да се разочароваме или отчайваме
защото е пагубно. Човек не трябва да се отчайва, да спира да работи. Ние сме много малък пазар и е много трудно – има страшно много талантливи хора, които работят в областта на шоубизнеса. А малкият пазар страшно много пречи в случая, но пък, от друга страна, трябва да е стимул да се правят нови и нови неща. Да се опитваш да задържиш публиката, която е израснала с теб и ти е довела нови поколения. Най-радостното е, че напоследък все по-често чуваме репликата „Ние израснахме с вашите песни!” от различни поколения, а това е огромен комплимент. Ето затова работим! Когато пеем на някой площад и виждаме малки деца, които припяват песните ни, които са записвани, когато майките им са били абитуриентки, това е магия. Фенската публика също се предава по наследство (смее се). Затова няма да спираме!

Катя: - С чисто нови 10 песни, при това много хубави. Чувстваме се напълно удовлетворени. Човек не трябва да спира пред трудностите. Малкият пазар, както каза и Здравко, не трябва да бъде пречка. Имаше време, когато нашата поп и рок музика излизаше далеч извън пределите на страната ни – но не за да пее на малките български общности в чужбина, а на голяма международна сцена.

Здравко: - Имаме страшно много млади и талантливи изпълнители и рано или късно ще се излезе отново така навън. А аз знам и каква е рецептата за това как да се излезе на международна сцена, но не съм Колумб…

- Каква е рецептата?

Здравко: (Смее се.) - Рецептата я дадоха румънците. Не можеш да излезеш на международна сцена, ако си реплика на клубна англосаксонска музика! В никакъв случай! Ти винаги ще бъдеш реплика. И румънците доказаха това.

- Да, деца припяват песни, писани от времето на младостта на родителите си, при това в среда, в която най-често се чуват поп фолк и рап ритми. А означава ли това, че приемствеността, в класическия й смисъл, се трансформира и по отношение на ценностната система?

Здравко: - Може би да, наистина. Обществената ценностна система се изгражда преди всичко в семейната среда. Тези ритми, за които споменаваш, те са временни. Всяко поколение израства със своята музика. Не е редно да се забраняват музикални стилове, каквито и да са.

Катя: - Да, те не пречат. Хората могат да слушат всякаква музика, съобразена с нагласите, желанията, ценностите им.

Здравко: - Още повече че ние, хората така сме и устроени – най-сладките неща винаги са забранени. А човек просто не може да избяга от себе си.

- А какво е забранявано на „Ритон” през годините?

Здравко: - В самото начало действително имахме много забрани. Даже ни сваляха и от предавания, защото сме били прекалено атрактивни. Точно се бяхме върнали от чужбина и сме изглеждали твърде екстравагантни. Свалиха ни от „Всяка неделя” по времето на Янчо Таков. Но знаеш ли, аз не мога да се оплача. Гледам, че днес е много модерно да излизат и да казват – това ни забраняваха, онова не ни позволяваха… 

Катя: - Много е модерно да се правим на репресирани (смее се). А ние не обичаме да се правим на такива. Да, ограничавали са ни дотолкова, доколкото са ограничавали и всичките ни колеги. Но нещата не са така трагични, че да се оплакваме постоянно.



- Как точно подходиха към вас, за да обяснят, че не е приемливо да участвате в предаването?

Здравко: - Те даже нищо не ни казаха. Наша позната, с която учехме заедно в Консерваторията, работеше като тонрежисьор. Дойде и ни каза: „Да не ви отчайвам, но Янчо нареди да ви свалят от ефир, защото сте с прекалено екстравагантни дрехи!”

Катя: - А ние току-що се бяхме върнали от Полша и имахме много хубави сценични костюми.
Тогава се разплакахме и двамата 
защото бяхме съвсем млади изпълнители. Не беше приятно. Но днес се връщаме с усмивка.

Здравко: - Това, на което наистина много се радвам, е, че някак успявахме да минем между капките – не изпяхме нито една политическа песен! Не сме се ангажирали с политически песни – нито тогава, нито след това, нито сега.

Катя: - Първите записи, които направихме като много-много млади изпълнители, бяха с помощта на Тончо Русев, който когато ни чу, поиска да ни подаде ръка. Но не с песни, които той е написал, а с преводни, западни песни с български текстове. Даже той ни запозна и с Калин Донков, който пък написа първите ни текстове. Иван Кутиков направи първите аранжименти. Тогава имаше Комисия в радиото и не можеше просто така да си дадеш песента – а днес всеки може да си даде песента в дадена медия и тя да звучи. Стана така, че първата, втората, третата песен не се приемаха… и ние много се отчаяхме. Като един млад човек, разбира се, веднага започва да ти минава през главата, че не ставаш за нищо, че не те харесват или може би си сбъркал професията.

