Борислав е роден на 21 май 1953 година и ако не беше ракът в близките дни щеше да навърши 75 години. Дали от малък му е било писано да стане певец, е трудно да се каже. Но за да тръгне по този път, фатална се оказва една среща. Няма нищо случайно. Господ има способността да събира. Така казарменият плац среща още в юношеска възраст две трети от „Бо Бо Бо”-то. Боян и Борислав. Там двамата си намират страхотно студио. Празният басейн на поделението има убийствена акустика и е отлична сцена за двамата меломани. Шлагерите са италиански, български, а може би и индийски, заради филмите, които се прожектират тогава.

През 1964 година Борислав Грънчаров е вече студент в Българската държавна консерватория . Първият му голям концерт е не с кой да е, а с Естрадния оркестър на радиото и телевизията. На диригентския пулт е самият Милчо Левиев. Едно такова начало не може да не е добър знак за блестяща бъдеща кариера. Така и става. И в тежките години на болести и болка певецът не криеше, че е благодарен на съдбата. Той има късмета бързо да стане изключително популярен. За него песни пишат най- големите български композитори и поети. Вече звездата има и свой оркестър „Гонг”. С нетърпение го чакат в СССР, където в зали с по 15 000 души не е оставал един празен стол. 


Прочутото трио „Бо Бо Бо”

На върха на славата си Грънчаров гастролира в Полша, Чехословакия, Унгария, но не само. Труднодостъпният тогава Запад също отваря вратите си за него: Пее във Финландия, Швеция, Норвегия, Белгия, Холандия, ГФР. През 1969 година подготвя програма със световните ни шампионки от ансамбловия отбор по художествена гимнастика. С тях на сцената е и петнадесетгодишната му дъщеря, поела по пътя на именития си баща. Три години този феноменален екип обикаля вариететата и дискотеките на Европа. Спират през 1992 година. 

Така логично идва „Златният Орфей” от Слънчев бряг и отличията от фестивалите в полския град Сопот и румънския Брашов. 

„Бо Бо Бо” е чудесно хрумване. Елегантните мъже пеят с лекота, танцуват, закачат се и се шегуват, а публиката им се радва искрено. 2007 година носи най-голям урожай на триото. Тогава то преиздава диска си „Момчета с късмет” и изнасят юбилеен концерт в препълнената зала 1 на Националния дворец на културата. На 9 юли 2012 година Боян Иванов си тръгва от този свят.

Най-страшната болест поразява Борислав Грънчаров и съпругата му Светла едновременно. Дали е верен слухът, че в основата й е стресът и притеснението, предизвикано от престъплението, нанесено върху тях от иначе много близък приятел. Двамата му дават на заем всичките си спестявания, трупани с години. Сумата е сто хиляди долара, а аверът изчезва яко дим.

Ударът е жесток. Певецът безспорно страда: от болки, от безпомощност, но никога не губи духа си. Той е сто процента инвалид и получава от държавата 127 лева пенсия, малко по-малко от цената на лекарствата, които трябва да пие. Въпреки това не се предава. Не мисли за най-лошото, пийва си по малко уски и не спира да пуши. Опитва се да живее като здрав. Да се смее, както някога. 
Младостта винаги е красива, старостта и смъртта неизбежни. Но това, което Борислав Грънчаров и приятелите от „Бо Бо Бо” са изпели, остава. И за тези след тях. 


Със семейството си

Не обичал да слуша песните си

Едно от последните си интервюта Борислав Грънчаров даде на колежката ни Анелия Попова за вестник „ШОУ”.  Ето какво е мислил певецът броени месеци преди да си  тръгне от този свят: 
„Вярвам в Господ! И тази вяра пък ме кара да знам, че всичко ще се оправи. И всичко лошо ще изчезне завинаги. А е много важно да вярваш в нещо.

 Вярата винаги ме е подкрепяла и аз не съм спирал да се ръководя от нея. Мисля си хубави неща. Каквито и проблеми да имам, колкото и жестоки да са те, знам, че когато съм добър и добронамерен, и вярващ в Господ, нещата биха се подредили в положителна посока. 

Замисляли ли сте се, че много животни живеят по-дълго от човека. Защо? Защото те не мислят за нищо негативно. Нямат съзнание, за да се притесняват за болести и други неща. И така запазват вегетативната си нервна система за дълго. В крайна сметка животът е само един… богат или беден. Ние всички вървим по различни пътища, но в крайна сметка стигаме накрая до едно и също място… нали? Затова и аз самият си казвам – да се насладим на живота всеки ден, всеки миг, да бъдем добри и влюбени.

А при мен се получава следното – тялото ми наистина остарява, имам куп проблеми, ала душата ми не ще, девойко! 

Аз чувството си за хумор никога  не изоставям, независимо от обстоятелствата. 

Ние тримата от „Бо Бо Бо” бяхме много забавни - и по време на турнетата, и по време на почивките. Толкова години бяхме заедно и за всичко сега си спомням с една радост, с една усмивка. Истината е, че не обичам да слушам песните си, но обичам да слушам песните на моите колеги. Защото нашите песни наистина бяха много стойностни. Беше стойностна музика – на големи композитори, на известни поети – като Георги Джагаров, Павел Матев, Дамян Дамянов и т.н. И тези песни бяха много обичани от народа. Поезията е много важна в поп музиката. Ако си имитатор, това е вече занаятчийство, не изкуство! А мисля, че нашите песни, по времето, когато бяхме любимци на народа, бяха една кауза. Едно допринасяне за българската интонационна среда. Ние се грижехме за тази интонационна среда – и с нашите песни възпитавахме, и давахме пример на много млади поколения. 

 Една нация, която няма българска култура и българска интонационна среда, и която не се грижи за тези неща, е обречена на чужда асимилация и гибел!”