Ирен Кривошиева е от хората, които цял живот търсят път към себе си. Не си спестява нито щрих от досегашния живот – с всичките му радости и грешки. Определя себе си като егоист, но всъщност умее силно да обича, което пък я прави не дотам егоистична натура. Ирен се ражда на 8 юли в София. През 1982 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”, а от 1992-ра живее в САЩ, където се снима в американския сериал „13 часа”. Има син – Владимир - от легендата Стефан Данаилов. В момента води щастлив семеен живот със съпруга си Николай Николов, известен още като оператора на Елена Йончева. Двамата вдигнаха сватба преди три години. В този разговор Ирен разкрива душата си, правейки своите равносметки така, че в тях да прозира през цялото време само човешкото й излъчване, и нито секунда актьорската натура.
- Ирен, ти си човекът, с когото Стоянка Мутафова споделя, че се съветва най-често в живота си. Как се развиха отношенията ви толкова бързо във времето, и с такава стихийна емоция, защото знам, че се познавате от едва година-две?
- На мен не ми говори така, нито ме хвали, нито ме ласкае, и слава Богу. Взаимоотношенията ни със Стоянка Мутафова се развиха доста необичайно за мен, защото тя е наистина труден характер и човек. Но е много откровена. Извънредно откровена и директна. Например онзи ден й се обаждам и я питам как е, обаче междувременно става въпрос и за друго, и тя в същия момент ми отвръща: „Ти защо се обади?”. 
А това показва, че има невероятен усет за хората и е много нескрита. Няма нещо, което да е двойствено или лукаво в нея. Тя усеща искрената любов, когато тя е наистина такава. А любовта не може да бъде скрита, ако съществува. Много я обичам! Обичам я по много простичък начин, което обаче, не означава, че не й се ядосвам или не се дразня някой път. Но пък обичта затова е обич, защото прощава веднага.

- Казваш, че Стоянка Мутафова е труден характер и човек, но си казвала същото и за самата себе си?!
- Така е, да, помниш. Какво да ти кажа… (смее се). Трудно се живее с егоист, аз съм всеотдаен егоист.

- Е добре, но обичаш Стоянка Мутафова и не само нея, което означава, че не си чак такъв завършен егоист, защото егоистите обичат основно себе си?!
- Правя го заради себе си. Знаеш ли, но напоследък много се замислям върху това. Любовта е животът. Няма друго, освен любовта, защото това е живот, абсолютно равносилно е. И всъщност, когато човек не обича, не живее. Той е твърд и студен. А аз имам силно усещане и за любов, и за живот. Но любовта е само даване, не е искане, нали така…

- Всъщност получаваш, давайки…
- Точно така, да, абсолютно вярно. Наскоро Влади каза нещо, което много силно ме смути, защото чувам за първи път от него такива думи – дадох си сметка какво е любовта. Че каквото и да ти се случи, каквото  и зло да дойде, любовта го оправдава. Той каза:

“Мамо, аз нищо не си спомням от онези тежки години на емиграция

от моето тежко детство. Нищо друго, освен любовта, тя ме е крепяла”. Много ме развълнуваха тези думи. Обикновено човек все преосмисля живота си, търси причините за това или онова в него, най-често в отминали неща.

- Ами хората, които казват, че са си самодостатъчни, какви са те според теб?
- Не зная какво е това състояние, защото не го познавам, но знаеш ли, давам си сметка, че почти всички, с които контактувам, са такъв тип хора.  Отстрани погледнати. За мен те преди всичко се страхуват, а страхът е нещо много сковаващо. Вчера говорих с една жена, която ми каза:

“Аз мразя да бъда с хора. Те ме притесняват, дразнят ме

и трябва да бъда човекът, който не съм”. А пък аз съм обратното – не мога да живея без хора, но нито само едното, нито само другото е добро, трябва да има някакъв баланс.