Здравко: - Или пък другото – ние тогава все пак излизахме току-що от Консерваторията, имахме едно самочувствие, че сега ще превземем света и всичко ще стане много бързо (смее се). И правиш неща, които харесваш. Но изведнъж хоп – комисията казва „Не!” Не ти приемат песните, без да ти дават обяснение. Гледаха много, например, дали текстовете са идеологически издържани.

- Противоречив, дори горчив е привкусът, когато се върнем към смисъла на подобни действия, нагласи и време. Но пък се получава така, че точно те стават катализатори за трупане на перфекционизъм, безотказност и непримиримост?! Ако на някой днес всички врати са му широко отворени, кога ще издялка в себе си характер, стоицизъм, търпимост?!

Катя: - О, да, тук си безкрайно права за пореден път. Много неща ни калиха през годините. Много от горчивите привкуси, през които преминахме, за да стигнем до ден-днешен.

Здравко: - Ако вратите са широко отворени винаги, човек се разболява в 98% от случаите от звездомания. Започва задължително да ходи с бодигард, без да го застрашава никой (смее се).

- Пази се от народната любов навярно! 

Катя: (Смее се.) - Точно. Пази се и без да има тълпи от фенове около себе си (смее се). И в един момент започва да се изживява като месия, и да казва на българския народ – какво трябва и какво не.
Това е най-страшното! Това е бързата слава!
Но ти си много права за този паралел в изграждането на характери, защото в нашия случай многото участия и концерти са създали в нас една кондиция, която, да чукнем на дърво, до ден-днешен ни държи. Даже тонрежисьорите, с които пътуваме на участия, са все млади хора, на по 20 и няколко години – и когато ни се съберат накуп много участия, по 6-7-8, те са гроги. Обръщат се към нас и не могат да повярват. Питат ни „Как издържате???” Ето това е тази кондиция. Ние сме се научили да не се замисляме как издържаме.

- В този концерт ще се върнете в някакъв момент към корените си – към първите стъпки на сцената и първите хитове. А когато говорим за това, откъдето и да минем, неминуемо стигаме до един важен и специален човек – Тончо Русев!

Катя: - Така е, Тончо Русев е един много специален за нас човек. Последните две негови песни, които записахме, бяха в албума ни „Джалма” от ’94-та година. И оттогава не сме записвали негови песни.

Здравко: - От един момент започнахме да работим и с нови автори, с които не сме работили до момента, за да разнообразим по някакъв начин звученето. Наистина много песни на Тончо сме изпели. Едни от най-големите ни хитове са негови. Сега решихме да се върнем към него, към корените си, за да стане нещо като комплимент към него. Той се обади и ни каза: „Имам песен за вас” и Катя отиде при Тончо, за да вземе песента. И се върна с думите: „Знаеш ли колко му се иска на Тончо да направим отново заедно песен по стихове на Ваньо Вълчев…”.
Ние наистина сме изпели страшно много песни в този стил, с който Тончо Русев безспорно умее да създава хитове. И Катя е причината да поискаме отново да изпълним такава песен. Заменихме резонното дуетно пеене с нещо, което правим за първи път – да пеем по отделно в припева. И стана нещо много интересно.

- А как реагира Тончо Русев, когато чу песента в този вариант?

Здравко: - Разплака се!

Катя: - Много, много му хареса. Развълнува се. Помоли ни на концерта да обявим, че песента „Безумна любов” е специално посветена на съпругата му. Тончо Русев е един много скъп за наш човек. Ние започнахме с неговите песни и той ни направи „Ритон”.



- А помните ли първата среща с Тончо Русев?

Катя: - О, да. Бяхме студенти, когато си уредихме, едва ли не, с връзки да отидем при него, за да ни чуе. „Страхотни сте! Искам да ви менажирам!”, бяха първите му думи, когато ни чу. И аз веднага реагирам с
“И ще ни напишете песен, нали другарю Русев?” (смее се) а той: „А не, аз песен не мога да ви напиша, защото чорбаджийката ще ме убие” (смее се). „Първо изпейте няколко преводни песни и след това евентуално ще видим”. Съдейства ни да запишем песните в студио, запозна ни с поета Калин Донков, с аранжора Иван Кутиков и така тръгна нашия музикален път.

Здравко: - Още по времето на социализма той ни даде един безкрайно ценен съвет. Каза: „Заминавайте да работите една година в чужбина, за да си направите материалната база!” В този бизнес без това е невъзможно. Без луксозното излъчване не става. А Тончо Русев винаги много е разбирал от тези неща, освен, че е супер композитор.

