Трудно можем да си представим какви духовни занимания имат софиянци, дори когато Освобождението е факт. Дори когато събарят повечето джамии, когато в центъра строят първите солидни обществени сгради. Дори когато почват да сменят газовото улично осветление с електрическо. Дори когато някои от първенците имат вече телефон, а градските кокони почват да излизат задължително с капела и японско чадърче в ръцете. Когато вече е нелепо да се води спор дали един учител може да влезе в клас с традиционната си шопска носия - кожени гащи, кожух и капа от щавена кожа, а трябва непременно да бъде облечен “по француски”, т.е. с европейски дрехи от тънък вълнен плат, ушити при “франк терзия”,
Това последното не е журналистическа измислица - имало един учител, шоп, който имал европейски дрехи, но се инатял и дълго време влизал в клас с традиционната шопска носия, защото не искал да се отрече от произхода си, от корените си. Името му е Манол Лазаров. Даскал Манол учителствал в Етрополе, Брезник и Ловеч, а в София работил като помощник на Сава Филаретов. Според него “шопи” иде от “сопи”, защото това население било смело и дръзко, винаги въоръжено с тояга в ръцете. 

В интерес на истината, на малкото снимки, останали от Манол Лазаров, той съвсем не изглежда простоват нашенец, който не иска да се раздели със селските си одежди - напротив, на снимката сред апостолите на Ловчанския таен революционен комитет 

той изглежда съвсем определено модерен

с дългата си артистична коса, тънките мустачки и черната връзка. “Даскал Манол”, както са го наричали Васил Левски и Димитър Общи, се е ползвал с уважението и респекта както на книжовници и просветни работници, така и на революционните дейци.


Манол Лазаров с останалите от Ловчанския таен революционен комитет

Носела му се е славата, че е оправен, речовит и любимец на “будните българе”, 
В битността си на даскал той обиколил различни краища на отечеството и има писмено свидетелство, че ловчанлии, примерно, 

буйно се зарадвали, когато успели 
да го цанят (спазарят) да работи в техния град. 

Когато говори за Манол Лазаров, историкът на града Матей Георгиев във “Възраждането на град София” споменава: “Бил изпроводен в София и Брезник като организатор на събрания, но със смъртта на Левски всичко пропада...” 
Да, някои неща пропадат, но не и поетическите дарби и амбиции на шопа Манол Лазаров. В книгата си “Разна любовна песнопойка” (1858, Болград) той вече се подписва “Г.М.Л. Софиянец” и това май му остава официалният литературен псевдоним. И както често се случва при нашенци, самият Манол така се гордее с познанията и уменията си в мерената реч, че ще търси някакво антично начало в родословието си. Дори, в тази връзка, споменава тракийския Орфей, дори нарича сам себе си “Български Орфей”:

Песнопевко 
сладкогласна!
Почти ставаш 
ти известна!
Вече Български Орфей
на своята лира пей -
твойте песни 
с сладък тон!
И надсмеян Купидон
слуша в твойте 
нежни песни
свойте действия 
чудесни...

Както става ясно, главно вдъхновение за този наш
ърви поет са любовните трепети и копнения,

поради което в лиричната антология (песнопевка!), съставена в опасното време на игото, той публикува за заблуда и няколко безобидни турски любовни песни, между които дръзко вмъква песента “Цар Мурат и Мара”.

За тези, които не знаят, в тази песен цар Мурат придумва красивата българка да стане бяла кадъна, за да се радва на разкош и удоволствия, а тя му отговаря, че ще се съгласи само ако й хариже за това половината от Цариград “със все Султан Селим Джамия”, което означава, че всъщност иска освобождението на отечеството си. Изданието било 106 страници и се четяло с голям интерес и възхита, то всъщност направило Манол Лазаров много популярен и обичан сред читателите. (Може би това е книжлето с песнопойки, уж безобидни на вид, които разнасяли някога четиримата книжари, виснали на бесилките през 1877 г. в София - всъщност песнопойките прикривали разпространението на друга, революционна информация и помагачество за “народното дело”.) 

Манол Лазаров се харесвал и го уважават дори Вазов и П. Р. Славейков, въпреки неприязнените си иначе чувства помежду си като автори от различни поколения, а и с различни творчески възгледи. 
В следосвобожденско време 

поетът на Витош планина и на Лилин планина,
както се подписвал отначало,

продължава да участва активно в обществения и културния живот, увлича се много по създаването на музеите, както и на “театрото”, Организираният от него спектакъл “Райна княгиня” от Добри Войников, с режисьор Гавро Йованович, е много шумно обсъждано събитие дори и заради факта, че актьорите говорят на шопски и това предизвиква противоречиви отзиви: само софиянци го аплодират бурно, защото разбират диалекта. 


Т. нар. Шарен мост, по-късно “Лъвов мост” - в чест на четиримата книжари, обесени заради революционни книги и дейност

Любопитно е и това, че за театралното представление бил ангажиран салонът на старото народно събрание и напливът на зрители явно е бил голям, защото цената на билетите за първия ред била... 3 рубли. 

За съжаление, макар че вложил много от себе си в този спектакъл, Манол Лазаров не бил на представлението, починал в навечерието на премиерата.
В ковчега сложили под ръцете му тетрадка стихове. Погребали го при шосето за Бали ефенди (Княжево) и върху скромния му паметник имало такова оригинално двустишие:

На смерт ще пойда,
но пак ще си дойда!
М.Л.С. 

Малко се знае за личния му живот. За кого са написани любовните му стихове? Повечето от тях му са нежно сантиментални и пейзажни. Изпълнявани са като песни, изглежда, както изобщо е било с първите стихотворни творби, поради което имат на места и съответния вид и език. 

Със сигурност Манол Лазаров се е задомил, защото има син - генерал Велизар Манолов Лазаров, който получава завидно военно образование. Участва като доброволец в Сръбско-българската война, после в Балканската, в Първата световна война... От 1929 година е председател на БОК, като организира първата българска олимпиада през 1931 г.

Петя АЛЕКСАНДРОВА
/вестник "Над 55"/