1985 г. Размяна на страсти с Иван Иванов във филма “Романтична история”


- Ти още ли си „заключена в другите”, както бе озаглавила книгата си?
- “Докле си жив и дихание има в тебе, не заменявай себе си с никого” (От книга “Премъдрост  на Исуса син Сирахов”). Знаеш, че сега играя в представлението „Госпожа Стихийно бедствие” заедно със Стоянка Мутафова. В него съм много дълго на сцената. Залата винаги е много пълна, най-вече заради Стоянка. Но заради многото хора след това аз се чувствам изключително изтощена. А това означава, че по някакъв начин аз не съм защитена – с други думи, присъствам повече емоционално там, отколкото разумно и рационално. Аз често чета жития на светци, действат ми много успокояващо, балансиращо. Дори сега съм решила да напиша един моноспектакъл по една от моите любими светици – Света София, но се оказва много трудно, защото тя е юродива – това е да си луд по Христа, но не луд в неразумното, а разумно да отделиш хората от това да ти причинят нещо неспасяемо за душата. Звучи сложно, но всъщност е много просто. Разбрах го наскоро. Ако аз съм в състояние на хвалене, тоест получавам много комплименти, ласкателства, аз неминуемо се смущавам по някакъв начин. Моето състояние в такива моменти не е разумно, аз действам емоционално, превъзбудено, но не и рационално, разсъдително. 

- Ласкателството повече вреди, отколкото да поощрява добрите качества, в случай че те са обект на конкретни похвали!
- Абсолютно! И вреди много. Изкушава душата. В такъв момент нямам преценка за себе си. Същото, каквото се случва, когато човек е в унижение. Стоянка върши добре тази работа, защото е много рязка, директна, естествена, искрена. Но на мен това ми помага, за да бъда разумна, а не витаеща в облаците. Когато излизаш на сцената, трябва да си колкото е възможно по-ниско от тревата, за да виждаш толкова по-вярно света.

- Слушам те и връщам времето назад с няколко години, когато избухна скандалната ситуация, свързана със Стефан Данаилов и вашия син Влади. Тогава върху теб се изсипаха много кофи с хули, много обвинения, а днес звучиш като човек, който сякаш е благодарен за този драстичен и труден период?!
- Много правилно ме усещаш. Всичките тези хора всъщност ми свършиха огромна услуга. Господ си има план за всеки, нали знаеш. Оказва се, че страданието е единственото смислено нещо, което ни се случва. На всеки се е случвало това – когато много силно го боли, тогава извиква към Бога. Казваш „Господи, помогни ми”, това е станало вече като нарицателно. Плачеш и сълзите очистват теб, водейки те към Господ. Но когато си в добро настроение, весел, усмихнат, тогава не изричаш тези думи, нали. Човек виква с цяла душа единствено, когато е притиснат.


С голямата си гордост - своя син Владимир

- Това ли беше най-трудният момент за теб досега?
- Да, но това много ми помогна. Но беше много трудно, защото тук са намесени други съдби, други хора, а човек разполага със себе си, не може да го прави с другите. Хората обикновено сме склонни да оправдаваме себе си, при мен това също е много изявено. На всяко нещо намирам оправдание, но се замислих, че самият факт на оправданието е форма на оневиняване. А когато оневиняваш себе си, обикновено обвиняваш другите.

Оневинявайки се отказваш от греха си

- В такъв случай съжаляваш ли за всичките 25 години мълчание?
- Не, не съжалявам за нищо, защото това е Божа работа. Тогава не бих могла да разбера това, което разбирам сега. Всяко нещо с времето си, всичко си има правилен момент. А и така научих много за себе си. Вглеждам се много и в другите, научих и за тях.

- Как те променя брака? С Николай сте женени вече от три години, а сякаш беше онзи ден, когато бяха минали едва пет месеца от сватбата и ми споделяше как все още се напасвате и тепърва ще преминавате през трънливите пътеки един към друг…
- Сега е по-гладко, отколкото беше тогава, но не може да бъде съвсем без ръбчета. Но пък, когато мисълта е в една посока и се знае, както се казва, кой е водачът на стадото, тогава е по-лесно.

- А кой е водачът на стадото във вашия случай?
- (смее се) нали така казва Исус – от мъжа излиза реброто, а от реброто е направена жената. Но това е повече до осъзнаване, не до визия, защото външното, привидното примирение или смирение, винаги след това води до бунт.

- Той ли е правилният човек за теб? Преди него имаш и други бракове, за които обаче не съм те чувала да говориш по този начин…
- Човек никога не знае кога е точният момент, докато не го усети с душата си. Може би, ако го бях срещнала по-рано, щях да имам повече време за това осъзнаване, пречистване, отдаване. Но знам ли… Всичко си е на мястото сега.


Със съпруга си Николай, с когото са като една душа в две  тела


- Нали и Влади щеше да вдига сватба, а все още не го е направил?!
- При него никога нищо не се знае. Той сега учи медицина и там е насочил цялото си съзнание и внимание. Иска да стане лекар. Човекът, с когото живее, също не е от лесните характери, но пък според мен е точно за него, защото успява да вади по един или друг начин неговите дяволи. Допълват се чудесно (усмихва се). 