- Мислите ли, че гилдията, от която сте част и вие, се отнася със същия подчертан респект към тези първи моменти и хора, които са подали ръка в точния момент? Нерядко ставаме свидетели на учудваща късопаметност от страна на вече доказали се във времето имена от музикалния бизнес у нас?!

Здравко: - Хората, които се задържахме по-дълго на сцената, обикновено сме благодарни и не допускаме късата памет в живота си. Може би има и такива, които са от сорта „бързо успели” благодарение я на съпруг, я на нещо друго по същата линия. Има такива, които никога не са имали собствен оркестър, не са правили концерт, всичко им е било като даденост. При тях късата памет е в центъра, да.

- Благодарение на Тончо Русев го има „Ритон”, но пък благодарение на „Ритон” светът чу за Филип Киркоров, нали така? Той изпя първо вашите песни…

Катя: - Силно казано… На Филип Киркоров един от големите му международни успехи е на световните награди в Монако пред принц Алберт с песента „Прегърни ме” („Днем и ночью”) на Тончо Русев. И да, тя е наша песен наистина.

Здравко: - Беше невероятно.

Катя: - Всъщност моите родители и роднини бяха семейни приятели с тези на Филип Киркоров. Леля ми беше много близка с бащата на Филип – Бедрос. Филип беше много мъничък тогава. Отначало искаше да става фокусник, а ние вече правехме турнета в Съветския съюз. Баба му не даваше и прашинка да падне върху него и си спомням как веднъж дойдоха вкъщи, тя извади едни негови снимки, правени в държавно фото – той беше с къдрава косичка, небесносиньо сако и папионка – и каза: „Ето, това е! Той ще става звезда!” (смее се). Викам: „Бре! Чак пък звезда…” (смее се). Но знаеш ли – и това е умение – да можеш, като ти кацне птичето на късмета на рамото, да можеш да го използваш правилно.

Здравко: - Ние много обичаме руската публика. Тя много ни е дала, но при нас има нещо, на което не сме изневерявали никога – пеем само на български! Пели сме в концертите си по 1 песен на руски само като комплимент и от уважение.

- А какво се случва с „Моето детство ме вика”, за която ми споделихте преди време, че българското радио не желае да пуска?! В същото време чуждите хитове са център?!

Здравко: - Оказа се, че песента не е за таргета на БГ Радио, защото е с фолклорни мотиви… Така ни беше отговорено.

Катя: - Истината е, че няма достатъчно радиостанции, от където да звучи българска музика. Чуждопоклонничеството ни е в гените явно. А също и разни политически поръчки, геополитически интереси и т.н. Но пък знаеш ли, от известно време радио „Зорана” се превръщат в единствена алтернатива за българска музика. Там пускат музика, която много по-рядко или изобщо не звучи по другите радиа. Никой няма нужда от творци в тези географски ширини, а от консуматори, което е жалко.

- Чудесно! Само че обществото има нужда от кислород, а кислорода го дава изкуството. Изкуството пък има нужда от трибуна…

Здравко: - И като смачкаш изкуството – няма кислород!

- Значи нямаме трибуна за изкуството, което дава кислород на обществото, и в крайна сметка обществото не може да диша..!

Здравко: - Точно така! Абсолютно точно! По тази причина и не можем от години да излезем от този омагьосан кръг.

- Музика и любов! Това са посланията, на които залагате сега – вероятно алтернативни на същия този жизненоважен кислород…

Катя: - Да, именно на тях. На този концерт ще имаме специално заснети мултимедии. И специални гости, които ще са тайна. На някои може да му прозвучи популистки, но ние наистина си обичаме адски много работата. Много уважаваме публиката. И когато излезем на сцената, това е умножено по 100! Ние излъчваме на 100% любов! 

Здравко: - Имали сме случаи, когато двамата с Катя не си говорим. Скарали сме се за нещо. Но излизайки на сцената, това се забравя. И излъчваме само любов. Наистина така се получава.

- Не е ли време „Ритон” да направят книга с историята на всички тези вълнения и смесени чувства?

Здравко: - В България кой не е написал книга. Знайни и незнайни звезди и звездички. Може някой да ми се обиди, но у нас е пълно със звезди. И мега звезди. И наши приятели са ни питали същото, каквото и ти сега… Някак си всичко се обезцени. Хайде ти напиши книгата.

Катя: - Но когато някой пише книга за друг, трябва да е бил винаги около него в различните ситуации, да е живял с него…

Здравко: - Ами ще я вземем да живее с нас (смее се).

Катя: - Плюс това книгите трябва да са не една, а две, защото все се препираме за нещо (смее се). В едната книга ще е версията на Здравко, а в другата – на Катя (смее се). Хората ще се забавляват много.

Интервю на Анелия ПОПОВА