- Чудно ми е само как той не избира да върви по стъпките на майка си и баща си на сцената, като актьор, а го привлича така неудържимо нещо коренно различно, каквото е медицината?!
- И икономиката, и математиката. Знаеш ли защо – може би, ако той живееше в България, беше останал тук, всичко това сега нямаше да му се случи. Нямаше да може да стане и актьор, защото не би могъл да избяга от сянката на родителите си, щеше да се поласкае или подлъже по тази слава, популярност.

- И със сигурност щеше да бъде представян основно не като себе си, а като „синът на Ирен Кривошиева и Стефан Данаилов”…
- Да. И това е толкова често срещано. Виждаш как страдат всички, които са синове или дъщери на някого. Страдат безумно, защото по никакъв начин не могат да докажат себе си, но пък старанието е спасение, както казах по-горе. Всекиму според нуждите. Днес аз приемам Влади като завършен човек, много осъзнат и успяващ по пътя си.

- Той е бил само на 5 годинки, когато пише писмо до Господ…
- Да, така беше. Беше много мъничък, не можеше още да пише добре, учеше се. И това беше първото му писмо. Сам си го написа, без аз да зная. Много по-късно го видях... Сещам се и за още нещо!!! Двамата пътувахме към „Дисниленд”, той много искаше да го види. Точно бяхме емигрирали в Америка, аз все още не знаех добре пътищата. Изведнъж започна да вали проливен дъжд. Нищо не се виждаше, една кола ни преследваше неизвестно защо. Беше страшно. И в един момент Влади, който беше на задната седалка, започна да се моли:

“Моля ти се, Господи, спри дъжда!

Моля ти се, Господи, спри дъжда!” и… дъждът спря! (смее се) Не знам как се случи, но дъждът наистина спря! Бях много учудена. Стана по вярата му. Той ме спасява така и до днес – винаги когато имам нещо тревожно, се обръщам към него. Двамата с Николай са хората, от които търся съвети.

- Ирен, знам, че актрисата Ваня Цветкова е твоя кума и искам да разбера какво се крие зад тази нейна сдържаност, на моменти дори хладнокръвие, които струят от излъчването й? Сякаш носи своята предпазна броня…
- Точно я усещаш. Ваня е един приказен човек. Много обичлив човек, неповторима емоция. Носи тази броня, както ти определи сполучливо, защото е много наранена. Налага си сдържаност, просто защото е много чувствителна. Толкова е наранена, че е като дивите зверчета – бяга, а иначе е невероятен човек. Верен, сърдечен, винаги можеш да разчиташ на нея за всичко.

- В какви отношения сте днес със Стефан Данаилов? Може би този ураган, през който преминахте през годините, звучи така само на медиен език…
- О, да, с него никога не сме били в лоши отношения. Винаги сме били приятели, колкото и това приятелство да бе преекспонирано в медиите. Той е добре, много е добре, здрав е, Слава Богу. Успя да се справи, защото е силен човек. Бог го обича! Наскоро прочетох една приказка и тук е моментът да я споделя с теб – тя е за орлите. Когато орелът е на 40 години, клюнът му расте така, че той спира да може да яде, а ноктите му така започват да растат, че спира да може да си взима с тях плячката, твърде много се извиват. А на гърдите му расте толкова много козина, че не може да лети.

Шансът му е или да се промени, или да умре

Тези, които избират да живеят, отиват много високо в планината и там започват 150 дни (което е реално изследван факт) да чукат първо клюна си, докато го счупят. После той пораства наново. След това започват да стържат ноктите си на скалата, а после те порастват наново. И накрая си оскубват козината – и започват нов живот. И могат да живеят още години. Същото е и с хората – ако човек не промени с болка себе си, умира, макар да живее в плът все още. Господ помага със страдание, така си мисля.

- Правейки своята равносметка, има ли нещо, което е важно да признаеш на глас пред себе си?
- Целият ми живот е воден от страх… това е, което разбрах. Страстите доникъде не водят. Страхът е дал в мен своя отпечатък и лукавството е неговият плод – толкова време чистя натрупаното. Все едно чистя ръжда, чистя, чистя, докато стигна до истина. Това е! Искрена съм с теб. Това, което се случва, е, че страхът и страстта ме отделят от разсъдливостта, а разсъдливостта ме води до истината.

Интервю на Анелия ПОПОВА